Вяра надежда любов

Антоанета Добрева – Нети: Чрез историята във „Вяра, надежда, любов“ младите могат да разберат какви времена бяха

20 Май 2026

Антоанета Добрева-Нети е добре позната освен с впечатляващите си театрални роли и с успешните си музикални проекти със съпруга си Добрин Векилов-Дони, с когото от години са разпознаваем творчески тандем на сцената и извън нея. Паралелно с това Нети от години има и самостоятелни изяви в областта на класическата музика.

В сериала „Вяра, надежда, любов“ тя се впуска в първата си голяма телевизионна роля – тази на д-р Красимира Жекова. Присъствието ѝ на малкия екран е толкова силно и убедително, че едва ли някой би предположил, че това е дебютът ѝ в телевизията.

Снимка: Адриана Янкулова

„Вярвам, че когато нещо е за теб, се случва лесно и без напрежение. Така стана с избора на този проект. Виктор Чучков – един от нашите режисьори – ми е съсед. Срещна ме веднъж и каза: „Днес говорихме за теб. За един сериал. Би ли приела?”. Казах му, че всичко зависи от ролята, иначе съм артистка, професията ми е да играя. Реших да участвам, когато разбрах, че Красимира има и лична история, и интересна линия. Има много неща, които да изиграя като артист с нея“, споделя Нети в интервю за списание Biograph.

Снимка: Лилия Йотова

В разговора тя откровено разказва за трудните години на прехода, за строгото си възпитание, за ранната загуба на баща си и за откриването на биологичните си родители години по-късно.

Актрисата споделя още за любовта си към театъра и музиката, за дисциплината, която поддържа в живота си, за йогата, будизма и баланса между физическото и емоционалното здраве. Специално място в разговора заемат и темите за майчинството, отношенията с дъщеря ѝ и философията ѝ за щастието и личното развитие.

Прочетете част от разговора тук, а цялото интервю може да прочетете в списание Biograph.

Сериалът ни връща близо 30 години назад в интересно време – 90-те години на миналия век. Как ги помниш?

Добре помня тези години, била съм в края на обучението си, така че вече съм съзнавала в каква обстановка живеем. Мина доста време от комунизма, както и от онзи много тежък преход, в който се събуждаш и парите, които е събирало семейството ти с години, са вече жълти стотинки, моментът, в който един цял строй пропада и не знаем накъде всъщност пропадаме... Бяхме в безтегловност, когато грубите и силните изскачат на повърхността и, щеш – не щеш, започват да управляват и твоя живот. С Дони сме говорили, че е хубаво да има сериали точно за тези времена, защото няма как да ги обясним с думи, но чрез заснета история можем да ги покажем на тези след нас, които живеят в коренно различно време. Този преход беше толкова бурен, че с него все едно сме прескачали през времето.

Болницата от сериала е „Майчин дом” в София. Влизайки там първия ден, се качихме на 10-ия етаж, който не е ремонтиран, и все едно попаднахме в машина на времето. Влизаш с хубава, осветена, културна, европейска болница, качваш се на 10-ия етаж и се връщаш 50 години назад! Беше много потискащо, докато свикнем.

Снимка: Лилия Йотова

Каква беше първата ти реакция, влизайки в тази „машина на времето”?

Казах: „Шокиращо реално!”. Защото и аз, и Невена помним, че точно така изглеждаха болниците тогава. За нещастие, изкарах огромна част от детството си в тях. Непрекъснато боледувах! Баща ми е лекар, а вуйчо ми е работил в същата тази болница „Майчин дом”, на 7-ия етаж, доколкото помня. Беше доцент. Ако знаех, че ще играя такава героиня, щях да помоля да ме кръстят доцент Белопитова, за да има препратка към него.

За мен беше странно и трудно, защото, разхождайки се на този етаж, започнах да гледам навън през прозорците и изведнъж усетих, че стоя срещу собствения си живот. Виждах 22-о училище, в което съм учила, улица „Свиленица”, на която съм живяла, точно като във филмите, на флашбек започнаха да се връщат мигове от моя живот, запечатани като в кадри. Разбира се, чувствата бяха от цялата възможна палитра, която човек може да преживее, изпитани в един миг. Доминираща беше тъгата, че всичко това е отминало и хората от детството ми не са вече живи.

Видя ли момичето, което се е разхождало по тези улици?

Аз не се разхождах. Винаги тичах. Майка ми ме беше записала на всичко възможно: Детския радиохор, пиано, солфеж, английски, плуване. Леля ми (сестра на баща ми), която живееше над нас в двуфамилна къща, все питаше: „Накъде пак тичаш, моето момиче?” – „На хор! На пиано!”... от един урок – на друг. Докато тичаш, наум репетираш песента, която ще пееш, или пиесата, която ще свириш. Леля ми нямаше деца, вуйчо ми – също, а беше акушеро-гинеколог. Същата е съдбата и на моята героиня – няма деца, но се грижи за много деца. А подходът на майка ми относно ученето беше следният: кажа ли: „Мамо, уморих се от физика!”, отговаряше: „Отиди, моето момиче, да си починеш с биология!”.