Коментар на водещия: История за дънки

Много неща се изговориха от миналата неделя насам, имаше много емоции, гняв, разочарование, обяснения. В изборното огледало се огледа един объркан политически елит и вече леко отегчаващо се общество. Общество, на което в никакъв случай не трябва да се говори през зъби. Защото подкрепата на всеки от нас е свързана с надежда, а ние, избирателите, припознаваме един или друг политически субект именно като изразител на тази надежда. Нищо повече - нито като баща, нито като майка, нито като спасител. Това време свърши отдавна, показва го фрагментираната политическа картина в момента. Времето на спасителите просто отмина.

Няма да чуете от мен да лепя етикети на Николай Василев или някой друг от предложените за министри. Не мисля, че това е правилно. Но внезапната поява на имената, лицата и биографиите им в понеделник, които бяха изстреляни в публичното пространство на българския космос, стана по възможно най-неподходящия начин.

Проблемът дори не е толкова в състава на кабинета сам по себе си, който Станислав Трифонов предложи, а начинът, по който го направи. Прибързано, дори назидателно. Все едно се обърна към някакви клетници, затънали в периферията на света. Не трябва да гледаме така на себе си, независимо от проблемите, които трябва да решаваме като общество. Защото все пак той говореше и на хора, образовани, спокойни, честни, хора, чиито деца също учат в европейски университети срещу държавна такса, което е чудесно.

Хора, които си плащат данъците, преглъщат неправдите, борят се с живота. Акцентът върху това кой колко езика говори, не трябва да е все едно някой ни е донесъл дънки от Западна Германия или Турция, каквито не сме виждали. Помните ли, дето като малки "леля еди коя си" щяла да ни донесе дънки от Турция или Гърция, а те бяха като от картон. И винаги имаха някакви излишни щампи. Интелигентните хора не могат и не бива да бъдат налагани ултимативно.

Нещо повече - не трябва да си позволяваме да потъваме в самозаблудата, че нашето общество се състои само от избиратели на една или на друга партия и автоматично да отписваме останалите. Видяхме нагледно, че нито една формация не може да каже, че изразява волята на народа, защото първо - малко над 40% от този народ отиде до машините, а едва една четвърта от тези 40% посочи първата или втората партия.

Ситуацията около нас в момента е такава, че все по-често партиите в Европа изразяват различни обществени групи, а не мнозинства. Затова трябва да си говорят помежду си, особено ако имат общи цели. Това политическо изкуство е доведено до съвършенство в многопартийнита коалиция в Нидерландия, например, където също има стотици български студенти.

Не трябва да се съмняваме, че много хора в "Има такъв народ" имат най-благородни намерения, имам приятели, които уважавам. Те са почтени и добри хора, и професионалисти, но те така и останаха, и остават непознати за обществото. Те не разговаряха и не разговарят с нас, не обясняват, не загатваха дори какви планове имат, как смятат да ги реализират.

Нямаше дебати. Не разбрахме нищо за икономическата им програма, за представата им за света и отношенията на България със САЩ, с Европейския съюз, с Русия. Не чухме за доходите ни, за стратегията им как трябва да се инвестират милиардите, които ще получим от Фонда за възстановяване. Какво ще правим с ваксинацията? Каква би била стратегията ни при нова COVID вълна? Как държавата би подкрепила бизнеса, така че да запази максимален брой работни места? Как ще растат доходите ни при непрекъснато покачващите се цени на всичко?

Това са важни въпроси, а не извадили сметалото, вкупом да редим хипотетични конфигурации на основата на 40% от гласовете ни.

Спомням си през 2001-ва, преди 20 години, като млад кандидат-студент, се явявах на третия кръг на приемния изпит по журналистика в Софийския университет и една от темите за анализ беше свързана как Симеон Сакскобурготски "разбил двупартийния" модел на ОДС и БСП. Това беше най-актуалната тема и тъкмо се беше случило. Тогава той наистина го разби - спечели 43 процента при 67 процента гласували, което означаваше точно 120 мандата. И изненадващо се коалира с ДПС...

Както и да е, ако приемем, че в последните 12 години станахме свидетели на еднопартиен модел, в който доминираше една партия плюс разноцветни патерици, то 24 процента и 65 депутатски места, не могат да се нарекат разбиване на модела. Но ако добавим гласовете и на другите партии, вече повече се доближаваме до тази формулировка. Ако тези партии не си говорят - формулировката отива в... Космоса. 

Надявам се, че тези политици - стари и нови, ще разберат, че търпението на обществото не е безкрайно. Някои дори вече го усещат. Годината е 2021-ва и хората наистина летят в Космоса. А ние все още чакаме "леля еди коя си" да ни донесе дънки отнякъде си...?