Настоящият откъс е от биографичната книга на Лили Иванова - глава "Размитата граница на епохите", стр. 185
Естествено, че гледах по телевизията падането на Живков, че кой не го гледаше. Тогава всеки ден се гледаше, много интересно беше. Видях един човек, Живков, който беше като шашардисан. Той седеше, по-нисък от тревата, и като че ли беше глътнал много лекарства. Седеше и една дума не можеше да каже. Предполагам, че му е било казано: "Това е положението", и той е нямало накъде да ходи. Шашардисали са го. Съжалих го малко тогава, но си казах, че всяко нещо има край. Няма нещо вечно в тая работа, политиката - вечно е само изкуството, хората не са вечни. И мен като ме няма утре, какво ще остане. Къщата ми няма да остане даже, но ще останат моите дискове, ще останат моите клипове, моята музика, пеенето ми. Това ще остане. Няма друго вечно. Паметниците са вечни, но и те не са - защото живеем на място, където обичаме да сриваме паметници. Но изкуството не можеш да го сринеш, то е някъде, може да е някъде в мазе, но един ден някой го изважда, случайно може да се намери и то пак е живо. Пак оживява и те това не могат да го разберат.
Още откъси от "Истината" четете тук >>>
