Г-жо Кабаиванска, за мен е изключителна чест да ви срещна, особено на този ден – днес честваме Независимостта на България. Честит празник!

Честито и на България. За мен Независимостта е най-важното нещо в живота. Това е моят лозунг – да си независим.

Вие сте родена в царска България. В детството ви как се честваше Независимостта на България?

Аз нямам спомени, да ви кажа право, и отпреди 20 години, а да имам спомени отпреди 80 е невъзможно.

А по време на социализма? Чувствахте ли се зависима от онова време?

Аз не се чувствах зависима, но се чувствах потисната, което е още по-страшно. Чувствах се наблюдавана, да не кажа, после, когато заминах – шпионирана, и от двете страни. Аз в началото пътувах с червен паспорт и червеният паспорт веднага слагаше вниманието върху твоята личност. В Италия веднага ми бяха прилепили например един началник от полицията. Аз ходех заедно с него подир мен на уроци при моята учителка. Една вечер влиза заедно с мен, иска да ме прегърне, обаче нали аз съм балканско чедо, независимо, и много жестоко му забих един шамар. И слава богу, че моята реакция беше такава, защото той така се стресна и се изплаши, че повече не го видях в живота си. Но така не стана например в Ню Йорк. Когато пристигнах за първи път да пея в „Метрополитън”, американците ми сложиха двама разкошни агенти от ФБР – единият отдясно, другият отляво. Така че аз гордо се разхождах по метрото с двамата агенти, влизах да си купувам българско сирене по магазините и те стоят и ме гледат. Слава богу, че не продължи много. Разбраха, че моята шпионска работа в края на краищата беше само едно пеене.

А кога се почувствахте независима и трудно ли се отстоява това?

Аз винаги съм била независима. Много лош характер.

Напускането на България или връщането ви беше по-трудно?

Напускането беше много пълно с мечти, защото през 1958 г. напуснах след завършването на Консерваторията. Тогава беше нещо невероятно да отидеш в Италия. С ходатайства, разбира се, с много познанства, както всичко става. Отидох при Вълко Червенков и му казвам: Аз имам стипендия за Съветския съюз, ама искам да отида в Италия. Той доста се почуди, но сигурно беше много уморен, защото вече беше в края на работния ден и ми каза с голям замах: Хайде, отивай.

Кой откри първи Вашия талант?

Това като че ли беше в гимназията, при г-жа Найденова, учителката по музика, която ме взе в хора на училището и аз си пеех солата, но винаги съм свирила и на пиано, така че имах някакъв музикален дар.

А колко са важни първите 7 години?

Първите 7 години са наистина много важни – семейството е нещо много важно, това ти дава корените, дава ти основата на живота и аз не съжалявам, че моята майка например ме възпитаваше с шамари понякога, много строго. Възпитанието тогава не беше толкова: Какво искаш, детенце? Харесва ли ти това, харесва ли ти онова, както са сега нашите отрочета и внучета.

Гледайте
цели епизоди на