Всеки човек има няколко основни потребности, които трябва да бъдат удовлетворени, за да бъде той в баланс – необходимостта да принадлежи, да е във връзка със своята среда и обкръжение, да израства, да се усъвършенства и да бъде окуражаван. Мозъкът е социален орган и чувството за сигурност, хармония и принадлежност са неговата най-добра среда за функиониране – това споделя Антеа Милър. Тя е председател на борда на директорите и преподавател от световната организация ICASSI, зам.-директор на CAMBRIDGE TRAINING CENTЕR, Великобритания.

Изобилието от стресови ситуации в ежедневието е неоспоримо. Често ги преодоляваме с подкрепата на близки и приятели. Кога обаче прекалената доза толерантност и съчувствие към другите, започва да вреди на нашето собствено здраве?

Антеа Милър:
Съчувствие е да виждаш с очите на другия, да чуваш с ушите на другия, да чувстваш със сърцето на другия. Тази идея е основата на нашето социално чувство, способността ни да общуваме помежду си. Това е един прекрасен и жизненоважен аспект от човешката природа, но въпреки това има някои предизвикателства - приемете, че хората са различни и не очаквайте от никого да бъде съвършен. Когато съчувствате или помагате, запомнете - всеки има право да бъде различен, да реагира различно и не опитвайте да реформирате хората. Практикувайте щедрост, бъдете човек на действието, но и зачитайте различната природа на другите хора.

Кога съчувствието се превръща в проблем?
На пръв поглед изглежда немислимо, че способността да проявяваш емпатия и да се свързваш с другите, може да представлява опасност.

Полицаи, лекари, адвокати, учители се изправят пред множество подобни натоварващи ситуации. Всички ние, в желанието си да потърсим връзка с хората, което е ключова човешка потребност, се сблъскваме с проблемите на другите. Това е така, защото сме неврологично настроени към разпознаване чувствата на околните. Имаме огледални неврони. Това са мозъчни клетки, които се активизират, когато правим нещо или когато гледаме как някой друг прави същото нещо. Точно те ни позволяват да имитираме чувства или състояние. Те са причината да чувстваме състрадание или както се казва, да влизаме в положението на друг човек, да “бъдем в обувките на другия човек”.

Представете си като аналогия, че влизате в една стая, която е изпълнена с дим от пушещите вътре хора. Цялото ви тяло ще поеме този цигарен дим. Вие ще преживеете всичко това на дълбоко физиологично ниво и ще погълнете този дим. Използвам аналогията, за да разясня как ние сме предразположени да поемаме вътре в себе си околния свят, дори без той да изрече и дума. Ние абсорбираме на ниво тяло и на ниво физиология емоциите и преживяванията на другите. Това ни помага да се сближим с тях, да бъдем част от група, което е чудесно. Но... което означава и колко внимателно трябва да подбираме средата си! Защото определен тип хора могат да ни карат да изпитваме умора от съпричасността. Напълно реално е, че ние можем да прегорим в грижата за другите.

Съществува ли състояние, наречено „патологичен алтруизъм“, патологично себераздаване?
Първо, трябва да определим какво е алтруизъм. Международната енциклопедия на социалните науки определя алтруизма като мотивационно състояние с цел увеличаване благосъстоянието на другия човек. Това е принцип или практиката на загриженост за благополучието на някой друг или на група хира. И е обратното на егоизма състояние. Алтруизмът е противоположен на егоцентризма и егоизма.

Но именно тук идва предизвикателството. Тук е и рискът. Когато хората дълго състрадават чуждата болка, преминават към състояние, наречено „умора от състраданието“. Това настъпва, защото те са така силно загрижени за емоциите и плановете на друг човек или група хора, че стигат до загуба на своето собствено Аз. Започват да губят идентичност.

Всяка насочена, осъзната, но прекалена доброта в действие, може да доведе до умора и изтощение. Вярно, животът наистина е смислен тогава, когато имаме какво да дадем. Но често на всички нас ни се налага да поглъщаме негативната енергия на другите. И ако нямаме достатъчно наличен резерв в нашата собствена, личната „банка“, може да се стигне до емоционален банкрут. До изчерпване и болести. Да искаш да помогнеш изгражда взаимоотношенията, но изследванията показват, че когато твърде силно желаем да удовлетворим другия, когато дълго време казваме “Не” на себе си и “Да” на другите, когато редовно даваме приоритет на чуждите емоции и изисквания, а не на собствените, това увеличава риска от депресия, изтощение, болести и хронични възпалителни процеси.

Как можем да осигурим достатъчно от този вътрешен резерв в личната ни “емоционална банкова сметка”?
Първата стъпка е осъзнаването. Осъзнаването на това, какво се случва с мен. Полезно е да се вслушваме в тялото си. Трябва да осъзнаем и забележим, когато то започне да усеща напрежение или болка, или изтощение. Тази първа крачка е знак, че търсим баланс в живота си. И тялото ни откликва. Много помага и ако се запитаме - аз сега от какво се отказвам в името на работата? Рискувам ли здравето си в името на работата? Как чувствам тялото си? Или например – музиката е много важна за мен. Аз свиря на цигулка в свободното време, това невероятно ме хармонизира, но забелязах как започвам да се отказвам от цигулката. Отказах се от това толкова ценно и само мое свободно време в името на работното свръхнатоварване. После осъзнах грешката и си взех поука. Затова не позволявайте на тези мигове, отредени само за вас и душата ви, да се изплъзват.

Мога да направя една аналогия с жаба, поставена в съд с вода, който постепенно се нагрява. Знаете за този феномен. Ако в началото водата е студена и температурата бавно се повишава, жабката няма да изскочи от съда. Дори когато горещината стане непоносима, тя пак няма да изскочи. Защото цялата й енергия е похабена в това постепенно да се адаптира към патологичната промяна. И някрая тя се сварява, защото вече няма сили да изскочи! Та и ние така - трябва да забележим горещината и да изскочим навреме, преди нервна ни система да е разбита!

Какво е необходимо, за да не рухнем психически?
Част от отговора на този въпрос може да намерим в идеята за окуражаването.
Знаете ли, думата кураж идва от френската дума за сърце - „coeur”, и куражът действително е в сърцевината на всичко това. Ако цитирам Хемингуей - куражът е благодат под напрежение. Индивидуалната психология на Адлер казва, че всеки човек има нужда от чувство на свързаност с другите, дори когато е интроверт, за да запази своя дух. Ако имаме усещане за изолация, ще загубим своя собствен здрав дух. Ето тук е тайната - как да създадем връзка с другия човек и обществото, без да изпадаме в това, което много точно нарекохте „патологичен алтруизъм“. Друга част от отговора може да намерим в екзистенциалния въпрос – „Кой съм аз?“. И какъв е смисълът на моя живот? И имам ли кураж да преследвам този смисъл. Смисъл - това е много важна дума! Ако зрителите не са чели произведението на Виктор Франкъл “Увод в логотерапията: Смисълът на живота“, определено е добре да го направят и да почерпят вдъхновение от него. Смея да твърдя, че на света няма нищо, което така ефикасно да помага на човек да оцелее, дори в най-тежки условия, както убеждението, че неговият живот има смисъл - това го казва австрийският психиатър, психолог и философ Виктор Франкъл. Тоест Онзи, който има “ЗАЩО” да живее, може да понесе почти всяко “КАК”.

Гледайте цялото предаване на btvplus.bg

Гледайте
цели епизоди на