Не/зависимите: алкохолът - лесно достъпният опиат

Трогателната история на един предан син и майка му, която с негова помощ преодолява зависимостта към алкохола

В поредицата "Не/зависимите" с автор Ралица Стефанова - трогателната история на един предан син и майка му, която с негова помощ преодолява зависимостта към алкохола.

Гергана Бонева се омъжва на 18 години и дава живот на син, който 21 години по-късно й връща жеста, спасявайки я от тежка зависимост към алкохола. Ето как се стига до там...

Моето детство премина чудесно. Невероятно детство до момента, в който майка почина от рак. Бях на 15 и животът ми се преобърна. След нея почина и любимото ми куче. С баща ми, който е военен, и сестра ми се преместихме в София.

Когато се ожених, не пиех грам дори. Започнах преди 4-5 години, когато детето ми отиде да учи в Пловдив. Защото аз съм свикнала да се грижа за някого.

Мисля, че алкохолът е упойка за потискане на чувствата. Откакто майка почина, не съм споделила с никого една дума. И то се е трупало...

По-скоро си взимах упойката, която мислех, че ще ми реши проблема. Била съм в някакво състояние, в което ни си трезвен, нито си пиян. Просто ме беше страх да съм в трезво състояние. Защото не мога да се заявя, не мога да кажа какво искам, не мога да кажа какво чувствам.

Сутрин пиех по малко, защото просто организмът ми го искаше, но не съм се напивала. Отивах на работа, прибирах се и вечерта пак. Но не съм се напивала да залитам или да се карам с някого, или да правя проблем, просто си лягах.

Криех се, мислех, че никой не вижда, че пия. До момента, в който мъжът ми забеляза, че аз имам проблем.

Не знаех, че алкохолът е зависимост просто. Не знаех, че е болест. Но при мен интересното е, че като ходех на гости, аз не пиех грам. Като карах кола, не пиех грам. Колата ме пазеше. Отивахме на гости, прибирах ги всички по къщите, прибирах се и си взимах колкото ми е необходимо.

Мъжът ми казва – проблемът ти е в главата, не в алкохола, защото можеш да пиеш, можеш и да не пиеш.

Имаше периоди, в които пиех примерно две седмици и три месеца не пиех. И така се повтаряше, като всеки път си казвах „днеска е за последно“.

Синът ми забелязваше проблема, но аз просто последната година и половина не исках да живея, бях си проектирала погребението, самоубийството, имам един опит да се самоубия, който е неуспешен. Тогава му казах, че няма за кого да живея, а той си има дядо, който може да го гледа, има си леля, баща.

Той ми отговори: „Не ме оставяй без майка, както ти си живяла. Имам нужда от теб, когато се оженя, да ми гледаш децата“. Но аз не спрях. Не спрях и в един момент баща ми, сестра ми и Георги казаха – не може така да продължава. И се събраха, заключиха ме горе в къщата на баща ми. Но аз пак намирах начин да си внасям алкохол, че баща ми проверяваше хората, които идваха при мен.

Влязох в център за лечение. Първите три месеца се бунтувах, имах бунт срещу всички, срещу себе си. Най-вече срещу себе си, осъзнавах, че аз винаги съм искала да избягам от себе си, защото не съм се обичала и не съм се понасяла. Но първите три месеца беше ад.

В една група казаха – „в момента сестра ти осиновява детето ти“ и аз, понеже сестра ми е юрист-консулт, а баща ми имаше пари и викам – в България сме, всичко е възможно, нищо, че е на 20. И оттам вече си казах – тук не е шега, натискай си парцалите и започвай да работиш. И започнах, все едно нещо ми каза: „Спри, ти си до тук. Остави се.“

Алкохолът ми е бил определено голям враг. Може би, ако една-две години по-рано се бях обърнала за помощ, нямаше да се стигне дотук, но не съжалявам, че съм изкарала тази програма.

Зависимостта – аз научих тук, че е болест. Трябва да се справяш с нея по конструктивен начин. Трябва да бъдеш честен със себе си, да уважаваш себе си и да имаш доверие в себе си.

Осъзнах колко много обичам роднините си, защото аз по едно време мислех, че всички ме мразят, че няма за какво да живея, но то е било коренно различно. Разбрах колко ме обича баща ми, колко ме обича сестра ми, с която пътищата ни се разделиха рано. Когато майка почина, аз останах в Самоков да доуча годината, тя отиде в София.

Осъзнах, че синът ми много ме обича. Синът ми не пие, макар че работи в тази сфера. Работи в Боровец, работи с алкохол, но и той много изстрада, просто каза: „Мамо, извървяхме този път заедно. Няма да повтарям грешки, които вече знам.“

Най-важното е хората да имат подкрепа от родителите. Това е най-важното, което на мен ми помогна. На мен ми помогна синът ми. Другото, което трябва да осъзнаят, че имат проблем и този проблем може да им коства живота.


Гледайте цялото предаване на btvplus.bg