Пътят на осиновения от гнева до прошката

Разговор с психотерапевта Дора Прангаджийска

Преди 20 години Дора Прангаджийска разбира от съседка, че е осиновена. Шокиращата новина идва само 40 дни след смъртта на осиновителката й. Дора изпада в шок, съкращават я от работата, а впоследствие се посвещава на психологията и психотерапията. В понеделник, 9 октомври, тя ще представи в клуб „Перото” книгата си „Благодаря ти, мамо”.

Ето какво сподели Дора Прангаджийска в „Преди обед”:

Осиновеният човек има травма още от времето на бременността, ако не е желано бебе. Той няма спомен за раздялата с майката, но в тялото му тя е запечатана. Лимбичната система, отговорна за емоциите, функционира още от първата година на нашия живот.

Много осиновени споделят, че винаги са усещали, че са осиновени. Живях в малък град и чувах разни подмятания по темата. Би трябвало приемните родители да кажат на детето чрез приказки и филмчета още при идването в новата къща. То трябва да е подготвено, ако чуе на улицата думи като „хранениче”, „взетото”.

За съжаление, когато бях малка, споделянето на такава тайна не се толерираше. Криенето на истината се прави от любов към детето, но след време това наранява, защото все някога осиновеният човек разбира.

Питах моите родители, но те отричаха, замазваха нещата. Държа да използвам думата родители, защото осиновителите са истинските родители на детето.

Драматично е да преживееш научаването на истината. Няма за какво да се хванеш, всичко рухва. Не споделих с баща ми. Често пъти осиновените стават най-жестоките пазители на тайната, за да не наранят родителите.

Никога не съм била гневна към осиновителите си, изпитвах гняв към биологичните ми родители. Обида, че не са ме потърсили. Започнах терапия.

За съжаление, осиновяването не може да се случи преди шестия-осмия месец, което удължава периода без родител. В този етап приемното семейство е най-добрият вариант.

Търсих биологичните си родители много време, но законът забранява да се предоставя информация. Засега има само Facebook групи, в които много осиновени хора съдействат по някакъв начин.

Когато приключих книгата, разбрах всичко за около 10 дни. Все още не съм се срещала с майка си, защото тя не е готова за това. В продължение на 20 дни наблюдавах как щорите й остават спуснати... Разбира се, че ме е страх от тази среща.

Започнах да пиша книгата най-вече за осиновените. После реших, че ще е по-полезна на родителите, осиновили деца, защото давам някои съвети. Третата линия в текста е за пътя на човека от гнева и обидата към прошката и благодарността.