Патрик Дъфи: Смятам се за истински късметлия
Той изпълнява ролята на Боби Юинг в сериала "Далас"
05 Юни 2013
Реклама
Какво накара света да се запали по сериала „Далас”?
Ако знаехме, щеше да има още много такива сериали. Това аз наричам магията на нашата индустрия. Известна част от това е просто щастлива случайност и когато тя се появи, всички се опитват да повторят направеното, но всъщност никой не може да прави магии. Опитват отново и отново да имитират магията и някои от резултатите са доста добри, но нито един не попада точно в целта. При „Далас” щастливата случайност беше в актьорския състав. Невъзможно е да си представите „Далас” с други хора в главните роли, а всички ние станахме толкова близки и прекарахме 13 години заедно, през които истински се заобичахме помежду си и споделяхме тези топли чувства дори и след края на сериала. След това успяхме да се съберем отново и да повторим всичко това. Това е магия! В този ред на мисли се смятам за истински късметлия.
Първоначално цялото действие се развиваше около Боби и Пам, но след това „Далас” се превърна в нещо различно?
И добре, че стана така!
Има актьори, които не биха реагирали толкова добре на подобна промяна в посоката на развитие на сценария. Как се справихте с това?
Мисля, че имаше известен преходен период, преди да се случи тази промяна, но това е нещо нормално. Със сигурност в ситуацията беше много важен фактът, че още от първия ден, когато през 1978-а целият екип се събра и всички ние отворихме първите си сценарии и ги прочетохме пред мениджърите на Warner Bros, Лари Хагман (Джей Ар) стана най-добрият ми приятел (светла му памет). Така че, когато се случи промяната, разбира се, арогантната и егоистична част от мен си мислеше „Как така аз не съм вече под светлината на прожекторите?” Но радостта от това там да е най-добрият ми приятел направи този преход изключително кратък. Със сигурност преминах през такъв, имаше известно разочарование, но той беше незначителен в сравнение с обичта между нас и постоянното забавление на снимачната площадка всеки ден в продължение на 13 години. Жена ми се шегуваше с мен, защото често напусках къщата по-рано, за да стигна до работа. Отивах там 20 или 30 минути по-рано, просто защото нямах търпение да съм на снимачната площадка и да отида в гримьорната на Лари. Но и семейството ми е прекрасно, а това също изигра голяма роля във факта, че периодът на адаптация към новия сценарий беше толкова кратък, а насладата от работата беше това, което остана важно.
Въпреки това е имало някаква опасност да излезеш от правия път точно през този период?
И двамата ми родители бяха алкохолици. Баща ми беше ирландец с прекрасен външен вид и обноски. Той беше един чаровен пияница, никога арогантен или буен. Беше и най-добрият собственик на бар, когото съм виждал, знаеше как да се държи с клиентите и беше изключително обаятелен с тях. Сестра ми се притесняваше, че може и аз да тръгна по този път, но истината е, че тя беше по-повлияна от алкохолизма на родители те ми, отколкото аз. Аз винаги съм имал способността да сложа границата в правилния момент, но също така обичах да избутвам тази граница колкото е възможно по-далеч. Когато се запознах с жена ми, тя беше женена от 13 години и беше професионална танцьорка. Тя казваше, че винаги е знаела, че няма как да забременее, защото това щеше да съсипе кариерата й на танцьорка. Това ми беше много странно. Но имах подобно усещане. Знаех, че кариерата ми ще излезе от правилната посока, ако се бях превърнал в чаровен пиян актьор. Така че успях да сложа границата и да спра да пия.
Защо не бяхте доволен от начина, по който свърши оригиналният сериал „Далас”?
Винаги сме били много загрижени за това, което правим. В развръзката на сериала ставаше въпрос за семейна интрига, но винаги сме се опитвали да се придържаме към реалността. Колкото и да беше очарователна идеята, която щяхме да направим – да покажем какъв щеше да е светът без Джей Ар Юинг, мисля, че Джоуел Грей в ролята на дявол, който върви по водата в басейна, докато очите му стават на червени пламъчета, а останалите от нас с алтернативни версии на героите си, беше евтин номер. Забавно? Да, беше страшно забавно да се направи. Но не беше правилното нещо. Това, което аз исках да направим, беше финал на сериала, колкото е възможно най-реалистичен.
Ако знаехме, щеше да има още много такива сериали. Това аз наричам магията на нашата индустрия. Известна част от това е просто щастлива случайност и когато тя се появи, всички се опитват да повторят направеното, но всъщност никой не може да прави магии. Опитват отново и отново да имитират магията и някои от резултатите са доста добри, но нито един не попада точно в целта. При „Далас” щастливата случайност беше в актьорския състав. Невъзможно е да си представите „Далас” с други хора в главните роли, а всички ние станахме толкова близки и прекарахме 13 години заедно, през които истински се заобичахме помежду си и споделяхме тези топли чувства дори и след края на сериала. След това успяхме да се съберем отново и да повторим всичко това. Това е магия! В този ред на мисли се смятам за истински късметлия.
Първоначално цялото действие се развиваше около Боби и Пам, но след това „Далас” се превърна в нещо различно?
И добре, че стана така!
Има актьори, които не биха реагирали толкова добре на подобна промяна в посоката на развитие на сценария. Как се справихте с това?
Мисля, че имаше известен преходен период, преди да се случи тази промяна, но това е нещо нормално. Със сигурност в ситуацията беше много важен фактът, че още от първия ден, когато през 1978-а целият екип се събра и всички ние отворихме първите си сценарии и ги прочетохме пред мениджърите на Warner Bros, Лари Хагман (Джей Ар) стана най-добрият ми приятел (светла му памет). Така че, когато се случи промяната, разбира се, арогантната и егоистична част от мен си мислеше „Как така аз не съм вече под светлината на прожекторите?” Но радостта от това там да е най-добрият ми приятел направи този преход изключително кратък. Със сигурност преминах през такъв, имаше известно разочарование, но той беше незначителен в сравнение с обичта между нас и постоянното забавление на снимачната площадка всеки ден в продължение на 13 години. Жена ми се шегуваше с мен, защото често напусках къщата по-рано, за да стигна до работа. Отивах там 20 или 30 минути по-рано, просто защото нямах търпение да съм на снимачната площадка и да отида в гримьорната на Лари. Но и семейството ми е прекрасно, а това също изигра голяма роля във факта, че периодът на адаптация към новия сценарий беше толкова кратък, а насладата от работата беше това, което остана важно.
Въпреки това е имало някаква опасност да излезеш от правия път точно през този период?
И двамата ми родители бяха алкохолици. Баща ми беше ирландец с прекрасен външен вид и обноски. Той беше един чаровен пияница, никога арогантен или буен. Беше и най-добрият собственик на бар, когото съм виждал, знаеше как да се държи с клиентите и беше изключително обаятелен с тях. Сестра ми се притесняваше, че може и аз да тръгна по този път, но истината е, че тя беше по-повлияна от алкохолизма на родители те ми, отколкото аз. Аз винаги съм имал способността да сложа границата в правилния момент, но също така обичах да избутвам тази граница колкото е възможно по-далеч. Когато се запознах с жена ми, тя беше женена от 13 години и беше професионална танцьорка. Тя казваше, че винаги е знаела, че няма как да забременее, защото това щеше да съсипе кариерата й на танцьорка. Това ми беше много странно. Но имах подобно усещане. Знаех, че кариерата ми ще излезе от правилната посока, ако се бях превърнал в чаровен пиян актьор. Така че успях да сложа границата и да спра да пия.
Защо не бяхте доволен от начина, по който свърши оригиналният сериал „Далас”?
Винаги сме били много загрижени за това, което правим. В развръзката на сериала ставаше въпрос за семейна интрига, но винаги сме се опитвали да се придържаме към реалността. Колкото и да беше очарователна идеята, която щяхме да направим – да покажем какъв щеше да е светът без Джей Ар Юинг, мисля, че Джоуел Грей в ролята на дявол, който върви по водата в басейна, докато очите му стават на червени пламъчета, а останалите от нас с алтернативни версии на героите си, беше евтин номер. Забавно? Да, беше страшно забавно да се направи. Но не беше правилното нещо. Това, което аз исках да направим, беше финал на сериала, колкото е възможно най-реалистичен.
