Теодора Енчева се занимава с журналистика от 1991 г. Репортер е за bTV Новините от 2004 г. Филмът й "Да имаш или да бъдеш" от новия сезон на bTV Документите е посветен на 20-те години на преход за българската демокрация. Теодора е пресъздала това време през погледа на трима души - три истории, преживяни и изстрадани далеч от политиката и от онези личности, които ръководеха държавата, ръководеха тях и всички нас по трънливия път на демокрацията...
Да имаш или да бъдеш?
Това е важното в една дилема – няма един отговор и не е еднозначен. Всеки трябва да намери своя отговор на въпроса "Да имаш или да бъдеш?". Това, което аз мисля, е, че през последните 20 години в България царуваха онези, които имаха този статут, но всъщност всичко важно – трагично, драматично и голямо, което се случваше, беше на онези, които нямаха. Това е големият проблем на една държава като нашата – личностите, които искаха промяната, се оказаха, впоследствие, лишени от капацитета да я наложат. А тези, които не искаха промяната, те просто царуваха.
Спомените на Теодора Енчева
Бях студентка тогава и реално участвах във всички митинги, които се организираха в София, включително и по професионално задължение, защото във Факултета по журналистика, независимо кой курс си, трябваше да работим в някакви медии. И нашите задължения бяха да отразяваме актуалните събития,
а тогава всеки ден се случваше нещо,
всеки ден то беше достатъчно значимо, много голямо, за да бъде отразено и в национален всекидневник в най-малката многотиражка или пък телевизия или радио. Имах този много голям шанс, това е привилегия едновременно с това, като гражданин да се чувствам част от всичките тези събития и като професионалист, като журналист, който в този момент се учеше на професионалните стандарти да отразява събитията.
Моят спомен за началото на промените в България е наистина от 10 ноември. Начинът, по който разбрахме, че е паднал Тодор Живков, във Факултета по журналистика се разбра още преди обяд, хвърляхме шапки, както се казва и бяхме много щастливи.
За жалост не можеше това да бъде достатъчно
като информация, не можеше да се намери повече информация. Но за първия митинг, който се организира тогава веднага след 10 ноември, любопитното за мен специално, в моя живот, беше, че аз бях пратена на една командировка в Ихтиман. Командировката приключи, аз се върнах в София с влак и се обадих по телефона на един мой колега да го чуя. И той ми каза: "Знаеш ли, че се организира митинг пред Народното събрание? Ела, да участваме". И аз отидох. Чухме се с други колеги, които казаха: "Не, в никакъв случай няма да ходите, абсурд, може да стане много опасно". Но така или иначе ние отидохме –
беше немислимо да пропуснем подобно събитие
За мен това беше много силно и емоционално преживяване, защото бях в тази двойствена роля – на човек, който участва в това събитие, и който го отразява.
Оценката за 20-те години на преход
За жалост това, което се случи в България, е, че ние нямаме единна ценностна система – нито за събитията преди 10 ноември, нито за изминалите 20 години по-късно. Това стана, защото ние, по традиция сякаш,
нямаме колективни оценки за важни събития,
които са станали в България. Един пример – комунизмът у нас не беше осъден наравно с фашизма и това обърква хората, те нямат достатъчно ясна представа затова какво се е случило. Те може би помнят откъслечно – собствени спомени, личните емоции. Но като цяло нацията няма единна ценностна система - нито за промените, нито за времето, което беше под управлението на БКП.
Мисля, че много сме закъснели. Но никога не е късно да направим така, че наистина да бъдем по-искрени със себе си и да се научим да споделяме личните си истории, защото те сами по себе си не са ценни – правят ни носталгични или ни правят еуфорични, но от тях не извличаме поуки. А който не се учи от грешките на историята, включително и собствената си, е осъден да ги повтори.
Цитати от спомените на хора, споделили историите си с нас чрез btv.bg
NIKITA69: Затова 1990 беше година на разкритията и сензациите относно престъпленията и злоупотребите на комунистическата власт. (...). Студентите се бяха разделили на "свои" и "чужди". Тези, които бяха влезли в университета с привилегии, веднага бяха заклеймени и изолирани. (...) Първата година на демокрацията беше кратката епоха, която може да се определи с Вазовите думи: "пиянството на един народ". (...) 1991 беше годината, когато умряха надеждите за истинска, неопорочена демокрация и нормален човешки живот!
Pipetka: Годините преди и по време на 10 ноември - спокойствие, но си ограничен в свободата си да избираш как да живееш! След 10-ти - свобода, свобода, свободия чак, обществото - агресия, меркантилност; ценностна система – 0.
bisserina: Аз съм от поколението, изгубило 50 г. от живота си, защото 10.11.1989 г. ме завари на 50 г. Децата ми са именно от поколението на 60-те и 70-те години. И така, ново начало на 50 г. и мисля, че успях. Защото се научих да оцелявам. Не мечтайте за миналото, а се настройвайте да живеете като свободни хора. Държавата не дава нищо даром, защото първо трябва да се работи за тази държава.
merka56: тогава имаше купони нямаше мляко храна нищо малкия ми син порасна с дрехи на приятелки то прехода вече достигна Бай-Тошовото време на управление а резултата е много, много лош за деца за възрастни за болни и това е.
danygg: От новото време помня режима на тока, помня колко зими студувахме, щото стана всичко скъпо и как едва стоплях една стая за децата си. Помня времето на глад и мизерия на правителството на Виденов....Имаме всички в моето семейство висше образование. И какво от това?????? Работа нямаме...Пари също... Потънали сме в дългове..
wavess: Чувствахме се сигурни. Никой не ни е гонил нас, нито сме били следени. Сега съм на 46 години и за мен няма работа. Трудовият ми опит, отличните езикови и компютърни знания не значат нищо за никой работодател. (...) То и поколението на децата ни се оказва, че са изгубеното поколение май. Поколението родено през 80-те, 90-те е почти неграмотно, без никакви морални ценности. Без чувство за отговорност. С една дума - изтървано...
