Деси Минчева-Раул: Да бъдем внимателни за правата и свободите ни в бъдещия свят

Кореспондентът на bTV Новините в Брюксел и Париж отговаря на въпросите на в-к „Всичко за семейството“

Кореспондентът на bTV Новините Десислава Минчева-Раул следи от първа линия събитията във Франция и Брюксел и прави зрителите на bTV съпричастни с важното в сърцето на Европа в разгара на пандемията. Как се справя вкъщи с извънредното положение, от какво я е страх и как вижда изхода, въпросите задава Пепа Йорданова от в-к „Всичко за семейството":

- Може ли човек да свикне с пустия Париж от тези дни?

ДМ: Париж винаги изглежда за мен приказно красив през пролетта. Сега пак изглежда приказен, но е тъжен, нереален. За първи пък тези дни чувам птички тук, изненадваща е тишината в този вечно вълнуващ се град. Хората наистина ги няма по улиците, но Париж и Сена никога не изглеждат пусти.

- Сбърка ли Франция с мерките, да се надяваме ли, че у нас този апокалипсис няма да се случи?

Франция се оказа без маски. Държавният резерв се губи около 2012г., когато, заради бюджетни съкращения, се жертват маските. Жертвани са и други запаси, но сега точно маските се оказват жизнено важни. Последваха неясни и дори противоречащи си препоръки от управляващите за носенето им. Сега спешно се поръчват и произвеждат маски, но ще мине още време, докато те стигнат до обикновените граждани. Естествено, с приоритет са медиците, полицаите, пожарникарите…

Мисля обаче, че поведението на управляващите във Франция през последните дни ясно показва, че грешка с края на карантината не може да има. За да не се поема санитарен риск, но и за да не се задуши напълно икономиката. А Франция влезе в рецесия, при това най-тежката от 1945г. насам.

Излизането от кантината във Франция ще е на етапи, вероятно на базата на няколко критерия: 1. Районите, в които броят на тежките случаи е по-малък от броя на леглата в отделенията по реанимация; 2. Възрастови групи и здравословно състояние; 3. Придобит имунитет. 

Мисля, че е трудно да се сравняват България и Франция в тази сложна ситуация, те избират доста различни стратегии за справяне. Надявам се да проработят!

2112145218.jpg

- Успявате ли да изключите страха от главата си, на първа линия сте?

На първа линия са медиците в спешните отделения, аз само се моля за тяхното здраве и енергия! И се опитвам коректно да разказвам по bTV за работата им в момента.

Изпитвала съм несигурност, когато съм отразявала атентати. Особено когато съм била напълно сама на терен. Срещала съм се с джихадисти, но когато усетя, че ми се доверяват, сигурността ми се връща. Сега обаче „врагът“ е невидим и по различен начин ми носи несигурност, въпреки че аз съм много дисциплинирана и спазвам всички правила. Оптимист съм и вярвам истински, че скоро ще има лекарство срещу този враг.

- Според вас ще си вземем ли поука от всичко това, как ще излезем от тази криза?

Представям си един по-смирен свят след това изпитание. След „тази“ криза обаче, мисля, че много ще боли от икономическата криза.  А аз след карантината, да е живот и здраве, ще прегърна родителите си и ще отида до морето, когато това стане пак възможно.

- Друг ли ще е светът след ковид-19 или пак ще си е същата луда надпревара?

Моят свят със сигурност ще е друг. „Здрави сме и сме добре!“, „Обичам те!“, „Прегръдка!“, „Мамо и тати, пазете се!“, „Пак ще отидем на къмпинг!“, изразяват моето настояще и се опитвам да ценя всеки миг от него.

Сигурно светът ще се промени… Кризата понякога води до глад и бунтове. Но кризата може и да е период на понижено внимание. Какъв ще е бъдещият ни свят, правата ни и свободите ни, зависи от днес. Струва ми се важно да сме внимателни.

- Как у дома се справяте с извънредното положение, кое е най-трудно?

Най-трудното за мен е, че съм далече от родителите ми в София. Но пък те са в добра форма, а и приятелите ми са там.

Трудно ми е и с Далия. Тя е главозамайващо енергична (колкото и красива) и трудно се поддава на забрани и карантина. Българка е. Джак-ръсел.

2112145219.jpg

- Майката или журналистката? Има ли такава битка?

Само веднъж. Синът ми беше още недостатъчно голям, за да остане сам няколко дни. Баща му вече беше в командировка. Знаех, че това, което се случва в Брюксел, е атентат, нямаше смисъл да губим време. Прецених, че тръгвам. Съседите поеха и тийнейджъра, и джак-ръсела.

- Журналистиката е в гените ви, а Франция как влезе там?

Аз съм дъщеря на Асен Минчев, спортния журналист от „старата“ генерация, великата.  Била съм с татко на всякакви състезания, знам как работи – машина. Няма невъзможно за него. И сега, когато съм сама на терен и треперя дали ще се включи устройството ми за жива връзка, например, се опитвам да си контролирам дишането и да се се сетя за татко. И устройството проработва! А ако не проработи, мама пък после би ми казала: „И това ще мине, маме!“

А Франция направо си се наложи в живота ми. Съпругът ми не се оказа особено талантлив в ученето на български език, докато живеехме в София, и беше мой ред да започна живота си отначало.

- Как се промени момиченцето от "Топло", защо не поехте по артистичния път?

Напротив, аз завърших едновременно френска филология в СУ, но и актьорско майсторство в НБУ при изключителната Възкресия Вихърова. Бях в клас с много таланти. Знаех, че няма да остана в театъра през целия си живот, но исках той да е минал през тялото ми.

А станах "момиченцето от Топло", защото бях играла (аз наистина го приемах като игра) в други филми преди това. Исках само да не ме върнат в училище и да продължа да съм все толкова щастлива. Помня отлично всеки миг, когато бях зад Наум Шопов на колелото му (началните надписи на „Топло“), когато ме завива, а аз се правя, че спя,  когато за стотен път снимаме сцената със зъбките на чичко Снегов с Константин Коцев, защото дакелът изяде всички захарни чейнета и се наложи да вземат ново куче… Помня как мечтаех да съм Татяна Лолова и всички да се забавляват така около мен… Помня как уверявах Георги Черкелов, че моята коса невинаги е щръкнала, просто в момента имам въшки и са ме мили с някакъв гаден сапун… Изключителен късмет съм имала! Тези уникални личности са оставили нещо у мен, което продължава да ми отваря хоризонти.

- Какво ви даде в чисто човешки план работата срещу смъртното наказание, в защита на жертвите на тероризма? Не се ли изключват взаимно двете?

Те се допълват, не се изключват!

Аз съм против смъртното наказание, защото то не носи успокоение. Не връща жертвите. Не води до намаляване на престъпността. Защото продължава цикъла на насилие, а то води до ново насилие.

Годините, в които работих в някои от най-големите неправителствени организации за човешки права в Европа, промениха рязко и внезапно живота ми. Усетих и докоснах резултата от моята работа. Няколко осъдени на смърт не бяха екзекутирани.

Продължавам, като доброволец, заедно с жертви на тероризъм и близки на терористи, да се срещам с млади хора от рискови групи. Това е немислима в миналото комбинация – жертва и близък на насилника застават един до друг. Мисля, че  това е възможният път за дерадикализация.

- Защо се върнахте към журналистиката като кореспондент на bTV?

Дълго, близо година, обмисляхме внимателно тази стъпка с bTV. Аз бях прекарала повече от 10 години от обратната страна на бариерата – подавах информация на медии от целия свят. Пътувах много, гледах, учех. Познавам работата от едната и от другата страна, знам къде е границата. Имам късмет да работя за медия, която уважава и цени това.

2112145217.jpg

- Кои са срещите, които имахте в професията си и които винаги ще помните?

Април, 2010 година. Екзекуцията на Ханк Скинър, осъден на смърт за двойно убийство, което той винаги е отричал, е след часове. В този момент ръководя пресслужбата на най-голямата световна организация против смъртното наказание със седалище в Париж. Успявам да получа разрешение от полицията за митинг непосредствено до посолството на САЩ. Събират се хора, за около два часа се превърнахме в световно събитие. Звъни телефонът ми. Женски глас казва: Аз съм от CNN и съм асистентката на Лари Кинг. Можеш ли да ми осигуриш след 5 мин някой от семейството на осъдения на смърт?  Искам го на живо! Казах : Мога!

Успях да убедя Сандрин, съпругата на Ханк, не си спомням как. След около 3 минути пред мен спря кола със сателит, прегърнах Сандрин и я помолих да ми повярва, че това е вярната стратегия.

През нощта, 25 минути преди първата летална инжекция на Ханк, в затвора в Тексас имаше телефонно обаждане: „Да не се екзекутира!“

Целия материал четете на страниците на в-к „Всичко за семейството“.