Спортният журналист и водещ на bTV Илия Илиев впечатлява от екрана с интелигентния си професионализъм. Наскоро с дългогодишната му половинка, репортерката Мина Илиева, вдигнаха морска сватба в Солун. Колко отговорни родители са и как за тях няма компромиси с предварителните планове за лятото на дъщеря им, доказва отсъствието на малката Ева на тържеството. Илия държи дъщеря му да спортува, но е готов да я следва да ѝ помага.

Защо изчакахте толкова дълго за сватбата?

Отдавна сме сгодени. Предложих брак на Мина насред бургаска улица след дълго обмислян план. Бях изтупан с костюм в жегата и тя разбра какво предстои. Разбира се, каза "Да". Сватбата се планира още от 2020 година. Бяхме избрали място в България, но когато се прибирахме от огледа, установихме, че ключовете за вкъщи липсват. Решихме, че това е знак да изчакаме. И наистина се оказа така, защото няколко месеца по-късно дойде пандемията и сватба не можеше да има. По-късно намерихме ключовете и вече бяхме спокойни, че можем отново да планираме сватба.

В днешно време официалният брак се смята за демоде, за вас явно не е така?

Ние винаги сме искали да сключим брак. През годините по-скоро обмисляхме как и къде да се случи, но никога не сме имали съмнение дали да го направим. Просто изчакахме най-подходящия момент.

Меденият месец на журналисти не може да е дълъг, какво ви чака в остатъка от лятото?

Меденият месец ще бъде 10 дни. Много обичаме да пътуваме. Този път решихме да се качим на колата и от Солун да се отправихме на обиколка из Турция, а кулминацията да бъде полет с балон в Кападокия.

Защо се върна в bTV, БНТ ти даде много възможности?

Беше дошло времето за промяна. Моят път в телевизионната журналистика започна от bTV и винаги съм знаел, че един ден ще се върна. В БНТ успях да се развия като журналист, минах през всичко, което един човек с моята професия може да прави. Просто дойде моментът за преминаването на следващ етап. В bTV ме накараха да се почувствам така, сякаш никога не съм си тръгвал.

Какъв е твоят начин за представяне на спортните новини, на какво държиш?

Професионализъм във всяко отношение - от проверката на новината през разработването ѝ до начина на поднасяне в ефир. Всеки етап е еднакво важен. Нашата работа е да информираме - функция, която е трудно да изпълняваме в дигиталната ера. Тук идва майсторството да поднесеш нещо допълнително - нюанс, който да задържи интереса на хората и да не спират да те гледат.

По кои материали работиш с най-голям хъс?

Напоследък изпитвам огромно удоволствие, когато мога да представя някой млад и обещаващ български спортист. А хъс има винаги, защото той е част от работата ни. Без него не можеш да оцелееш в професията. Винаги трябва да има движеща сила, която да те води и да те мотивира да правиш нещата все по-добре.

Кои са най-запомнящите се срещи, които си имал като журналист?

Безспорно тази с Марадона води класацията. Няма да забравя и срещите си с Юсеин Болт, с Юлимар Рохас... много са. Всъщност това е най-хубавото, което се случва на един спортен журналист - вижда се и общува с хора, които преди това само е гледал по телевизията.

Умеят ли българските спортисти да общуват с журналистите?

Научиха се. Поне по-голямата част от тях. Важно е да разберат, че медийният образ е важен, а журналистите са проводникът, по който всеки един от тях може да стигне до фенове и спонсори.

Нестандартен спортист си, защо толкова късно се открихте с атлетиката?

Късничко, да, чак на 16. Като по-малък тренирах футбол. Спрях в 7-и клас заради изпитите и кандидатстването. Но в един момент си дадох сметка, че не мога без спорт. Моя съученичка тренираше лека атлетика и отидох да видя как е. След два месеца взех първия си медал в щафетата 4x400 м. Сякаш това окончателно предопредели пътя ми в този спорт. Основно тренирах в "Локомотив София" при Йордан Глухчев, бивш голям спринтьор. 400 м е най-трудната дисциплина, изисква и бързина, и издръжливост. Трябваше ми време. Така останах на пистата 15 години.

Защо продължи с журналистика, а не с НСА?

Осъзнах, че искам да стана спортен журналист още в 10-и клас. Просто не си представях живота без спорт и търсех нещо, с което да остана в него и след като приключа с леката атлетика. Кандидатствах и в НСА, приеха ме, но когато излезе класирането и за журналистиката в УНСС, изборът беше ясен.

Как ти помага в работата опитът от стадиона?

Той дава много предимства главно в поведението на терен. Освен това знаеш на какво е подложен всеки един спортист, кога му е тежко, дали му се говори, какво да попиташ. Ключово предимство е да си бил един от тях. Ценни са ми и създадените контакти.

Как се развива клубът ти по лека атлетика?

High Level Academy набира скорост. Вече се виждат и първите резултати с децата, с които започнахме преди 4 години. Исках да създам място, където хората имат възможност да спортуват както за високи резултати, така и за здраве, за самите себе си. И мисля, че успяхме. При нас идват както деца, така и възрастни, които поддържат спорната си форма.

Като че ли държавата е абдикирала от детския спорт, какви промени трябва да се направят?

Честно казано, сега има много повече възможности и условия за тренировка, отколкото когато аз бях дете. И е хубаво, че се вижда все по-голяма масовост сред трениращите деца. Ролята на държавата е да създаде още условия за развитие на спорт. Защото, ако говорим за лека атлетика, когато на националния стадион има мач или концерт, той не може да се ползва за тренировки. А това е процес, който не може да спира. Държавното финансиране е като обърната пирамида - постигни успехи и ще ти дадем пари. Условията, които държавата създава, трябва да се тези, които произвеждат талантите и предразполагат към успехи. Тогава нещата ще вървят. Надявам се да видя още работа в тази посока, за да може масовият спорт да доведе до производството на таланти.

На какво държите да научите детето си?

Да бъде отговорна, да отстоява позициите си и да уважава околните.

В момента страната ври от недоволства срещу насилието над жени. Какви са страховете ти като баща?

Няма как да не мисля в какво обкръжение ще попадне Ева, какви хора ще има около себе си. Опитваме се още отсега да я научим, че не всеки ти мисли доброто и че би било хубаво всички хора да са добри, но не са.

Какво е твоето мерило за успех?

Вътрешното усещане за удовлетвореност. То е несравнимо с нищо материално.

Как си представяш живота си след 10 години?

Все така влюбен, все така обичан, горд баща. Просто малко по-голям.

Цялото интервю може да прочетете в новия брой на в-к „Всичко за семейството“ от 17 август.