Водещият на „Втори план“ по bTV Мартин Карбовски поде инициативата „Чиста азбука“, за да насочи вниманието на широката публика към нуждата от грамотност и изчистването и съхранението на българския език. Специални издания на предаването срещат зрителите с учители и вдъхновители и разказват истории, които показват колко е важно да не „счупим“ кирилицата, за да се съхраним като общество.

Тази събота от 18 часа в рамките на „Чиста азбука“ Карбовски представя един българин, който живее и инвестира в България, докато я обича – д-р Милен Врабевски.

Г-н Карбовски, защо е толкова важно да запазим чистотата на българския език? Все пак вървим към необратима глобализация?

Езикът и азбуката са въплъщение на този уморен народ. Чрез тях той живее. Езикът и азбуката са мишена върху гърдите на уморения народ. Няма българи без кирилица. Друг е въпросът, че се обсъжда либералната тема “трябва ли да има българи”. Ерго, трябва ли ни кирилица...

Вървим към тази “необратима глобализация” както преди вървяхме към “развит социализъм”. Мантрите и шаманите на времето дрънкат техните пиринчени звънчета. Винаги трябва да сме се отправили нанякъде. Водени. Нахранени. Блъскащи се. Стригани и доени. Изумен съм с каква лекота заменихме една мантра с друга. Изумен съм.

Под розовата лепенка на глобализацията има люспи национална ръжда. Всяка нация я има. Всяка нация преследва интересите си. Ако ги преследва настойчиво, учтиво - нацията живее добре и произвежда народ. У нас това не се случва.

Какво ви провокира да започнете инициативата „Чиста азбука“? Какво се надявате да постигнете с нея?

Провокира ме това, че губя комуникация с хората, ползващи новата писменост. Писмеността на гетото и писмеността на клавиатурата като палачинка. Кошмар е как се пише на латиница. Ако ще махаме кирилицата - да въведем правила в тая Босфорна, гранична нова азбука и да се свършва. За да общувам ми трябват правила, граматика и свобода. Свободата обаче в този случай е поквара. Аз, преводачът на национални сленгове, вече не разбирам какво ми пишат във Фейсбук. Трябва ни бърза помощ за кирилицата. Защото тя е сърцето ни, а сърцето ни не работи добре.

Често разказвате истории на хора с много тежък живот. Те грамотни ли са? Всъщност грамотността ли е най-важна за качеството на живота?

Всеки живот е тежък. Неграмотният живот обаче не е живот. Той е разговор на глухонеми в две различни стаи. Официалният език, който “към момента” е отвратителен, се сблъсква челно с инстинктивната азбука и рефлекса на нямото социално животно със сбъркан обществен договор. Иска ми се да намеся в разговора Русо и Волтер, но гетото ще ги изгори в печката на физическото оцеляване. Нуждаем се от Просвещение като никога. И като никога то е напълно излишно. Просвещение като термометър, нужно, но нежелано.

Кои истории предизвикват по-голям отзвук – позитивните или песимистичните?

Смешните. Има много малко смешни истории, повечето са трагикомични. И всъщност драматични. Публиката има вкус към източната мелодрама, а ми се щеше да имаме повече журналистика, която преследва Тартюф. Кой беше Тартюф? Защо не е в новините? Или е прекалено много в новините. Шегувам се. Липсва ми Тартюф, пиесата.

Нещо френско ми липсва в тая страна всеки ден. Французите са специалисти по разрушаване на Бастилии. Ние сме експерти в строенето на бързата Бастилия.

Виждате ли се като политик в бъдеще?

Виждам се като войник. Приличам на човек, който явно ще прескочи политиката, но няма да прескочи войната. А аз съм от последното поколение войници. Не е хвалба, оплакване е. Не е гордост, страх е това.

И за да съм конкретен, защото ако говоря с метафори, рискувам разни жълти уж-медии да се упражняват върху имагинерната ми политкариера. Та - докато практикувам професията си на журналист, няма как да гледам на политиката като на мое бъдещо поприще. Защото мястото ми в политиката е да съм неин наблюдател и критик.

Пълното интервю четете тук >>