С намигване наричате голямата награда на тв конкурса „Св. Влас“ „отлежало отличие“, защото получихте приза за 2024 г., тъй като миналата година нямаше церемония. „Отлежало“, но достатъчно тежко и авторитетно отличие особено на фона на липсата на качествена медийна критика у нас, както и на малкото награди, които оценяват работата на журналистите. Как приемате тази награда?
Приемам я с радост. И с благодарност. Винаги е приятно да разбереш, че някой оценява работата ти, че я намира за качествена и значима. Това не е суета, аз съм напълно лишена от това качество. Но не намирам за естествено да бъдеш безразличен, когато някой казва - справяш се добре, работиш смислено. Наградите са импулс, знак, че си видим, че работата ти има смисъл. Затова благодаря на журито. Благодаря и на зрителите, защото тяхната подкрепа, тяхното внимание, тяхната оценка е всъщност основата, която ме държи. Без техния интерес и подкрепа нищо не би имало смисъл.

Защо има нужда от журналистически награди? И Иван Гарелов, създателят на призовете „Св. Влас“, и Димитър Цонев, който беше част от организационния комитет „Кръг 11“, бог да ги прости и двамата, бяха наясно за ролята на тези награди и за това, че чрез тях се гради доверие в качествената журналистика. Как обаче те могат да бъдат обяснени на днешните поколения?

Бог да ги прости и двамата, и Любен Дилов, който също беше част от този кръг. Не знам дали трябва да се обяснява на поколенията. Аз съм сред хората, които предпочитат сами да намират смисъл, не харесвам дидактизма, най-доброто знание се придобива чрез вглеждане, чрез възприемане през собствената призма. Бих обяснила или разяснила каквото и да е само ако ме попитат. Никога не съм обичала да ми натрапват знание, възгледи, гледни точки. Затова и не практикувам обратното. Всяко поколение има свои ъгли, през които преценява и възприема света. Умните и прозорливите ще разберат каквото трябва, а останалите няма да го разберат, каквото и да им кажеш.

Сама казвате, че не се състезавате с никого, а със собственото си желание да надскочите себе си. Всъщност това не е поза, а начинът ви, по който разбирате работата си. Може би не помните, но ми го казахте и преди 16 години - дни преди да стартира „Лице в лице“ по Би Ти Ви през 2012 г. Какво и как искате да надскочите? И защо - страх от рутината, нуждата от постоянно развитие или обществото, което се променя?

Благодаря, че си запомнила. Но, да това съм аз. И сега мисля така. Никога и с нищо не съм се състезавала, не съм се сравнявала с никого, не съм имала идоли, кумири, учители в професията. Ако някой се опитва да копира друг, това е обречено на неуспех. Превръщаш се в лошо копие, в човек, който стои повдигнат на пръсти, за да достигне нещо и това те прави нестабилен, лъкатушещ. Така че нека всеки сам да открие своя смисъл.
Нямам страх от рутината, защото нашата професия е много динамична и дори да искаш, не можеш да стоиш на едно място. Променя се световната картина, променя се и политическата карта у нас. Ако си достатъчно любопитен и достатъчно аналитичен, рутината не може да те застигне. Защото провокации дебнат отвсякъде, само трябва да си нащрек и да ги посрещнеш. Ако трябва и да ги пребориш, да ги надхитриш. Но все пак най-често се опитвам да укротя гнева си към нахалството, към безразличието, към непукизма и към наглостта. Едва се сдържам, когато виждам манипулации, неистини, опакова ни във форма на загриженост. Опитвам се поне да укротя емоциите си, защото не мога да ги залича.

Какъв е смисълът на журналистиката днес във време, в което информационният шум е огромен и всеки се чувства длъжен да изкаже публично своето мнение или да анализира конкретна ситуация?

Харесвам свободата, нека всеки се изкаже, нека сподели публично, щом има нужда от това. Чуждите анализи понякога ме интригуват, защото ми помагат да видя от друга гледна точка различни събития. Понякога ме натъжават, когато са плод на наивност или злонамереност, но не съдя. Просто констатирам. Проблемът не е, когато някой не е прав, а когато е агресивен, когато е зъл. Когато мрази и ненавижда само защото той не е на чуждото място, когато не може да бъде в центъра на събитията, когато не е поканен на всички маси, които му се привиждат изкусителни. Всъщност споделяла съм го и друг път не разбирам изпепеляващата безпричинна омраза към някого, който е видим. Има една група хора, които са убедени, че ще се справят по-добре от всекиго. От футболиста на терена, от тенисиста на корта, от учителя в класната стая, от журналиста в студиото. Винаги съм се чудила дали тези свръхкритични персони прилагат същите критерии към себе си. Дали те са идеалните работници и служители, дали вършат работата си съвършено, както изискват от другите. Макар че се досещам. Често собствените липси се компенсират с непоносимост към другите. Като си самовнушаваш, че другите са несправедливо поставени на своите позиции, ти всъщност оправдаваш собствената си недостатъчност, собствените си неуспехи. Та това е за шума.

Сайтове, подкастове, блогове сякаш вече са звездите на новата журналистика, както беше определена тя преди време заради начина й на разпространение онлайн. Да, но „Лице в лице“ се превърна в онзи формат и марка, който често става обсъждан именно в социалните мрежи, т.е. живее и втори живот в интернет, а не само на телевизионния екран. Как и защо е този интерес към предаването

Трудно ми е да говоря за себе си и своя труд. Самохвалството и самоизтъкването не са ми присъщи. Но се надявам, че успявам да питам за важните теми, да гледам на събитията по по-различен от традиционния начин.
Харесвам провокациите, иронията, играта, но ненавиждам сарказма. Вярвам, че всяка тема може да бъде представена без агресия, без журналистът да изглежда, сякаш е включен в контакт. Самоцелната нападателност е поза, която трябва да покаже смелост, но мисля, че всъщност прикрива страх и слабост. А щом някой обсъжда предаването публично, в социалните медии, значи го е гледал и у него е възникнала емоция. Тя понякога се трансформира в интерес, в одобрение, друг път във вътрешни бесове. Но никой не може да промени другия, не можеш да укротиш неудовлетворения, злонамерения.

Цялото интервю може да намерите в печатния брой на „24 часа“ от 19 юни, както и онлайн тук.