Журналистът от bTV Иван Георгиев бе в областите Кахаранмараш, Газиантеп и Аданa в първите дни след най-разрушителното земетресение в Турция и Сирия за последните 100 години. Освен в многобройните включвания за зрителите на телевизията, той разказва и след прибирането си пред колегите от „Дневник“ за часовете на тревожно очакване, надеждата за откриването на оцелели и мъката на хора чрез разтърсващите разкази на очевидци. Фактологията до голяма степен е ясна, но след преживяното на място журналистът представи равносметка на събитията в Турция в предаването „bTV Репортерите“ чрез анализ на ситуацията, минаващ през сърцата и умовете на хората, с които двата екипа на bTV се срещнаха в първите дни след трагедията.

Един от моментите, които развълнуваха не само Иван, но и зрителите, беше по време на пряко включване в сутрешния блок на bTV – предаването „Тази сутрин“. Властите на място край един разрушен 12 етажен жилищен блок в Газиантеп помолиха всички присъстващи да запазят тишина – спасителните екипи, разположени върху огромната купчина развалини се опитаха да чуят „звуците на живота“ - дори минимален шум, движение, сърдечен ритъм или вик изпод руините, който да даде надежда, че под развалините може да има тлеещ човешки живот. Момент на тишина в ефирa, в опит да бъде спасен човешки живот.  

„Няма да забравя почти животинския ужас в очите на хората – майки, загубили децата си, деца, загубили родителите си, хора, загубили всичко, дори и надеждата“, разказва Иван Георгиев за някои от моментите, които ще останат в съзнанието му.

В началото на пътуването мащабите на бедствието се стават видими за екипа още преди да достигнат първите разрушения – в бензиностанциите по пътя няма нищо, рафтовете са напълно празни – няма вода, няма никаква храна, не са останали дори и бонбони.

Градчетата в подстъпите към най-засегнатите райони се събуждат с оранжеви тротоари и улици – покрити са с падналите от трусовете портокали, които са местния еквивалент на липите и кестените в българските градове. Наситеният оранжев цвят е сюрреалистична гледка, зловещ предвестник на това, което ги очаква по-близо до епицентъра.

Когато достигат на около 150 километра от епицентъра, основните пътища са прекъснати – напукани, огънати и пропаднали, има паднали мостове, с множество свлачища. Достигането до Газиантеп минава през села и мрежа от черни пътища в опит да бъде заобиколена разрушената инфраструктура и блокадите на местните власти. Пътят от София до епицентъра на земетресението отнема около 27 часа неспирно шофиране. Но освен умората, той носи и подготовка за предстоящата реалност в зоната на труса.

„В едно от селата между Адана и Газиантеп спряхме, за да попитаме за посоката. Мъж седеше на земята и пушеше, превит пред една разрушена къща край пътя. Върху колата ни с вик за помощ се хвърли млада жена, чийто поглед не може да се опише – накара ни да изстинем. В краката ѝ имаше грижливо опакован вързоп от стари одеяла – тялото на дете, завито като скъпоценна вещ, положена в прахта“, казва той.

Освен мъката на хората, чиито мащаби са трудни за осъзнаване, Иван споделя и стотиците малки жестове на съпричастност, които също разтърсват екипа. Екипът на bTV в Газиантеп е посрещнат от две българки, които отварят вратите на дома си за журналистите. Жана и Деница са част от малката, сплотена българска общност в двумилионния град.

Останалите отворени хотели посрещат и настаняват навсякъде в коридорите и фоайетата си хора, останали без дом. В тях подслон намират всички – спасители, журналисти, оцелели. Храната не достига, в целия град няма течаща топла вода, но хора от различни държави, говорещи на различни езици и изповядващи различни религии, си подават ръка. Непознат мъж спира с автомобил до екипа, докато те очакват да се включат на живо в единия от дните, и им дава пакет топла храна – без да попита или каже нищо повече, освен да направи жест на благодарност. Вечер, по време една от централните емисии, двама местни жители се приближават до Иван, оператора Красимир Първанов и техническия сътрудник Марио Николчев, които в този момент са край разрушенията и запалените огньове, които осветяват развалините, за да им дадат по чаша, в която наливат топло мляко от голям термос, който носят на гръб.   

Какво още разказа Иван и какво мисли за работата на терен в подобна ситуация – вижте в целия материал.