Когато провалът е всъщност успех

Упойка (1844)

Азотният оксид (райски газ) е открит през 1771г., но  десетилетия наред този газ не е бил считан за нещо повече от парти забавление. Хората са знаели, че ако вдишаш малко от него, това ще предизвика смях. Както и това, че ако вдишаш повече, ще изпаднеш в безсъзнание. Само че дълго време на никой не му е хрумнало, че това може да се използва при хирургически операции. Накрая, през 1844г. зъболекар от Хартфорд на име Хорас Уелс случайно стигнал до това откритие. На едно парти с такъв газ, негов приятел паднал и си ударил лошо крака. Дори не разбрал, докато някой не му посочил кръвта по крака му.

След това Уелс проучил възможностите на газа с експеримент. Надишал се и припаднал, а негов колега му извадил болен зъб. За да покаже откритието си, той организирал експеримент с негов пациент в болница в Масачузетс. Но нещата не станали, както ги планирал. Той тръгнал да вади зъба по-рано и пациентът се разкрещял от болка. Скоро след това Уелс се отказва от професията си, бил арестуван след злоупотреба с хлороформ и в последствие се самоубил. Едва през 1864г. американската зъболекарска асоциация признала откритието му.

Йод (1811)

В началото на 19 век Бернар Куртоа е бил голяма клечка в Париж. Имал е фабрика за селитра ( калиев нитрат), което е била ключова съставка за амуниции. Освен това, той е измислил как да прави пари от нищото. Селитрата се извличала от водораслите на брега. Всичко, което трябвало да се направи, било да се съберат те, да се изгорят и да се извлече калият от пепелта.

Един ден, докато работниците му почиствали цистерните, където се извличал калият, те използвали по-силна киселина от обикновено. Изведнъж мистериозни облаци излезли от цистерната. Когато димът се разпръснал, Куртоа забелязал тъмни кристали на повърхността, които реагирали с изпаренията. Когато ги изследвали, се оказало, че това е неизвестен до този момент елемент, който в последствие бил наречен йод и който се концентрира във водораслите. По-късно изследвания доказали, че болестите гуша и разширяване на щитовидната жлеза се причиняват поради липсата на йод в храната.

Пеницилин (1928)

Шотландският изследовател Александър Флеминг е бил доста немарлив. Бюрото му било осеяно с малки стъклени съдове, в които имало бактериални култури. Флеминг ги оставял да си виреят, надявайки се, че нещо интересно ще се случи с тях.

Един ден Флеминг решил да изчисти един от съдовете с бактерии и го накиснал в дезинфектант. На другия ден Флеминг извадил съда, но забелязал мухъл от едната му страна, които бил унищожил близките бактерии. Флеминг открил, че мухълът, убил смъртоносната бактерия, не е опасен за човешката кожа.

Флеминг не е имал възможност да ги произведе в по-големи количества и не вярвал, че мухълът може да лекува болести. В последствие споменал за откритието само в документ, който презентирал в научните среди. За щастие, екип от учени развил потенциала на откритието десетилетие по-късно. Благодарение на по-развитата техника, те успели да развият лек срещу едни от най--опасните болести на света.
 

Телефонът (1876)

През 70-те години на 19 век много инженери работили по задачата да се създаде метод за пренасяне на многобройни съобщения с телеграф в едно и също време. Александър Бел бил сред тях. След като прочел книга на Херман фон Хелмхолц, на Бел му хрумнала идеята да предава звуци по жица. Само че германският на Бел бил слаб и авторът на книгата никога не е споменавал нищо за предаване на звуци по жица. Бел обаче упорито продължил. Той и механикът му Томас Уотсън срещнали много проблеми да създадат устройство, което да предава звук. Накрая успели, за щастие.

Фотографията (1835)

Между 1829-1835г. Луи Жак Дагер бил близо до това да развие на практика процеса на фотографията. Дагер открил как да осветява снимките. Проблемът бил, че тези снимки били много светли и той не знаел как да ги направи по-тъмни. Той използвал плочи със сребърен йодид, за да прави снимките, но една вечер е зарязал една от тях в стаята с химикали. След няколко дни открил, че снимката е потъмняла в следствие от вазимодействие на химически материал със сребърния йодид. Но не е знаел кой химикал точно е отговорен за реакцията, защото в стаята имало много такива. Затова той започнал да вади един по един от химикалите от кабинета и слагал нова осветена снимка. Това не проработило, но се сетил да остави една снимка в почистения си кабинет. Тя отново потъмняла и той започнал да проучва чекмеджетата и шкафовете. Седмици по-рано термометърът се счупил и Дагер не почистил, така че останали капки от живак по бюрото. Оказало се, че живакът бил разковничето.

Найлонът (1934)

През 1934г. изследователите от DuPont започнали опити да направят синтетична коприна, но дълго време не стигали много далеч в начинанието. Ръководителят на изследването Уолъс Каротърс обмислял преустановяване на проекта. Най-близкото, до което стигнали, било течен полимер, който химически бил близък до коприната, но в течната си форма не бил особено полезен. Учените започнали да изследват по-обещаващи вещества, наречени полиестери.

Един ден млад учен от групата забелязал, че ако събере малко полиестер на стъклена лъжица, може да издърпва малки тънки нишки от материала. Един ден учените си направили състезание кой може да изтегли най-дългите нишки. Когато стигнали до коридора открили, че като разтягат субстанцията в нишки, това може да преобразува молекулите и да превърне течността в нещо здраво.Те знаели, че това няма да свърши работа в текстила, каквато била задачата им, и затова се заели отново с копринения полимер. За разлика от полиестера, той може да се превърне в солидни нишки, които са достатъчно здрави. Това е бил първото синтетично влакно, наречено найлон.