За разноезичието между хората и институциите

Каква е съдбата на държава, която е най-веща в умението да превръща поданиците си във врагове?

29 Май 2009

Поредният брой на "Сеизмограф" (от 23 май, гледй тук) стана изключителна илюстрация на разноезичието, съответно на пълната отчужденост, между българските институции и българските граждани. Актуални теми от седмицата и от зрителската поща поставиха от едната страна представители на парламента, министерството на здравеопазването, полицията, експертната общност, а от другата - болни хора, загрижени за лечението си след спорни промени в Наредбата за цените на лекарствата,заплащани от НЗОК, и майка на 12-годишно дете, нападнато преди време от педофил и озовало се в абсурдната ситуация всеки ден да се среща с насилника си. Т.е. - от облечените в разни видове власт се очакваше институционална реакция на за какво да е, а за проблеми от жизнено естество.

Какво се получи в крайна сметка от срещата

на страдащия гражданин и издържаните с неговите пари държавни структури,призвани да се грижат за благополучието му? Получи се прекрасен телевизионен образец на тази открай време (и май задълго!) компрометирана комуникация, в която думите, очакванията, смислите тотално се разминават; която се води на два толкова различни езика, че речник за сближаването им не може да бъде написан, а журналистът изглежда почти обречен в ролята си на преводач.

Във въпросния квазидиалог страдащият гражданин говори на езика на човешката болка, на конкретния проблем, на преживения заради нещо шок и житейската безизходица. Отсреща му отвръщат с алинеи и параграфи, със суховати отчети за уж свършена работа, с обстоятелствени и забъркани тълкувания, колкото да се избегне директният отговор. И най-страшното - с една чиновническа безстрастност, която повече от всичко друго отчайва човека в неволя. А понякога, за да му просветне, за да му придойдат сили да продължи битката си, са необходими просто добра дума и живо,

искрено отношение към проблема му

Но те като че ли се оказват най-дефицитни в родните институции и администрации. В този смисъл твърде потискащо беше да се гледа как майката на травмираното момиченце се опитва да потърси някаква справедливост и помощ за детето си, а емисарите на съответните отговорни служби обясняват, че те своето са направили и на практика държавата е безсилна да спре насилника да се доближава до жертвата, както и да го застави да плати присъденото обезщетение. Как да се определи това, освен като абсурд, и каква е съдбата на държава, която е

най-веща в умението да превръща поданиците си във врагове?

Разбира се, работещите в публичния сектор (и участвалите в предаването, и изобщо) сами по себе си сигурно не са лоши хора. Не е ясно защо обаче, когато се идентифицират със заеманата от тях позиция, когато възседнат, така да се каже, бюрократския трон се превръщат в студени, бездушни роботи, които не се трогват и от най-потресаващата човешка история.

Отчитам, че като всички други, и това обобщение съдържа в себе си манипулация. Че има и състрадателни, отзивчиви, енергични чиновници. Отчитам, че е невзможно човек с подобни професионални отговорности да съпреживява всяка хорска драма, която е опряла до него. Отчитам най-накрая, че, специално в нашия случай, притеснението от камерата и телевизионната изява вероятно подсилва фиксираната деформация на поведението и словото.

И все пак, и все пак!

Премного и прекалено драстични са примерите (пък и това, последното - за притеснението - е косвено доказателство), че хората от институциите у нас не са наясно с мисията, със същинския характер на работата си. А мисията, работата им, най-семпло казано, е да служат на гражданите, които им плащат заплатите.

Ако бяха проникнати от това разбиране, щяха да мислят и да говорят (вкл. в медиите!) по другому. Така че, подобно на обръщащите се към нея хора, тази система има сериозен проблем, страда от тежко заболяване. И единственият лек е гражданите - поединично или групово - и в съюз с медиите да усилват постоянно натиска си над всички институции и властови структури, докато обитаващите ги служители придобият съзнанието,че именно данъкоплатците са истинският им работодател.

P.S. Докато сваря да предам на сайта този текст, се случи трагедията с автобуса и помлените от него хора край Ямбол. За първи път от години насам всички власти и служби действаха експедитивно, организирано и в относителен синхрон. На мястото на трагедията незабавно се появиха и изрекоха съчувствени думи президентът, премиерът, министърът на здравеопазването, други висши администратори.

Светкавично (за разлика от други аналогични случаи) беше обявен Ден за траур, беше постановено какви обезщетения да получат семействата на загиналите и пострадалите. Въпросът е дали родните институции, поучени от многогодишен горчив опит, най-сетне разбраха как трябва да оперират в драматични ситуации или близките избори са единственият (и следователно съвсем временен) катализатор на демонстрираната държавническа загриженост и оперативност.