Когато през 2005 г. Светослав Иванов се включва за първи път в радио ефира на живо през интернет, докато е в Европейския парламент в Страсбург, той си дава сметка, че се намираме в ера, която ще промени не само човешките комуникации, но и журналистическата професия. Спомня си и денят, в който "Фейсбук" обяви, че предоставя възможност за видео на живо. "Тогава си казах - ако един човек има 50 милиона последователи и реши да комуникира с тях на живо, коя ще е тази медия, която би му осигурила подобна аудитория?". Именно в ерата на "Фейсбук" и "Туитър" политиците започват да "валят" и фалшиви новини, а голямата роля на истинските медиите се затвърждава - да бъдат пазители.

Ясно си спомня и "събитието на събитията" от последния четвърт век - атентатите от 11 септември 2001 г., което съвпада с началото на академичното му обучение за журналист. Същевременно страната ни е изправена пред много външнополитически казуси, като войната срещу талибаните в Афганистан, няколко години след това и войната срещу режима на Саддам Хюсейн в Ирак. Междувременно тече и преговорният процес за членството ни в ЕС, в Либия са задържани, затворени и несправедливо обвинени българските медицински работници. Признава обаче, че ако преди 20 или 10 години сме усещали динамиката по един начин, в последните 5 тя се усеща по коренно различен.

"Понякога имам усещането, че сме върху скала по време на буря, опитвайки се да пазим паметта. Да ловим дъждовни капки насред проливен дъжд". 

Поводът за разговора със Светослав Иванов е 25-ата годишнина на Dir.bg. С Елза Тодорова той очерта онова, което се промени в професията не само за добро, но и в негативна посока, като опит да се намери допирателната за правилния път напред. 

Ето част от интервюто със Светослав Иванов, а цялото може да прочетете на dir.bg:

Да започнем от там – на колко години бяхте, когато интернет дойде и в България? Как започнахте да го ползвате и след това в кой момент се превърна в неотлъчна част от деня Ви?

В личен план, моето поколение растеше успоредно с разпространението на мрежата в България. В началото тя никак не беше масова. Спомням си ясно – първите dial-up услуги, модемите, които правеха връзка с интернет през телефона, спомням си дори вълнението, когато чуех характерния сигнал, чрез който се установяваше връзката. Тогава бях още ученик. Аз и повечето мои приятели бяхме сред онези късметлии, които имаха шанса да растат успоредно с развитието на интернет в България. Спомням си първият чат-клиент – mIRC/ Internet Relay Chat client/, който беше първата платформа за комуникация, споделяне на файлове и снимки. ICQ пък ми изглеждаше като нещо свръхмодерно за времето си, а възможността да слушаш музика онлайн ми изглеждаше като революция.

През 2005-та за първи път се включих на живо по интернет директно в ефира на радиото от Европейския парламент в Страсбург. Тогава осъзнах, че вече сме в ера, която ще промени не само човешките комуникации, но и нашата професия. Когато започнах работа в телевизията през 2007-ма, все още на моменти предавахме картина чрез сателит, особено от чужбина. Спомням си първото си включване по Скайп от Лондон, по време на едни размирици в крайните квартали. Когато отидох в Афганистан пък с изненада видях, че имаше повече мобилни оператори от България. Тогава осъзнах, че много скоро стотици хиляди ще тръгнат към Европа, защото те виждат с очите си другия живот по много непосредствен начин. Също имам ясен спомен и от деня, в който “Фейсбук“ обяви, че предоставя възможност за видео на живо. Тогава си казах – ако един човек има 50 милиона последователи и реши да комуникира с тях на живо, коя ще е тази медия, която би му осигурила подобна аудитория?

Така настъпи ерата на „Фейсбук“ и „Туитър“ политиците, заляха ни фалшиви новини, а медиите придобиха функцията на „пазители“ на обществото от всички онези, които искат да превземат душите и сърцата на хората. Това е най-важната задача пред истинските медии през този век – да бъдат пазители.

Кога разбрахте за себе си, че Вашата професия ще е именно журналист? Какво ви притегли към нея?

Когато започвах преди 21 години един много умен човек ми каза, че обществото не приема три неща – да се опитваш да казваш на хората какво да мислят, да използваш клишета и да си прекалено самоуверен. Осъзнах тези три съвета постепенно.

Към журналистиката ме привлякоха книгите, словото. Спомням си например, когато за първи път като ученик прочетох разказа „Серафим“ на Йордан Йовков. Изпитах толкова силни емоции, че си казах, че само един велик майстор на словото може да те накара да се замислиш върху разликата между добро и зло, състрадание и човечност,  без да използва много думи. Към журналистиката ме тласна стремежа именно към това – чрез словото да успея да разкажа онези истории, които те карат да се замислиш, да те подтикнат към действие или някаква промяна. Затова в началото избрах радиото – там можех да работя предимно с гласа и думите. И пренесох този опит в телевизията.

Спомняте ли си какво беше актуално в новините, когато започнахте активна работа като репортер?

Събитието на събитията бяха атентатите от 11.09.2001 г. Тогава вече бях приет в университета, а академичната година започваше след 3 седмици. Започнах работа в „Дарик“ още като студент, преди края на първи курс. Бяха бурни времена, a пред България имаше много външнополитически казуси – започна войната срещу талибаните в Афганистан, а три години по-късно и войната срещу режима на Саддам Хюсейн в Ирак. Междувременно – преговорният процес за членство в ЕС, в Либия бяха задържани, затворени и несправедливо обвинени българските медицински работници.

В радиото имах възможността да отразявам процеса по преговорите с ЕС, а на 24-годишна възраст за първи път заминах за Ирак. След като преминах в bTV, получих възможност да обиколя повечето военни зони в света тогава. Това е и причината да събера пътеписите си от тези места в книгата „Там, където загинаха дърветата“.  Бяха изключително интересни години, натрупах безценен опит, много приятелства и поглед върху света, който понякога ми дава доста различна перспектива върху случващото се в България.  

Социалните медии заплаха или възможност са – и за нас, и за децата ни? И как да се предпазим от пропаганда и фалшиви новини?

Те наричат сами себе си не медии, а социални мрежи. И много държат на това, защото си мислят, че това освобождава големите технологични компании от отговорността, че не могат да се борят ефективно с фалшивите новини. В момента се наблюдава пренастройване на алгоритмите, които водят до понижение в разпространението на новинарско съдържание и видео форматите, които са по-дълги и не са заснети вертикално.  

Често казвахме, че социалните мрежи промениха класическите медии, но днес вече може да кажем, че Тик-ток промени социалните мрежи. Каква ирония. В момента най-висока видимост получават кратките клипове, но това създава няколко проблема.

За създателите на съдържание качеството се срива, а за рекламодателите, тези толкова къси форми така и не предоставят добри перспективи. Една е психологическата нагласа, с която гледаш един сюжет в рамките на 2-3-5 минути, коренно различна е, когато той е 15-20 секунди и веднага след това трябва да извършиш действие – да скролнеш нагоре за следващата къса форма.

Малко ми напомня на пушенето и начина, по който работи никотиновата зависимост.

Това е много опасно и ефектът е видим, особено при децата и влиянието върху нервната система и поведението им.

А изкуственият интелект може ли да се окаже предизвикателство за информационната среда?

Понякога си мисля, че нашият основен проблем в този забързан свят е с паметта. Когато информацията е на един клик разстояние в „Гугъл“, а скоро и на един въпрос към чат-бот с изкуствен интелект, закърнява стремежа да помниш. За какво ти е да помниш, ако можеш да получиш знанието, което ти е необходимо на момента  – като в играта „Стани богат“, но с право на неограничени жокери – помощ от „Гугъл“ или от новия „Оракул“, както Ноа Харари нарече новия чат с изкуствен интелект.

Но животът не е игра. Закърнее ли паметта, изчезват и взаимовръзките в главите ни между частите от пъзела на нашето лично знание. Така нашият свят, нашият светоглед става фрагментиран от стереотипи и парчета от пъзел, които много трудно образуват цялостна картина. По този начин изчезва срама от незнанието.  Виждате го с очите си, незнанието крещи, то говори с все по-висок глас, а в социалните мрежи се водят войни с виртуални крясъци. Те се пренасят и на улицата, в политиката, в почти всички аспекти на живота ни.

Да, идва и времето на изкуствения интелект в генеративна форма. Тази тема е прекалено голяма, но списание „Икономист“ например ни призовава да не бързаме с очакванията, че това ще доведе до голям икономически растеж за всички. „Защото понякога огромните технологични скокове създават огромна стойност за … малцина. Джон Рокфелер се превръща в милиардер от преработката на петрол, Хенри Форд от автомобилите, а Джеф Безос, Зукърбърг и Илън Мъск от технологиите“.

Къде виждате пороците на журналистиката у нас? Задавам въпроса така, защото ако нямаше такива, вероятно нямаше да сме в дъното на класациите на „Репортери без граници“?

Радвам се, че вече не сме на дъното на тази класация. България вече не е на последно място в Европейския съюз и излезе от червената зона според методиката на изчисляването на индекса. За сметка на влошаващата се ситуация в Гърция, Малта и Унгария.

Медиите се превърнаха в жертва на технологичния скок, много от тях изчезнаха, други се продадоха и вече не са медии, независимо, че все още не го осъзнават. Но останаха и тези медии и журналисти, които вършат съвестно и истински своята работа. Не съм човек, който обича общия знаменател. Кой какъв е решават зрителите, читателите или слушателите.

България е такава, каквато е, и проблемите със свободата на словото тук не се различават по нищо от проблемите в целия регион. Това означава, че трябва да се борим и да вършим своята работа с достойнство и с повече самочувствие. С изненада наблюдавах как години наред различни политици правеха кампаниите си на гърба на медиите и журналистите, но никога не трябва да забравяме, че по индекс на политическата свобода тези хора са на дъното.

Аз се гордея, че в България има журналисти, които продължават да пазят обществото ни. Има ги – и в bTV, и в много други медии. И е време това самобичуване да свърши.