"Изгубени във времето": в село Кашина обичат живота си такъв какъвто е

До пиринското село с 6 жители никога не е имало асфалтиран път

Реклама

Седмица преди първия случай на Коронаворус у нас посетихме село Кашина, което днес има само 6 жители. А един млад човек милее за това място и иска да го възроди. Пример, който и днес в коронавируса важи.

До пиринското село Кашина никога не е имало асфалтиран път, но хората там вярват, че все някога ще има.

Живота им от години прилича на живот под карантина  - пусти и празни са улиците. 

Макар и днес там да живеят само шест човека, те до последно ще милеят за родните си къщи.

Атанас ни развежда из селото. Той роден тук, но дълги гони живее със семейството си в Сандански. По-късно се развежда, остава сам и се завръща в бащиния дом.

Завършил е строителство, но днес работи към водната електроцентрала. Неговият дом е първият, който се забелязва, заради развятото европейско знаме.

„Чужденци да са, нека да дойдат, къщата ще им я дам, ама да има хора, защото ние оставаме нула. Отиде си този на 90-години, другите двама са набор 1941 г. и те ако си то идат…Овчарят всеки ден вика „Кога ще умра“, и аз се принуждавам някой ден да зарежа всичко и да се махна“, споделя Атанас.

Той отбелязва още, че салото е единствено в района и ако закъса някой, в селото има къде да преспи.

Докато разговаряме, покрай нас минава и Веселин. Част от семейството му живее в чужбина, той е тук сам. Както някога, така и днес основният поминък тук е животновъдството. Затова, макар и образован, днес Веселин гледа стадо козички.

Последната сватба в това село е моята, споделя ни Веселин.

„Направи сметка за 50 години как се е обърнал живота. Преди 50 години съм орал с ралото, а сега технологии, детето в Норвегия, чудо… след 50 години всичко хората ще летят като пилета в небето“, казва още Веселин.

До последен дъх и Георги ще стои на село. Макар и начина му на живот да шокира мнозина. Като млад губи майка си и баща си. Никога не е имал съпруга, няма и деца. Живот в самота и пълна нищета.

„До 31-години бях в София, строител работех, баща ми се поболя и си дойдох. Майка ми беше с една ръка и с едно око, близо 80 години и гледаше все едно са две очи като млад човек, плетеше. 4 деца е изгледала и работеше 20 декара земя, плетеше, шиеше, всичко правеше. Жънеше…“, спомня си и Георги. 

Най-болно му е, че си отиват годините: „Кога бяхме на 20, сега съм на 72…“

Срещаме Борислав. Той пък има мечта да възроди изчезващото село. Роден е тук, но от години живее в съседното Ново Делчево.

„Селото беше оживено, имаше и други деца, лятото идваха при баби и дядовци, лятото от Сандански, Благоевград“, разказва ни Борислав.

„Аз до декември месец бях кметски наместник на селото, но сега не съм и няма да се отказваме да поддържаме селото, ако има някакъв начин, някакъв проект. Направихме едно местно сдружение. Най-големият проблем за селото ни е пътят. Пътят, ако може да се циментира, да не да се асфалтира и ние го направихме доста популярно, в интернет, във фейсбук. Имаме хубав водопад, черквата ни е хубава и селото се посещава от много туристи, от страната, от чужбина“, отбелязва още той.

Докато вървим из живописното село Кашина се чувстваме изгубени във времето, но въпреки тъгата и мизерията, която се подава изпод счупените прозорци и старите зидове на къщите, вярваме, че има надежда. Заради хора като Борислав.

И преди, и сега песъчливите улици в село Кашина са пусти. От извънредното положение насам обаче, хората там стават с четирима повече. Връща ги красивата природа и спокойствието. 

На Великден цялото село празнува заедно - като едно семейство. Въпреки, че всичко в страната от месеци е почти спряло, Борислав не се е отказал от мечтата си да преобрази старото училище в туристическа база. Надява се и, че летния сезон съживи още повече селото. 

Затова и всички в село Кашина обичат живота си такъв какъвто е, там - където са. 

 

 

 

 

 

Последни

Реклама