През последния месец репортерът на bTV Бесте Сабри бе отличена с няколко награди за впечатляващите си репортажи от земетресението в Турция, като стана и част от водещите на bTV Новините, които води в сутрешния блок през уикенда "Тази събота и неделя".
В интервю за вестник „Всичко за семейството“ Пепа Йорданова се впечатлява от сериозността и с премисленото отношение към професията на Бесте. Разчита на образованието си, но пред камерата не застава с учебник, а смисъл за зрителя и отказ от лични емоции. Какво още сподели тя, може да прочетете по-долу:

- Влизаш в нова роля, как беше на първата емисия като водеща?

- Имаше огромно вълнение. Всички онези качества, които натрупах като репортер в bTV, ги прилагам с най-голяма сила именно в тези емисии. Всъщност аз сама конструирам емисиите, определям поредността на новините. Разбира се, има продуцент, който ги преглажда след това. Но аз съм човекът и зад кадър, и пред камера, който е отговорен да информира хората какво се случва до този час и какво е развитието на дадена новина. Например при първата ми емисия имаше катастрофа между Русе и Бяла, първоначално не знаехме подробности. След час обновихме информацията и предупредихме зрителите, че трябва да използват обходни маршрути. Давам този пример, за да разберат хората отговорността и динамиката в тази моя нова роля.

- Изненада ли те това предложение?

- Да, със сигурност ме изненада. Нямам голям опит в журналистиката, за мен е чест да се наредя сред толкова опитни колеги като Виктория Петрова, Юксел Кадриев, Лиляна Боянова, Иван Георгиев. Хората на моята възраст сме ги гледали от малки. Човек може само да се възхищава на тези хора. Да се наредиш сред тях си е постижение, но и огромна отговорност. Като водещ носиш отговорност буквално за всичко, което се случва в този момент в страната и по света. Мисля, че в този момент от кариерното ми развитие това дойде като допълнение, поразчупи моето всекидневие, което като репортер си бях наредила по някакъв начин. Вярвам, че е за добро.

- Продължаваш ли и с репортажите?

- Със сигурност. В нашата професия репортерството е основно и водещо задължение. Според мен всеки водещ трябва да се предизвиква с репортажи. Да си човекът, от когото хората чуват новината, да си ушите и очите на всички, е най-важното в професията. Това изгражда доверието у хората, че ти всъщност можеш и имаш достатъчно умения и професионализъм да им предадеш всичко на терен. Както аз направих по време на земетресението в Турция. Имаше непрестанни живи включвания, много репортажи, динамични сюжети на място. Може би тогава се утвърдих като репортер и показах неща, които не бях показвала. Разбира се, подлагала съм се на различни предизвикателства като това да влизам в ковид отделения, но да съм ушите и очите на милиони хора като при земетресенията, не беше част от работата ми.

- Нямаше ли страх, когато тръгна за там?

- В момента, в който ме попитаха бих ли отишла, защото най-добре ще разбера хората, понеже говоря езика им, без да осъзнавам какво правя, се съгласих. Прибрах се, събрах си багажа и тогава започнах да разбирам къде отивам, какво ме очаква. Знаех, че вторичните трусове продължават, при това от 7,5 по Рихтер. Можеше да има още, всеки разумен човек би се страхувал.

Но в момента, в който тръгнахме към летище Враждебна, за да излетим със спартана, всичко остана на заден план. Казах си, че това е моята работа и съм длъжна да го направя по най-професионалния и адекватен начин. Кацнахме през нощта в Адана, цареше хаос, трудно намерихме някой да ни провери документите. За минути се подготвихме с оператора Огнян Кръстев и започнахме да предаваме на живо. Мисля, че бяхме първата медия, която снимаше разрушенията. Имах късмет, че журналистка от Турция ме насочи към най-пострадалите места. Видях трагедията в очите на хората, какво се случва реално. След това като пътувахме все по-близо към Сирия, трагедията се разрастваше, опустошенията бяха все по-големи и по-големи. Тогава осъзнах, че това е историческо, ще се запомни от целия свят. Все ми се струваше, че не мога да обхвана целия мащаб на трагедията. Хората с такава болка говореха пред мен. Стараех се да го предам, естествено, без да прекрачвам границата. Спомням си как стояхме до една наклонена сграда, отстрани имаше 200-300 души, плачещи и очакващи да извадят близките им. Спасителите не можеха да мръднат и една бетонна плоча, защото всичко щеше да се срути. Все се питам дали успяхме да покажем мащаба на всичко това, всички се чувствахме безсилни. Както каза една моя събеседничка при второто ми пътуване след месеци: "Нищо не може да се направи срещу нещо, което идва от господ". Разбира се, има и фактори като некачественото строителство, за което говорихме много пъти. Но има и ужасно природно бедствие. Може би заради адреналина, че непрекъснато бяхме на живо, опитвахме се да намерим сигнал, болката и мъката на хората мина през мен и не ми попречи да си свърша работата. Дойде по-късно, когато си бях вкъщи. Отне ми няколко дни чисто психологически да преодолея всичко. Имах чувството, че не е редно в този момент да съм щастлива, след като толкова хора страдат. Чувстваш се виновен, като правиш някакви нормални за всекидневието ти неща.

- Ще те промени ли преживяното там?

- Със сигурност, вече ме промени. Аз и колегите ми се върнахме от Турция с няколко години по-зрели и по-мъдри. Всеки знае на теория кое е важно в живота, обичаме да говорим, колко е важно да казваме на близките си, че ги обичаме, да посвещаваме време на най-възрастните от семействата си. Но на практика не го спазваме. След Турция се опитвам, не много успешно, да го прилагам и на практика. Пускам си отпуска и отивам при близките си. За съжаление те са в Североизточна България, което е на 5-6 часа път. Тормози ме, че не съм по-често с тях. Това ме лишава от възможност да пътувам до други страни, където с удоволствие бих отишла. Но не си вземам билет до Италия, а отивам пак при баба и дядо. След Турция мисля, че е правилно. Надявам се в бъдеще те да са на по-преден план в живота ми, но на този етап с пълна динамика тече кариерата ми и е трудно да намеря необходимото време.

- Родителите ти знаеха ли, че тръгваш за Турция?

- Обадих се веднага на майка ми. Първата й реакция беше да въздъхне тежко, после каза, че това е работата ми, че така ще разбера истинската стойност на професията. Журналистиката не е лесна. Нито да започнеш, нито да се развиваш след това. Не може да стане без пълната подкрепа на близките ти, те трябва да разбират цената, която плащаш. Изисква време, емоционална отдаденост, непрекъснато да си на работа. Следиш потока от информация, общуваш с най-различни хора, трябва да си нащрек. Майка ми знаеше, че такова нещо ще ми се случи, но ме подкрепи изцяло. В такива ситуации звъня само на нея, тя после разпространява информацията. Знам, че баба и дядо са гледали всяко едно мое включване и са треперили.

- Продължаваш ли да работиш най-вече в социалната и здравната сфера?

- За съжаление в момента политическата криза е на преден план. Но се опитвам винаги да отразявам събития от тези сфери. Това е начин да изразя себе си и да помогна да се случват нещата в страната. Винаги откликваме, когато има зов за помощ. Отразих и наградата "Букър" за Георги Господинов. Това е смисълът на професията - да вълнуваме хората, да предизвикаме у тях съпричастност и да ги направим част от потока на информация. Надявам се да се нормализира ситуацията и да има повече място в емисиите ни за здравни и социални теми. Те са всъщност тези, което променят ритъма на деня. Това са ресорите, които защитават най-уязвимите групи хора. Затова винаги съм се насочвала към тях.

- Научи ли се да пазиш дистанция, душата си?

- Винаги съм се опитвала да пазя тази дистанция. На първо място го правиш чисто професионално, както лекарите влизат на операция и вършат всичко рутинно. Винаги болката и чисто емоционалното преживяване минава през мен по-късно, след като е стигнало до зрителите. Когато се усамотя, преосмислям. Мисля, че е важно да оставиш настрана личните си емоции, а след това да си го изживееш. Зрителите нямат нужда от твоите преживявания, а да разберат какво се случва. Човекът, за когото е репортажът, сам да си разкаже и през него хората да разберат за проблема. А не чрез мен. Всички колеги се стремим към това. Като се върнах от Турция, и в други интервюта съм казвала, че има една тънка граница между професионализма и емоциите на хората. Някъде на тази фина линия се срещнахме с хората там. Бяхме деликатни и внимателни. Важно е човек да запази самообладание, да се събере и да знае защо е там. Да е съпричастен като професионалист.

- Как избра журналистиката?

- Винаги това съм искала, литературата ми вървеше много. Изкарах почти пълен отличен на матурата. Когато завърших езиковата гимназия в Шумен, беше ясно, че ще отида да уча в чужбина като повечето ми съученици. Идеята ми беше да съм на Острова и да съм близо до Лондон. Реших, че там ще имам повече хоризонти за развитие. Но като разбрах, че в Англия става със студентски кредит, се насочих към Шотландия. Там ме приеха по успех, сега след Брекзит мисля, че не е така. Там потокът от кандидати беше много по-голям, защото плащахме само за квартира и разходи. Журналистиката беше една от най-желаните специалности. Колебаех се дали да не избера право. Но според мен журналистиката включва повече предизвикателства, повече възможности да се откроя като човек. Много е важно да имаш здрави основи. Това успях да изградя там. С времето обаче стигнах до извода, че каквото и да учиш на теория, за да си успешен, трябва вътре в теб да е заложен инстинктът на журналист. Когато отидеш на терен, нямаш учебник със себе си. Действаш с инстинкта си, а той е съвкупност от човешките ти качества, знанията за теорията и уменията да комуникираш. Най-водещо е да имаш този журналистически нюх и да реагираш според ситуацията. Нямаш ли го, 10 години да учиш, никога няма да бъдеш успешен. Най-важно е да бъдеш себе си и да разчиташ на себе си. Има значение къде си учил и как си надградил получените знания, но без нюх не става. Дори репортаж за цената на доматите има значение за изграждането ти, да осъзнаеш, че твоите проблеми не са най-важните. С колкото повече ситуации се сблъскваш, толкова по-богат ставаш и като журналист, и като човек.

- Получи ли подкрепата от близките си, когато избра журналистиката?
- Винаги съм получавала подкрепата им. Най-голямата получих от майка ми. Другите гледаха по-скептично на избора ми. Това не е професия, в която имаш свободно време и можеш да изградиш бързо и лесно стабилно семейство, от ден първи да печелиш добри пари. Те са си мислели, че мога да стана лекар или юрист. Имала съм качествата да тръгна и по тези пътища, бях пълна отличничка. Но винаги съм имала това дяволито чувство, че искам път, постлан с повече адреналин. Според част от семейството ми колкото повече учиш, толкова по-малко ще работиш след това и ще имаш повече свободно време. Това е масовият стремеж на съвременния човек. В журналистиката не е така - ти си на заден план, на преден план са новината, зрителите, болката на другия човек. Но ето че с времето близките ми свикнаха и вече се гордеят с мен. Другото им притеснение беше, че с тази професия няма да успея да постигна нещо. Наистина малко хора успяват, защото не са склонни да пренебрегнат себе си. Всичко, което си мислил за важно за теб, трябва да остане на заден план. Според мен аз успях, защото ги прилагам тези неща. Не са го очаквали от мен, то и аз не го очаквах, но ето, че е факт. Семейството ми вече се помири с журналистиката.

Как си почива, суетна ли е Бесте, каквa домакиня е и успява ли да се храни здравословно, съхранява ли приятелствата си и има ли мъж до себе си може да прочетете в цялото интервю в новия брой на вестник „Всичко за семейството“, както и коя тема провокира думите ѝ „Човек ако иска, всичко може да постигне“.