Фронтмените на нашето време: 20 години назад/ 2

Когато говорим за легендарни фронтмени, на преден план винаги изникват образите на Джим Морисън или Бон Скот - все хора, които навремето са изригнали в собствен пламък от талант, решителност и себераздаване. Чистата инспирация, искрените послания и страхотното сценично поведение на тези музиканти оформиха представата ни за идеалния изпълнител зад микрофона. Всичко това провокира Menbox.bg да събере в две части най-добрите фронтмени на нашето време като обхватът на класацията е 20 години назад във времето. В нея попаднаха не един и двама герои, без трагично загиналите, за които няма да стане дума като почит към делата им в името на музиката. Ето кои имена попаднаха във втората част на класацията на Menbox.bg.

снимка: Getty

Еди Ведър

Pearl Jam

Еди Ведър има рокенрол в кръвта си. Уважението му към хората, съградили основната на тази музика е потресаващо. Феновете имат усещане, че концерт на Pearl Jam е духовно изживяване, в което гласът на Ведър води право нагоре, надолу и после пак нагоре. Дори в соловите си проекти фронтменът има излъчване на един здраво стъпил на земята, порядъчно социално ангажиран и една идея по-талантлив Нийл Йънг. Еди Ведър е един от малцината, които станаха герои, докато се опитваха да не стават такива.

снимка: Getty

Лиам Галахър

Oasis/Beady Eye

90-те дадоха идеална почва за появяването на фронтмен като Лиам Галахър. Манчестърски хулиган с поведение на таксиметров шофьор и его колкото заплатата на Уейн Рууни, Галахър предвождаше Oasis в техния безпощаден поход в класациите. На сцената той често се е дънил, понякога изобщо не се е появявал на концерти, но сценичното му присъствие е завладяващо. На Лиам му беше все тая дали медиите ще пишат за вчерашния му концерт или за това, че е нападнал брат си Ноел с бухалка за крикет, защото около него така или иначе се създаде особеният ореол на вечния галахаризъм. С Beady Eye Лиам Галахър смени гумите (разбирайте Ноел) и продължи с бясна скорост по шосето.

снимка: Getty

Мейнард Джеймс Кийнан

Tool

През 90-те в музиката се нароиха толкова талантливи психопати, че не всички могат да попаднат в тази класация, поради липса на място. Мейнард беше един от най-значителните зад микрофона. Всичко, до което се докосне гласът на този човек, ти изважда мозъка през носа и накрая нямаш нищо против, че си пристрастен към такава всекидневна лоботомия. Музиката на Tool е преднамерено отвличане в друга вселена, завоалирано като психарски рок. И на сцената става ясно, че без Мейнард това няма как да се получи.

снимка: Getty

Скот Уейлънд

Stone Temple Pilots

Скот Уейлънд е лош и това му отива. Той е като Джони Ротън (Sex Pistols), но е по-краен от него и може да пее. Докато Джони Ротън се оправи, Уейлънд едва оцеля в наркотичния ад и в момента е затънал в съдебни дела с бившите си колеги от Stone Temple Pilots. Това е в стила му - той е арогантен, артистичен, капризен и абсолютно неконтролируем. Борбата му с дрогата беше епична, не е сигурно кога е започнала и дали е свършила, и това личи в изражението му от първия до последния концерт. Въпреки това, качествата на Уейлънд като фронтмен са неоспорими и може би хаотичният характер, който провали кариерата му, е цената, която е трябвало да плати за таланта си.

снимка: Getty

Фред Дърст

Limp Bizkit

Талантът на Дърст като певец и текстописец е под въпрос, но той има навика да стъпва на сцената тежко, което е от значение за класния фронтмен. Limp Bizkit бяха фактор навремето, а с годините Дърст доказа, че каквито и шапки да смени на главата си, способността му да общува непосредствено с публиката и да прави добро шоу само става по-отчетлива. Той вече има вид на позастарял скейтър, припяващ стари рефрени, но енергията, която забърква на сцената, все още има вкус на закуска от тротил с коктейл Молотов за храносмилане.

снимка: Getty

Мат Белами

Muse

Мат Белами се раздава на сцената и допълва това с отличен глас. Концертите на Muse носят собствена тръпка, която не се отдава на всички групи. Малко фронтмени имат способността на Белами да създадат усещане, че отвеждат паството си от пред сцената към Обетованата земя. При това, госпълът му е доста алтернативен.

снимка: Getty

Съли Ерна

Godsmack

За малко тази класация да мине без харизматичния фронтмен на Godsmack, но едно навременно подсещане оправи нещата. В началото на века рок музиката преживя подем, но Godsmack имаха нещо повече от рифове като булдозери. Силният и въздействащ глас на Ерна стана запазена марка за качество на групата и направи така, че дори те никога повече да не издадат албум като “Awake”, това да няма значение. От години бандата поддържа добро ниво, а самият Съли няма какво повече да покаже и да докаже - той просто е един от най-магнетичните вокалисти на нашето време.

снимка: Getty

Кейлеб Фолоуил

Kings of Leon

Кейлеб е надарен с един от най-разпознаваемите гласове в рокмузиката изобщо. Той не е кой знае какъв сценичен ентъртейнър, но гласът му определeно приковава вниманието. Освен това, той имаше задължителните за поста проблеми с алкохола. Kings of Leon пък със сигурност щяха да са извън Висшата лига на съвременната рок музика без Кейлеб на вокалите.

снимка: Getty

Джак Уайт

The White Stripes/ The Dead Weather/ The Raconteurs

Джак Уайт всe едно е от друга планета. Музиката му звучи, сякаш гласовете в главата му са твърде много и се надвикват. Най-вероятно това е ключът към гениалността. Уайт избухна с The White Stripes и продължи с още два проекта, с които непрекъснато избутва границите на рок музиката все по-напред. Той стоеше съвсем на място до музиканти като Едж (U2) и Джими Пейдж (Led Zeppelin) в документалния "It Might Get Loud" и сам по себе си беше отличен избор за представител на съвременния рок до двама титани на китарата. Джак Уайт е роден за фронтмен, осъзнава го и просто върви по пътя си, оставяйки следи.

снимка: Getty

Ричард Ашкрофт

The Verve

Като всички хора, родени за голяма сцена, Ричард Ашкрофт притежава някакво собствено излъчване, което не може да се сбърка. Гласът му е като магнетичен брит бриз от сенките, а самият той от 20 години насам е един неукротим дух, който произвежда извънземна музика за масите земляни. Въпреки че кариерата му беше една горчиво-сладка симфония, на сцената той продължава да показва как трябва да се случват нещата.

снимка: Getty

Джонатан Дейвис

Korn

Той беше проблемен като всяка класическа рок звезда и преживя неизбежния си катарзис. Личните му проблеми се превърнаха в музика и тя преля в собствен стил, който  експлоадира в края на миналия и началото на новия век. Джонатан Дейвис е еднакво силен на сцената, когато подскача по шотландска поличка и се кефи на средните пръсти от тълпата, както и когато издига шлагери като Another Brick in the Wall до по-тежки висоти. Сценичното поведение, режещият глас и стойката за микрофон от Гигер само подсилват мита за разрушителния вокалист на Korn.