Георги Тошев е продуцент на „Преди обед“, автор на научнопопулярната поредица по bTV „Непознатите“ и предаването „Другата България“. Интервютата му с известни личности са негова запазена марка, а партньорствата с ВВС и Netflix му отварят вратите към световната телевизионна мрежа. Пред в. „Галерия“ той разкрива каква е неговата житейска философия, как е формирал кариерния си път и споделя любопитни истории от личния си живот.

Пишете книга за Лили Иванова. Кога ще я издадете?

Да, пиша я и скоро ще е готова. Тя е за българската естрада с главен герой Лили Иванова. Аз имам много часове интервюта с нея, правени през годините. Използвам много документи, в това число съм чел архивите на Държавна сигурност, на „Златният Орфей“, срещал съм се с много хора. Мисля, че съм единственият, който успя да се срещне приживе и с първия й съпруг. Имам разговори с Иван Пеев, Тончо Русев, Дамян Дамянов, Хачо Бояджиев, Александър Йосифов, Асен Гаргов, Чочо Владовски, Исак Гозес, първата й учителка, съученици и съграждани на Лили Иванова, хора, които я познават от Варна, от периода й в Германия. Не претендирам да пиша биографията на Лили Иванова. Тя си има биограф - Мартин Карбовски. Моята книга разказва за времето, нравите, битките, успехите на българската естрада, в която безспорно Лили Иванова е най-голямата звезда. Това е документална книга и всяка дума и всяка снимка са исторически факт. Трудна книга, но много интересна. И поучителна.

Изпитвам респект и уважение към изключителната й кариера. Надявам се да хареса книгата и филма. Все пак съм единственият, на когото разреши да снима и финализира филм за нея. Дори дойде на премиерата преди години в кино „Одеон“. Имам чудесни спомени и снимки оттогава. Бях на последния й концерт в Народния театър. Тя беше в отлична форма.

Продължавате да представяте биографичната си книга и филма посветени на Наум Шопов. Какво се крие зад корицата и какво съдържа лентата?

Книгата и филмът са създадени, когато Наум Шопов беше още жив. Наближаваше 80-тата му годишнина и тогава ме потърси художникът Кольо Карамфилов, който беше част от семейството, за да се срещна с Наум. Беше сложна задача, защото той е затворен в своя свят и не беше „лесен“ за интервюта. За него това бяха излишни неща. Важен бе театърът, киното. И както се казва, да попаднеш на точното място, в точния момент - Наум бе готов да споделя с мен. Така започна нашето пътуване в неговия свят.

Срещахме се само двамата, разговаряхме, мълчахме, записвах го. След това той се съгласи да го снимам, включиха се децата му - Лиза и Христо, режисьорът Явор Гърдев и други известни актьори. Подредих пъзела на един удивителен живот и творчество.

Наум се разболя и когато го попитах в болницата какво да правя с ръкописа, той отговори: „Издай го, защото един ден като ме няма, да не си измислят!“. Така книгата „Личен разговор“ и филмът със същото заглавие продължават да разказват за Наум Шопов... Той не е забравен. Помним го!

Писали сте книги и за други наши велики актьори като Невена Коканова, Татяна Полова, Стефан Данаилов. Как се запалихте по увековечаването на наши знатни личности?

Аз не съм писател, нямам този талант. Аз съм журналист, който обича да разказва истории. Преди много години ме поканиха да разкажа за Невена Коканова. Любима моя актриса, която ми е дала много в нашето общуване, поощрила ме е в първите години на моя професионален път. Наближаваше рождения ден на Невена. Тя си беше отишла и ми се искаше да я припомня на широката публика, на младите. Така се роди „Коя съм“, първата книга за Невена, след това и първият ми филм, посветен на актрисата. Обикалям страната и чужбина и до днес с разказите за Невена и вече новото допълнено издание на „Години любов“. Коканова е безкрайна тема и вълнение. Успехът на книгата ми даде увереност, че мога и трябва да разказвам за бележити български творци. Живеем във времена на забрава, подмяна на ценности, пренаписване на биографии. Вярвам, че няма по-силно оръжие от паметта и истината.

Имате ли емблематична случка или разговор с Ламбо, с Татяна Лолова?

И двамата бяха част от най-близкото ми обкръжение, защото тези забележителни личности не просто ми се довериха да разкажа животите им, а ме допуснаха много близо до тях. Нашето партньорство не се изчерпа с написването на книга или снимането на филм. Ние станахме приятели, общувах с тях до последно...

Споделиха тайни, болки, радости, заедно сме преживели и хубави, и трудни моменти. С Таня Лолова си спомням колко много сме пътували из България и по света. Няма да забравя как сядаме на вечеря в прочутия парижки ресторант „Прокоп“, където се пази шапката на Наполеон, място, което събира през годините забележителни писатели, артисти, художници. Татяна е с една от нейните шапки, елегантна, с перли и шал. Сервитьорът я вижда, а тя го спечели на мига завинаги, говорейки с него на френски. На края на вечерта той дойде при мен и дискретно ме пита: „Госпожата е актриса, нали?“. Отговорих му: „И то каква!“.

Със Стефан си спомням, че трябваше да излезе на сцената в читалището в Царево, за да представим филма за него. Вече беше болен, трудно подвижен. Придържам го внимателно, а Ламбо зад кулисите ми казва: „Когато изляза, ме пускаш, за да не изглеждам като болно старче!“ Такива - големи, силни, неповторими са Татяна и Стефан.

Подарявали ли са ви нещо, а вие на тях?

Правели сме си подаръци по повод и без повод. Спомням си, че когато снимахме първия филм за Таня в Париж, на една улица, където продават шапки, тя започна да ги пробва. Една особено й хареса. Взех я и докато се усети, я платих. Таня беше трудна на такива подаръци, не даваше други да плащат. Реши да я върне, аз я изпреварих и й казах: „Тогава аз ще си я нося!“ Тя се усмихна, сложи ми я на главата и започна да се смее от нелепата картинка - аз с черна капела. В крайна сметка прие подаръка и тази шапка бе сред любимите й. Най-ценният ми подарък от Ламбо е портфейлът му с картата от Народното събрание и три железни лева. Когато си е отивал е помолил Роси, неговата племенничка и най-близък съратник, да ми го даде след като го няма. Не се разделям с този портфейл.

Обиколили сте десетки държави, имате ли любима точка на планетата и какво ви липсва, когато сте извън България?

Навсякъде се чувствам добре. Кракът ми е стъпвал на всички континенти. След 200 държави, които съм посетил, вече повтарям и откривам много нови места и неща за себе си. Чувствам се еднакво добре в Стокхолм, Ню Йорк, Токио, София, Париж, Виена... Радвам се, че бързо се адаптирам навсякъде. Когато не съм в родните предели, много ми липсва българския, защото се налага да общувам на друг език. Аз сънувам на български.

Кои са най-опасните ви преживявания?

Имал съм трудни приземявания с повреди в самолета. Скачал съм с парашут във водопада Виктория в Африка бил съм в малка стая с 98 змии в реалитито "Форт Бояр", но след всички страхове, днес остават само хубавите спомени.

Кога поехте по журналистическия път, кой ви подаде ръка?

Стана случайно. Исках да споделя възторга си от хора и събития, да разказвам истории, да се срещам с хора, които не познавам...Радостина Константинова първа ми подаде ръка в печатната журналистика, а в телевизията - Бригита Чолакова, при която стажувах с Милен Цветков. Разбира се, продуцентите, с които съм работил в ВВС, ARTE, RFI...Екипите, с които работя в Netflix, bTV. И до днес продължавам да се уча.

Защо Деси Стоянова напусна "Преди обед"?

Уважавам решението на Деси Стоянова да напусне, това е личен избор. Тя е изключителен журналист и човек. Деси прецени за себе си, че на този етап от живота си има нужда от други предизвикателства. Затова се изисква смелост, но както казва моят индийски гуру: "Само, човек, който започне живота си отначало, има бъдеще!". И е прав! Деси ще ми липсва, но вярвам, че пак ще се срещнем професионално. Тя има бъдеще, с каквото и да се захване.

Спомняте ли си с кого беше първото ви интервю, бяхте ли притеснен?

Едно от първите ми интервюта, още като ученик, е с Невена Коканова. Тя усети моето притеснение и вълнение и ми даде цялото си доверие, за което съм й благодарен. Само една голяма личност може така да поощри един прохождащ журналист.

За какво мечтаете най силно сега и какво искате от живота?

Намирам се в най-хубавата възраст, в която имам опита зад гърба си, контактите, грешките, разочарованията, но и надеждата, че човек е способен не да се нагажда към обстоятелства и хора, а да се променя. Възпитани сме със сестра ми от нашите родители да бъдем свободни в изборите си и почтени в постъпките си. Спазваме тези напътствия, които ми помагат да имам един интересен, вълнуващ и достоен по моите мерки живот. Очаквам нови проекти, срещи и продължавам да вярвам, че нещата, които правим имат смисъл, ако достигат до другите.

Цялото интервю с Георги Тошев може да прочетете в броя на в. „Галерия“ от дата 21 август 2024 г.