Пълноценният мандат изигра лоша шега на БСП

Изборната катастрофа на 5 юли катализира силна химическа реакция в БСП. Изявени фигури на социалистическата партия, както и вечно неспокойните в утробата й леви фракции, настояха за оставки на ръководството и председателя Станишев, за безпощаден анализ на отминалия мандат и за ревизия на политиката й. Чуха се от тежки по-тежки обвинения за пълна непрозрачност и авторитаризъм на решенията, за мощно овластени задкулисни съветнически кръгове на бившия премиер и дори, че БСП е абсолютно лидерска партия -противно на утвърдилото се - и сред свои, и сред чужди, мнение,че по устав и механизми на вътрешнопартийния живот  столетницата е сред най-демократичните формации у нас.

На полето на идеологията тези обвинения най-често се трансформиха в недоволство от "одесняването" на партията през 4-те управленски години и отдалечаването й от нейната лява социална същност. Поне до есента  ситуацията остава патова, след като на първия следизборен пленум Сергей Станишев и хората му удържаха надигналата се срещу им вълна с числено превъзходство в залата и омаломощителен за противника преглед на успехите зад държавното кормило през същите тези години.

Логичният въпрос, който изскача от триенето на позициите в този нажежен сблъсък, е защо при завършен (за първи път след 89-та година) мандат, БСП претърпя такъв драматичен отлив на избиратели?

Много причини - и принципни, и по-конюктурни (скандалното изказване на Доган по време на кампанията) бяха потърсени и изговорени след изборното крушение. И във всяка от тях има голяма доза истина. Но най-парадоксалното и редом с това напълно достоверно обяснение се съдържа в обърнатата формула на самия въпрос - соцпартията претърпя такъв драматичен отлив на избиратели, (и) тъкмо защото успя да изкара пълноценен мандат.

След осем години в опозиция през 2005-а за нея беше съдбовно важно да се върне на власт и да докаже,че може да управлява в демократични условия. Нямаше как това да стане, освен с реактивния двигател на масирани социални обещания - мехлем за слуха на мнозинството българи -страдалци на прехода и вече носталгици по сигурността и спокойствието (па макар на цената на свободата) на тоталитарната държава.

Лесно е да се провери каква част от тези обещания са с отметка "изпълнено" в края на мандата. Но дори да приемем, че социалистите са постигнали 100% успеваемост, повече от ясно е, че в абсолютно изражение ръстът на пенсии, социални плащания, заплати едва ли е променил радикално качеството на живота на съответните обществени групи. И не би могъл - в доспехите на валутния борд  и при ниската изходна база въпросните увеличения са силно лимитирани, следвайки неумолими правила и пропорции. Възможно е в сравнение с предходните управляващи БСП наистина да е отделила повече ресурс и внимание на социалната си политика, както твърдят бившият премиер и ресорните министри. Но съвсем сигурно е, че постиженията й в социална област са далеч, далеч от очакванията на избирателите й, преобладаващата част от които вегетират някъде около екзистенц-мининума.

Така върналата се във властта социалистическа партия трябваше четири години да се разкъсва между отговорността към държавата и обещаното на електората й чувствително замогване.

Дали заради разума и модерната ориентация на част от водещите й фигури; дали заради пресата на коалиционните партньори (и особено на НДСВ); дали заради подчертаната непреклонност на "откраднатия" от десните финансов министър, но за всеобща радост тя избра първото. В резултат запази страната финансово и икономически стабилна, но загуби голям обем (остатъка го доизгриза Доган) от любовта и гласовете на електората си, който се отля към "Атака" и ГЕРБ. Това е факт, който трудно може да бъде оспорен - дори в компанията на всички обосновани критики за безпринципните договорки между партньорите в Тройната коалиция; за убийствената непохватност и ретроизлъчването на повечето соцуправленци и техните публични кампании; за безобразната им  незаинтересованост към мнението, сигналите и недоволството на гражданското общество; за престъпната търпимост към схеми, практики и нарушения, абсолютно неприемливи за страна-членка на ЕС.

Ако някой побърза да види в горната констатация "похвално слово" за кабинета Станишев, няма да е прав.

Тъкмо обратното - това е "плюене в пазвата", че ни е отминало по-голямото зло, което едно разпасано ляво управление можеше да донесе на България. Което вече ни е сполетявало - веднъж в тоталитарен, веднъж в демократичен вариант – и, за което тревожно се присетихме покрай последните дни и заседания на въпросния кабинет. Затова тези, които критикуват отляво лидера на БСП и ръководството й, би следвало преди това да си зададат въпроса "Можеше ли червеното управление да бъде по-ляво и по-социално и каква би била цената за това?". А иначе те са прави в едно - че корупцията, далаверите и оядените батковци се превърнаха в емблема на предишната власт и погълнатите от тях средства на практика представляваха цял един (и много важен за страна в борд) резерв за повече социалност в политиката.

Доколко е солиден този резерв и доколко е раздут от предизборната риторика, предстои да видим в следващите месеци и години. Опозицията получи от избирателите мощно ускорение към властта, бягайки именно по тази писта. Натам водят и основните очаквания - даже по-вярно е да се каже "свръхочаквания" – към нея. Това, както и икономическата криза, която вече драстично свива приходите в бюджета, я избавя от необходимостта да обещава порой от социални благини по шаблона на БСП отпреди четири години.

Очевиден бонус, като се има предвид, че по същество другите базисни условия остават непроменени - валутен борд, най-ниските в ЕС доходи, тромава и доста корумпирана администрация, вкл. отговорната за европейските проекти и програми.

Може да се каже, че за новите управляващи остава по-лесното, ако се вземе под внимание фактът, че за осъществяването му не е необходим специален финансов ресурс, а само политическа воля - да възстановят усещането за справедливост в обществените дела, да върнат (доколкото е възможно) откраднатите милиони, да изравнят стартовите условия за правене на бизнес и за печелене на европари. От друга, обаче (манталитната напр.), гледна точка това занимание изглежда най-трудното, почти обречено при нашите натрупвания и по нашите ширини. А докато новата власт се поти над тази опростена задача с повишена трудност, така че да не регистрира драматичен отлив на избиратели на следващите избори, БСП в комфорта на опозицонната неангажираност може би ще си отговори чия и каква партия иска да бъде и най-сетне ще направи това, за което й липсваха кураж и разбиране вече 20 години.