За какво ти се разказва най-много?
За Олимпийските игри в Париж, разбира се! Надявам се, че дълго ще пазя преживяванията си, енергията, спомените, емоциите. Мечтаех да стана част от тази еуфория. И станах част от нея. Не знаех какво ще се случи, но нито за един миг не си представих, че е възможно да има олимпийски игри в града, в който живея, а аз да не съм част от тях. Причината идва от детството ми. През целия си живот съм слушала за атмосферата на олимпийски игри - и летни, и зимни. Моят татко, спортният журналист Асен Минчев, е отразявал 11! Разказвал ми е истории, които преди 1989 г. звучаха като приказка. Просто защото в нашия свят тогава те не можеха да бъдат реалност. Вкъщи са идвали много колеги на татко, за които не трябваше да разказвам в детската градина или в училище. Жалко, защото те бяха най-веселите хора. Понякога ми носеха и подаръци - истински маратонки или дънки, които също не можех да нося. Защото тези разкошни усмихнати хора идваха от "вражески" държави. Бяха станали приятели с татко на състезания, бяха спортни журналисти. Представяте ли си какво е било в детската ми глава да бъдеш част от олимпийски игри?! Е, точно тази мечта остана в мен. И когато Париж получи домакинството, си казах: „Само да е живот и здраве, татко ще ме пази, ама това трябва да го изживея“.
Имаше много полемики около игрите в Париж, как проверяваше информацията?
Не беше трудно. Франция от няколко години е обект на лавинообразни атаки - кибер, дезинформация, фалшиви новини. Медиите имат опит. Друг въпрос е как го използват. Условията за работа на журналистите по време на игрите бяха отлични, с всякакви възможности за срещи и проверки на факти. Можеше свободно да се търсят много повече от два независими източника, какъвто е минимумът за проверка на дадена информация. Ако определени медии са преповтаряли невярна информация, очевидно не са пожелали да я проверят. Добър пример е полемиката за водите на река Сена. По време на церемонията по откриването се изля 48-часов пороен дъжд. След него пробите на водата не бяха подходящи и бяха отложени две тренировки и един старт. Когато всичко влезе в норма, се проведоха стартовете по триатлон. И тогава започна гигантска кампания: „белгийска състезателка е в болница от дни заради плуването в Сена“. Информацията се разпространи от стотици медии. После обаче Белгийският олимпийски комитет „уточни“, че състезателката не е приемана изобщо в болница. И няма доказателства за връзка между плуването в Сена и неразположението й. Информацията обаче не се разпространи от същия главоломен брой медии. После излезе новината, че е болен и триатлонист от Швейцария. Оказа се, че е бил резерва и изобщо не е влизал в Сена. Беше коректно да правя усилия за проверка на фактите и да ги представям по bTV.
Какво ще запомниш от тези игри?
Изброявам само малка част. Започвам с мащаба на спектаклите по откриването и закриването. Въпреки огромния риск Франция успя да направи главно действащо лице град Париж в пълния му блясък. Помня снимката на почетната стълбичка за смесените двойки по тенис на маса. Никога, абсолютно никога не можех да си представя спортисти от Южна Корея да си правят селфи със спортисти от Северна Корея, прегърнати. Или 45-те хиляди доброволци по улиците, в залите, по стадионите, в метрото. Съвършено безплатно, в името на каузата. И лудата забава, която създаваха. Ще запомня парка с клубовете на няколко нации. 15 държави бяха отворили свои палати. Вътре имаше най-вкусното от храната им, най-красивото от страната им, историите на най-големите им спортисти. Точно там беше най-щурият купон. Ама неспирен, 17 дни и нощи! Велико беше!
Отиде си легендата Ален Делон. Срещала си редица артисти, работили с него, автори на филми и книги за него. Какво го прави уникален?
Това е последният мохикан, с неговата смърт си отива цяла епоха на френското кино - на Габен, на Белмондо, на Делон. Ангелски красивото лице, поведението и излъчването на бандит, вечният провокатор, самураят, покорил сърцата на някои от най-изтънчените и великолепни жени в света. Всичко това е Ален Делон. Самоук. Актьорската професия го намира, а не обратното. Актьори, работили с него, разказват, че когато влиза на снимачната площадка, всички се вцепеняват от магнетизма му. Точно обратното на Белмондо, който нахлува с тонове позитивна енергия и заразява всички. Делон всъщност е една дълбоко мрачна и мистериозна личност. Той сега е при големите си любови: Роми Шнайдер и Мирей Дарк. „Най-трудното в тази професия е да останеш. Аз останах 62 години, благодарение на вас!“, това каза Делон по време на фестивала в Кан през 2019 г.‘, обръщайки се към най-голямата си любов - публиката. Както казваше, един герой винаги трябва да знае кога и как да умре.
Ти отразяваш много от важните и определящи политически събития. Защо така се обърка светът?
Опасявам се, че проблемът с ненаучените уроци от историята е огромен. Мисля, че е животоспасяващо за всички ни да си дадем ясно сметка, че извоюваните права не са ни подарък и няма никаква гаранция за вечността им, а трябва да ги пазим. Свидетели сме на драматични отстъпки относно човешките права, дори в Европа, у нас. За правата си трябва да се борим във всеки миг, ако искаме да сме свободни и ако ни харесва да живеем в демокрация. Без тях светът наистина видимо се обърква.
Как се промени Франция, откакто си там?
Франция в момента е част от глобална криза и от европейски категоричен завой към популизъм и национализъм. Вече можеше да бъде управлявана и от крайна десница, ако на предсрочните избори не беше проработил т.нар. „Републикански фронт“.
Франция обаче има столетия цивилизация и просвета зад гърба си и съм убедена, че те винаги остават верен компас. А как се промени през годините, преди да стигне до този кръстопът? Много е субективно мнението ми, както всичко в това интервю. Мисля, че Франция стана по-слушаща мнението на останалите в Европа, може би и по принуда. Но остава мотор в ЕС. Мисля, че разтърсването от сериите атентати от 2015 г. насам също промени Франция и издръжливостта й пред истинските изпитания. Французите могат да се изправят след кървав атентат и да покажат, че няма да се подчинят на страха и на паниката. Винаги излизат на улицата, за да отстояват правата си, на които никой не може да посяга. И когато това е съчетано с натрупан гняв и глобална криза, резултатът може да е толкова разтърсващ като кризата с „жълтите жилетки“ или тази след прословутата пенсионна реформа.
А каква е България за теб, погледната отстрани?
Не мисля, че гледам България отстрани. Живея между Париж, Брюксел и София. Родителите ми и приятелите ми са в България, домът ми е в България. България ми се струва объркана, позагу-била посока в споровете кои са верните цивилизационни критерии. Натрупала е и умора покрай лавината от избори. България ми се струва крехка пред вълната от измислена история, нямаща нищо общо с автентичното й богатство. За мен българската история е вълнуваща, изненадваща през определени периоди, драматична през други. Убедена съм, че нямаме нужда от измислена. Нямаме нужда да се мерим с никого. А и видимо никого не впечатляваме с опитите ни да сме най-някакви. Мисля, че бихме били по-стабилни, ако се почувстваме като държава, която е в средата по големина в ЕС. Като народ, който може да се обединява, може да отстоява принципи и да спазва морал в общност. Тогава бихме имали сравними критерии с тези на партньорите ни. И събеседниците ни биха имали интерес да научат повече за нас и да ни чуят исканията.
Как се промени работата ти, откакто си и лицето на bTV за европейските институции?
Да отразявам работата на европейските институции е огромна отговорност. Особено сега, когато Европа бързо се променя, опитва да обвърже парите от бюджета си с върховенство на правото, трябва да реагира светкавично между две войни, опитва да извоюва независимост за отбраната си. Работата на всички журналисти по света от няколко години се променя скорострелно. От години в голяма част от времето работя сама, без оператор. Отразявала съм и атентати сама. Мисля, че рефлексите ми от спорта работят безотказно. Тялото има памет и дори в момент на изключително напрежение успявам да се стегна, да грабна раницата с техниката, да тичам с нея, да я сваля, да извадя и отворя статива, да монтирам всички устройства, да пробвам звука, да тичам с отворения статив и цялата техника. Не мисля, автоматизирано е. Стресът идва, ако дежурните инженери от bTV кажат, че има проблем. А аз съм сама, няма кой да помогне. Сигурна съм обаче, че реагирам по-хладнокръвно в моментите на най-висок стрес, по време на атентати например. Усещам и се държа за самообладанието си. Преди години във Франция, след като минах много нива на селекция за мечтано от мен работно място, трябваше да премина и тест за реакция в извънредна ситуация. Така станах шеф на комуникациите във Френската асоциация на жертвите от тероризъм и после тръгнах към също толкова трудно - борещите се против смъртното наказание. Не знам защо, но когато е ужасно трудно и има паника около мен, самообладанието ми е на мястото си. Не ми е ясно къде се губи обаче в далеч по-леките житейски ситуации.
Лесно ли се съгласи да станеш кореспондент на bTV?
Не! Нямаше и да се съглася, ако в продължение на година директорът на bTV в началото на 2015 г. не беше толкова настоятелен. Току-що беше извършен атентатът срещу редакцията на „Шарли ебдо“. Имах изключително отговорна работа и нямаше как да отсъствам, но приех да предавам за няколко емисии за bTV. Последваха обаче други атентати. А тогава аз работех именно с жертви на тероризъм. Имах натрупан доста богат опит и „телефонен тефтер“. Обаче имаше и умора от годините работа с разбити човешки животи. Тогава реших, че отивам само за две години в bTV и после се връщам. Вече станаха девет години, а за каузите, които ме вълнуват, продължавам да работя като доброволка.
Кои са запомнящите се срещи, интервюта, филми?
Най-впечатляваща ми среща и интересно интервю е с френския режисьор Жан-Жак Ано. Най-трудното беше с Катрин Деньов. Най-красивият поглед към мен по време на интервю беше на футболиста Антоан Гризман. Най-въл-нуващото пътуване - на 24 февруари 2024 г. до Киев за втората годишнина от началото на войната. Най-тъжната история, която съм разказала, е филмът ми за сестрите на френски джихадистки и децата им, останали в Сирия.
Какви са уроците на баща ти, които ти помагат и сега?
Тати е от тежката артилерия журналисти, от старото поколение, от титаните, които знаят за какво говорят, четат непрекъснато и проверяват факти. За него най-важното е подготовката. Това е неговият урок. Сега вече и отличен опит знам, че само най-подготвените могат да си позволят лукса с висшия пилотаж - импровизацията. Тя може да е великолепна, но само със солидна подготовка.
Каква е Деси извън екрана, какви са нейните критерии за успех и какво още споделя за семейството си, може да прочетете в целия материал във в-к „Всичко за семейството“ (29.08.2024 г.)
