Медиите обслужиха порочната природа на българския преход

Имаше ли въобще преход у нас или това е просто евфемизъм, който медиите използват, за да определят по някакъв начин периода след 10 ноември?

Разбира се, че имаше преход от тоталитарно към демократично устройство на държавата и в неговите години се извърши голяма обществена трансформация: промени се политическата система, бяха създадени и заработиха демократичните институции, възстановена бе частната собственост върху (както пишеше в соцучебниците) "средствата за производство". Друг е въпросът какъв беше сценарият му и как беше извършен този преход, какви задкулисни сили го режисираха и направляваха и в крайна сметка как ходът и резултатите му се съизмерват с хорските очаквания. Така или иначе, двете  десетилетия след 1989-а  могат много успешно да се сравнят с познатия от историята период на първоначално натрупване на капитала –разбира се, в съвременен вариант. Доколкото стартиралият на 10 ноември процес не беше следствие на всенародно надигане срещу половинвековната диктатура на комунистическата партия, замисълът и идеята на въпросния преход беше да трансформира политическата власт на партийната върхушка в икономическа. Днес са налице всички симптоми, че тази цел бе постигната.

Каква е ролята на медиите в българския преход?

Огромна и за жалост, не особено градивна. Медиите също трябваше да превключат от тоталитарен към демократичен режим на работа, да постигнат свободата и многообразието на средствата за информация в развитите демокрации. И те го сториха, но под контрола на силите, които управляваха обществените процеси през целия преходен период, така че без непредвидени отклонения да бъде достигната споменатата цел. С други думи, медиите с присъщите си и доказано ефективни средства обслужиха порочната природа на българския преход.

Можеха ли медиите да променят хода на преходния период?

Хипотетично да, ако бяха станали онзи непоколебим, независим и последователен коректив на управляващите от различни цветове, който отстоява единствено обществения интерес и е на страната на гражданите в процеса на преразпределение на националното богатство. На практика много малко медии и журналисти се държаха по този начин в годините на прехода. Останалите доброволно или по принуда, скрито или явно изневериха на отговорната мисия на професията и сътвориха много бели, стегнати в корсета на тежка политическа и най-вече икономическа зависимост.  Но това е закономерно и обяснимо – журналистиката нямаше как да се самоизолира и да се развива по някаква своя си, идеална схема. Тя е част от обществената система и в този смисъл всички дефекти на историческата трансформация в България през последните 20 години рефлектираха и върху нея.

Съществува ли свободата в “свободните медии”?

Абсолютна свобода няма. Лошото е, че и относителната е все по-дефицитна. Това, което често се представя като свобода на медиите, по-скоро може да се определи с нашенската думичка “слободия” и то нанася сериозни щети на общественото съзнание. Истинската свобода предполага не само независимост, осъзната като потребност и постигната на практика, но и отговорност – за качеството на медийната продукция и последствията за аудиторията от неговото влошаване.

Каква е промяната в медиите – повече количествена (увеличаването на броя и разнообразието на медиите) или качествена (повишаване качеството на журналистическите текстове)?

Многотията на медиите е безспорен факт. Толкова са много в малка България, та основателно през годините се породи съмнението, че голяма част от тях са не друго, а идеални перачници за мръсните пари на прехода. Иначе няма как да се обясни съществуването на стотици частни вестници, радиостанции и телевизии, които оцеляват без или с минимално количество реклама. Да не говорим, че при по-внимателно вглеждане май може да се установи абсолютно еднообразие в многообразието. За жалост, оказа се също, че диалектическият принцип за преминаването на натрупаното количество в ново качество не работи на терена на медиите. Там той действа като своето отрицание – г олямото количество води до решителна загуба на качество: в езика, съдържанието и особено при спазването на аксиоматичните правила и принципи на професията.

Какво загубиха и какво спечелиха медиите за последните 20 години?

Спечелиха свобода. Все пак вече са само смътен спомен (а за младите и спомен не са!) тежката комунистическа цензура и бруталната намеса на партията-майка в редакционните дела на медиите, доколкото ги имаше. Печалба е и свежият въздух, който нахлу в редакциите с прииждането на много млади разкрепостени хора в тях, т.е., журналистиката престана да бъде професия за богопомазани. Спечелиха конкуренция, нови технологии, немислими преди близки и много масови контакти с публиката. Загубиха свобода, пристегнати в новите окови на неумолима икономическа зависимост; загубиха сериозност, дълбочина, аналитичност, хубавия и просто правилния български език. Изобщо, плъзнаха се по изкусителната стръмнина на тоталното опошляване, без да държат сметка, че резултатът е драматично  принизяване на вкусовете и профанизация на голяма част от аудиторията.

Кои са имената (на личности и медии), без които не може да се говори за журналистика на прехода?

Вестниците "Демокрация" и ранният "24 часа", Дарик радио, bTV. От журналистите – Петко Бочаров, Нери Терзиева, Велислава Дърева, Лили Маринкова, Лили Попова, Диляна Грозданова, Сашо Диков, Ясен Бояджиев. Предполагам, че забравям мнозина колеги с принос за демократизацията на българските медии след 1989 година, но не вярвам да ми се разсърдят, ако са го правили за каузата, а не, за да им отчетат някой ден заслугите.

Какви са белезите на комунизма в българските медии, които се проявяват в характера на медиите и днес?

Не бих казала, че има много общо между сегашните и тоталитарните медии. Белези на комунизъм почти не виждам, но белезите на недозрелия, криворазбран капитализъм изобилстват. Най-драстичната им проява е безогледната комерсиализация на професията, превръщането й в обикновена сделка с тези, чийто коректив е призвана да бъде. Това е много опасно и може да има дългосрочни и необратими последици за обществото.

Колко е важно познаването на миналото за едно по-добро бъдеще?

Много, защото предпазва бъдещето от грешките на миналото. Страхувам се, че напоследък стремежът към такова познание е доста изветрял.

Колко променено е отношението на българите към времето на комунизма днес и преди 20 години? Каква роля за това имат медиите?

Винаги са съм била против генерализациите, тъй като те обикновено съдържат в себе си по-голяма или по-малка грешка. Има българи и това най-често са хора, преживели някакъв вид репресия от комунистическия режим, които са с еднозначно и непоклатимо отношение към тези времена. Това е относително по-малочислена общност. Друга група наши сънародници, изтерзани от мъчнотиите и несправедливостта на българския преход, вече изпитват откровена носталгия към системата, която отнемаше свобода и програмираше животи срещу прилична доза сигурност и спокойствие. В случая става дума предимно за хора от третата възраст. А младите според мене са с неутрално отношение към въпросния период, доколкото за тях той е почти изравнен с другите късове българска история. Тъкмо към последните две групи медиите имат някаква вина, която е по-скоро косвена, тъй като други са главните виновници за дискредитирането на демокрацията в очите на повечето българи. Грехът на медиите е, че без особена съпротива обслужиха този процес, така че днес младите да не знаят, а възрастните – да милеят по отминалото.

Как един млад журналист, връстник на прехода, трябва да открива истините за времето на комунизма?

Като слуша разказите на хора, които дори в своята неизбежна субективност успяват да бъдат честни към себе си и към случилото си, т.е. хора, които са обществени (и лично за тях, младите) авторитети. Като черпят информация от всички възможни източници, но после оценяват автентичността й със своите вътрешни ориентири.


Интервюте е дадено специално за блога на Четвъртия Медиен панаир. Медийният панаир се провежда всяка година във Факултета по журналистика и масова комуникация на Софийския университет "Св. Климент Охридски". Организатори са Фондация "За ново партньорство в журналистиката" и Агенция Про ПиАр.