Съмнението е двигателната сила на човека, смята репортерът на bTV Румен Скрински. В училище има интерес да стане лекар, но се запалва по литературата и историята, завършва културология и се насочва към журналистиката, като работи още от университетските си години. Изборът му за водещ на специалното студио на bTV за 150-годишнината от обесването на Васил Левски не е случаен - Апостола е тема на докторската му дисертация, вълнува се от опазването на културното ни наследство, непрекъснато търси връзка между минало и съвремие.

Той разговаря с Пепа Йорданова в навечерието на националния ни празник 3 март за предаването, любовта си към историята и пътя към журналистиката.

- Успяхте ли да реализирате идеята си със студиото за Левски?

- С колеги в нюзрума обмисляхме какво да направим за тази годишнина. Така спонтанно се роди идеята за специално студио, да е по-различно от репортаж или кратък филм в bTV Репортерите. Смятаме, че всички ние имаме дълг към Левски и това е малкото, което можем да направим. Искам да благодаря на Антон Хекимян и Искра Владимирова, които застанаха с отворено сърце зад нашата идея. Събрахме се екип от съмишленици с продуцентите Деа Манолова и Мирослав Василев, с репортерите Радиана Божикова и Митьо Маринов. Сформирахме малък комитет. Месец посветихме на подготовката. Търсехме най-подходящите гости. Както Левски тежи на мястото си вече 150 години в историята и е онази канара, през която не можем да преминем, така искахме да говорим за него с хора, които са безспорни авторитети. Да представим тази историческа фигура по модерен начин, чрез визуалните ефекти и добавената реалност, възможности, които предоставя технологичното ни студио.

- За този месец променихте ли своето усещане за Левски?

- Левски е част от моя живот по-активно вече четвърта година. Надявам се в края на март да защитя дисертация на тема "Образът на Васил Левски в българското кино и телевизия". Посвещавам много време да изучавам и да осмислям този ни герой. Да търся начини да бягам от клишетата за него. Това исках да предадем на зрителите като послание. Не просто да кажем, че Левски е икона, най-святата фигура в национално-героичния ни пантеон. Но и да погледнем през онези малки детайли, макар и не толкова разбулени. Търсехме този пълнокръвен образ и на човека, и на героя. Да отговорим на въпроса защо е Господа на българина, както Николай Хайтов го определя.

- Българското изкуство длъжник ли е на Левски?

- Безспорен длъжник. Отново разглеждаме тази икона като стълб, до който не можем да достигнем. Когато някой се опитва да заснеме този образ, който всеки има в съзнанието си, веднага скачаме. Няма публичен негов образ, изговорен през киното или телевизията, който да е пълнокръвен и всепризнат. Защитавам популярна теза в историографията, че Левски е неслучил се образ в българското кино. Както и историографията е в дълг към него, има още неразучени архиви. За да се лишим от спекулациите, а те са неизбежни, когато нещо липсва в историята.

- Преходът от 19 февруари към 3 март е логичен. Това ли е българският празник?

- Това е дискусия, която смятам, че изморява нашето общество. Като че ли липсата на ценностни ориентири днес, липсата на жизнен хоризонт какво ще ни се случи след 5, 10, 20 години, ни кара да се фокусираме в миналото и да позволяваме различни негови интерпретации да ни разделят. Това кой би бил националният ни празник е въпрос, който можем да седнем и да решим, едва когато сме решили текущите си проблеми. България да върви напред като просперираща държава е много по-важно, отколкото да се разделяме като общество за това кои да са националните ни празници. Все митологизираме историята, без да си даваме сметка, че имаме въпроси, които трябва в спешен порядък да решим. Да, България се е появила на картата след Санстефанския мирен договор. Но ние имаме празници, които сме реализирали чисто по нашенски, с цялата положително комутация в тази дума. Например Съединението е блестящ факт на дипломация на българи и българи, на всичко отгоре без големи кръвопролития. Тази дискусия би предстояла, когато си оплевим днешната градина. Историческата няма къде да мърда, винаги можем да отидем там да копаем бурени.

- Откъде се породи този интерес към историята?

- От университета. В училище имах интерес към биологията и химията. Вярвах, че ще стана лекар. Но имах много добри учители и по литература, и по история. Когато реших да уча културология в университета, преподавателите там категорично ме запалиха към културната история. Тя е свързана с начина, по който ние мислим за нас самите, по който обществата, когато се изграждат, мислят себе си. 

- Магистратурата ви е за мениджмънта на културното ни наследство, болна тема.

- Изключително болна тема. Така и не успяхме да подходим коректно към миналото си. Към пребогатото  наследство по нашите земи. Вместо това ние го надграждаме, измисляме, създаваме изкуствени места на паметта, което в крайна сметка отново е свързано с онзи дефицит на жизнен хоризонт. Тогава една нация се вглежда по нескопосан начин към миналото си.

- Как от културологията стигнахте до журналистиката?

- Журналистиката винаги е присъствала в съзнанието ми като опция за развитие. Не желаех умишлено да уча журналистика, за ужас на моите родители в последния момент избрах културология. Бях се запознал с учебния план, съзнателно реших да изучавам тази специалност, знаейки колко елитарна е тя от гледна точка на съвремието ни. Днес, 5-6 години по-късно, изобщо не съжалявам. Този жизнен хоризонт, който културологията ми е дала, не бих могъл да получа никъде другаде.

- Като пресмятам стажа ви, явно сте работили по време на следването?

- Да, работих в сайта Актуално, където доразвивах журналистическия си усет, получих голяма част от знанията си. Работил съм и в различни радиа. Сега съм политически репортер, но журналистиката изисква от нас да разбираме днес от едно, утре от друго. Имах щастието да получа доверието на телевизията през част от лятото заедно с Радиана Божикова да водим сутрешния блок през почивните дни „Тази събота и неделя“. За мен беше огромно удоволствие и голямо предизвикателство, това е съвсем различен формат на работа. На 3-и март се надявам да бъда на връх Шипка. За съжаление подозирам, че тази година там ще започне предизборната кампания.

- С Радиана май сте нещо като екип?

- Тя е съкровище. Все и казвам, че е като Йовков герой, не е от този свят. Като някакъв Серафим, пуснат тук, който си кърпи дрехата с човешки съдби.

- Как се подготвяте за работата си?

- Понякога нямаш много време да се подготвиш. Ситуациите са толкова внезапни, че няма време дори за страх. Когато отразявах по-миналото лято пожарите в Северна Македония, трябваше да тръгна буквално веднага. Отиваш в стихията, хора плачат около теб, български пожарникари помагат на колегите си. Ти трябва някак да окопитиш себе си, съзнанието си, за да си полезен на зрителя. Да не си прекалено емоционален, за да дадеш реална представа за картината. Да не нараниш хората, да не подходиш към тях с жълтото, а да представиш тяхната болка. За мен това беше ключов момент от работата ми на терен. Следващият отново беше свързан със Северна Македония и жестоката катастрофа на автобуса на магистрала Струма. Направи ми впечатление колко сплотени бяха хората, как си помагаха, искаха да разказват за своите починали близки. Това са моменти, които те разтърсват дълбоко. В същото време държа микрофона на bTV, а това е институция, която ме кара преди всичко в работата си да бъда човек. Само така зрителят ти вярва.

- Имахте ли нужда в тези два случая да смирите историка в себе си?

- Да, имах нужда. Противоборството между София и Скопие е подклаждано от определени групи от хора. Някъде там в тъканта на тези два народа, всичко, което ни свързва, не може да бъде заличено или заграбено от днешното желание за разделение. Тогава видях как тези хора ни наричаха братя. Институциите в Северна Македония се отвориха, министри разговаряха с българските медии с лекота. В трагедията, за съжаление само в трагедията, ние сме толкова близки и еднакви, че няма накъде повече. Това ме изненада в началото, после си казах, че е чудесно. В същото време видяхте какво се случи за честванията за Гоце Делчев в началото на февруари. Изключително грозен акт. Северна Македония трябва да се разбере със себе си, ако иска да се развива. Пак се връщам на фиксацията в миналото. Трябва да общуваме, защото така всеки народ постига повече. Важно е какво пише в учебниците, да не се пренаписва миналото. Но ние имаме работа за вършене тук и сега. Историята е минала политика, настоящата ни куца.

- Ще успее ли телевизията да реализира амбициите ви?

- Смятам да. Телевизията е шанс човек да разказва онова, което го вълнува. За всичко, което съм искал да реализирам за тези почти две години в bTV, съм получил пълна подкрепа. Желая именно чрез телевизията да достигам до повече хора и да им разказвам всичко, което правя лично и смятам, че вълнува и другите. Защото телевизията не е само забавление, не е само информиране, телевизията е и възпитание. Дава на хората знание и го опакова в продукт, който да е много лесно достъпен.

- Има ли място за повече историческа документалистика в днешните медии?

- Разбира се, има място. Има и нужда. Ежедневието безспорно е важно, но фокусът върху голямата картина, върху голямата публицистика, какво се случва оттатък границата, дори мисловната ни граница, е нещо, което телевизията има възможност да гради и развива. Да печели още повече от онези зрители, които четат, ровят за информация, която не е толкова лесно достъпна само през смартфона. Свикнахме много бързо да скролваме през живота си, така потребяваме и информацията. Но онова разковниче на мисълта изисква от нас да скролваме отвъд видимото, някъде по-надълбоко. Мисля, че това е възпитание и на бъдните поколения.

- Как вашето възпитание ви поведе в тази посока?

- По естествен път. Никога не съм се фиксирал върху това да следвам някакви кабинетни модели на поведение. Смятам, че човек трябва да уважава авторитетите, но и да се съмнява в тях. Винаги съм се съмнявал в нещата, които ми се казват, особено в лесно поднасяните. Често съм разбирал, че има защо. Така че съмнението ме води, дърпа ме напред и ме кара да размишлявам за всичко, което се случва около нас. Съмнението е двигателната сила на човек. Както и мързелът. За да му е по-лесно, човек изобретява, оре с трактор, а не с вол.

- От семейството си какво възпитание получихте?

- Моите родители винаги са ми посочвали правия път. Майка ми е учителка, така че присъствието на училището е в моето всекидневие от най-ранна възраст. Като малък трудно учех, все ми се играеше. Но нещо се случи в гимназията. По настояване на родителите ми влязох в добро училище. Там си казах, че имам два пътя - нищо да не направя от себе си или да направя нещо. За щастие, откакто си казах, че мога да направя нещо, се появиха правилните хора. После всичко е ставало по естествен начин. Но ако не е семейството, ако не те натискат непрекъснато, едно дете много лесно може да залитне настрани. Виждам как днес много родители връчват таблет на детето си. Това е абдикация от отговорността към неговото съзнание. Става ми много болно. Днес таблет, утре смартфон и накрая саморефлекцията за света изчезва. На екрана всичко изглежда лесно, но в живота не е така.

- Кое е любимото ви място за глътка въздух?

- Синеморец, най-любимото. Бих стоял цяло лято там. Обичам да отскачам и до Гърция, имам любими местенца и там. Известен съм сред колеги и приятели, че не се къпя в морето. Достатъчно ми е да го гледам. Не съм планинар. Уважавам желанието да ме извлекат на някоя планина - но не.

- Ако имате възможност, кое ще е първото, което ще промените в България?

- Мисленето ни в краткосрочен план като народ. Не знам как би станало. Липсата ни на жизнен хоризонт ме разбива, това е най-голямата ми болка. Да виждам хора, които не намират перспектива в утрешния ден. Бих искал да имаме по-високо самочувствие като нация. Ако си поставим за цел след 15 години да стигнем някоя развита страна, всички да работим задружно. Знаем от ученици, че задружните сили водят към успех. И какво от това. Всеки ден имаме примери на някакви малки победи на отделни общности или хора. Това е прекрасно, много вдъхновяващо, поредната добра новина в емисията. И в същото време като теглим чертата - не ходим да гласуваме, недоволстваме след това, събираме се за някакви локални каузи, които после ни карат отново да сме разединени. Много на парче живеем. Една шепа народ сме, ако ние не можем да се оправим със себе си, няма кой. Все чакаме някой да ни поведе. Левски не е повеждал никого, искал е да стигне до душата на всеки човек. Всеки да осмисли, че трябва да направи нещо. Революция не се прави с водене за ръчичка до мястото, където ще гръмне първата пушка. И днес никой няма да те заведе до успеха. Затова гледам с работата си да помагам в тази насока. Пет човека да са се замислили след студиото ни за Левски, сме постигнали успех.

Какво е мерило му за успех, каква музика обича да слуша, защо сам си прави протеинов кекс и какво още разказа той за себе си и работата си пред Пепа Йорданова – четете в новия брой на вестник „Всичко за семейството“.