Кристина Газиева – когато репортерството е по-силно от теб
Репортерската ми душа не спи, сподели ко-водещата на „Тази събота“ в интервю за cultinterview
Реклама
Журналистът Кристина Газиева разказа пред Радостина Колева за работата си като репортер и водещ, за равносметката след празничните дни, пътуванията, животът зад граница и за нейното пространство, в което има възможност да среща зрителите с интересни хора – „Тази събота и неделя“. През годините в bTV е срещала всякакви хора, които са ѝ показали къде е границата между искреността и фалшивото, къде е границата между важното и несъщественото, между несериозността и приятелството.
Кога си лежерна?
Репортерската ми душа не спи, това се шегувахме наскоро с Мария Ванкова. Колкото и почивни дни да имам, колкото и далеч да съм от София, да съм в отпуск за две седмици през лятото, винаги едното око е в новините и в това, което се случва в България и по света. Не дай си Боже да стана свидетел на нещо, а телевизията да не го отрази. Винаги съм с мисия. Така го възприемам. Това не е някаква работа от 9 до 17ч. То си е у теб.
В “Тази събота и неделя” си в студио. Това, да не си с камерата на път, по-различно ли ти е?
Мисля си, че е естествено развитие в кариерата на един телевизионен журналист. Щастлива съм, че имам възможност от репортер в “bTV Новините”, който беше като малка линейка по различни задачи от сутрин до вечер, вече да мина в по-друг етап, където да покажа себе си като характер и качества. Говоря за поредицата ”Спасените” в предаването “120 минути”. Там изкарах един сезон и половина, а сега вече съм в “Тази събота и неделя”.
Това, че съм била репортер 10 години, ми даде много. Даде ми здравата основа, за да надградя сега. Разбира се, има още нагоре. Не можеш да стигнеш едно ниво и да си кажеш: “Добър съм, стига толкова”. Сегашната позиция ми дава нови предизвикателства. Нещо ново е за мен: не съм навън, не съм на терен. Но въпреки това, пак съм с екип. Винаги зависиш от някого и твоят продукт зависи от другия до теб. Просто сега е малко по-различно. Събеседниците са други.
В “Спасените” сама избирах историите, които да разказвам. Както ти си подбираш хората, с които искаш да говориш и да им отделиш време, така и аз си подбирах историите, за които да отделя време и които си заслужава да бъдат разказани в национален ефир. Сега обаче, освен тази поредица, има и много актуални теми, които няма как да прескочиш. Хората идват в предаването и трябва да се подготвиш за всеки разговор, независимо на каква тема.
Мюнхен като място, където си учила, ли го приемаш, или е нещо повече?
Като втори дом ми е. Сега една моя колежка е там в командировка и гледахме в интернет и ѝ показвах къде да отиде, кое място да види.
Изкарах там една година, в която учих немски, след това ме приеха “Комуникационни науки”. Тези 6 години там си бяха учебник по живот – не само заради университета, но и заради контакта с толкова много хора от какви ли не държави: Аржентина, Бразилия, Молдова, Украйна. Опознаваш и тяхната култура.
Отделно беше студентската работа, защото трябваше да се издържаме, докато сме там. Повечето минават през това. Трябва да съумееш още на 18 години да си съчетаваш програмата и да продаваш кафе и бретцели във влаковете, тъй като бях стюардеса във влак-стрела.
Беше хубаво, защото Германия е страна, в която, като се трудиш, получаваш веднага удовлетворителен резултат от труда си. Ако закъснее влакът с 15 минути и смяната ти се удължи, тези минути ти ги плащат допълнително. Когато се върнах, за мен това беше много трудно: да се пренастроя обратно към българския начин на оцеляване. Уж си дойдох заради стажа в bTV за три месеца, но останах и тези три месеца станаха 12 години.
Обичаш ли такъв тип пътувания, които да те абстрахират?
Харесва ми да си планирам пътувания извън България. Някак си да отида и да се почувствам европейка. Хем да ми е различно, хем да ми е хубаво, цивилизовано. Искам да се чувствам добре. Миналото лято ходихме до Швейцария с приятели. Правихме преходи в швейцарските Алпи. Наистина излиза скъпо, обаче за какво работиш цяла година? Да можеш да си позволиш едни 5 дни някъде и да си напълниш душата с хубави гледки. Виждаш кравичките със звънците, точно като по рекламите, и се усмихваш.
Майка ми е ловец на оферти и следи често. Така ходихме цялото семейство до Барселона и си бяхме взели да сме заедно в една стая. Шегувахме се, как ще заспим така, защото един хърка, друг е шумен… Толкова бяхме смазани от километричните разходки, че вечерта просто лягахме и не чувахме нищо.
Репортерската работа случва ли се без сърце?
Не. Мисля, че на всички, които останахме в тази професия, сърцето ни е там. Тя не е лека, но въпреки това, продължаваме. Много сме си говорили с колеги, че ще напуснем, ще правим нещо друго, но само си оставаме с приказките. Тези, които не са в журналистиката със сърце, рано или късно изпадат от редиците.
Една сериозна история доколко успява да остане извън теб?
Живея с всяка история. Наскоро правих за най-недоносените бебета в света, които влязоха в Рекордите на Гинес, защото оцеляха. Попаднах на това в BBC и мозъкът ми започна да работи. Реших да открия тези хора, защото знаех, че ще дадат надежда на толкова много хора, които в момента имат недоносено бебе в неонатологията. Писах на семейството по всички предоставени канали. Децата са родени 320 и 400 грама, лекарите са казвали, че няма да оцелеят, а те вече са на 1 година и са добре. Това е една история от живия живот.
Има и моменти, в които не мога да спя, но си избирам истории с щастлив край.
Когато бях репортер, ми се налагаше да отразявам лоши новини. Но винаги има нещо, което да откриеш и то да е позитивно, да е малко чудо.
Притеснявала ли си се някой да не ти открадне историята?
Не. Дори и друг да разкаже хубава история, в крайна сметка важното е, че печеливш е зрителят. Никога не е било на всяка цена. Ако някой сам не е убеден, че иска да ми разкаже своя живот, аз няма какво да напъвам. Трябва да се случи взаимно. Само тогава се получава. Иначе е драпане в живота на другия, за да си направиш ти материала. Според мен това не носи нищо на никого. Често ми се е случвало да говоря с някого, който да сподели, че не е готов. Оставям го и когато прецени, се обажда и говорим.
Какво още сподели тя – цялото интервю може да прочете на Cultinterview.
