Иван Георгиев е български журналист – репортер и водещ на bTV Новините, автор на множество журналистически разработки на социална и криминална тематика, както и на документални филми за bTV Репортерите с основен фокус върху политиката на Балканите и региона.

Като водещ и репортер в новините на bTV Иван Георгиев е отразявал някои от водещите световни и регионални събития през последните години – от политическите, социални и етнически конфликти в Македония, Турция, Румъния и Косово, през терористичните атаки в Париж и последиците от унищожителното земетресение в Непaл през 2015 г., референдумът за излизане на Великобритания от ЕС и президентските избори в САЩ през 2016 г., до референдумът за независимост на Иракски Кюрдистан през есента на 2017 г. През 2012 г. получава Голямата награда за разследваща журналистика на фондация „Радостина Константинова“ за поредицата от разследвания, разобличаващи схеми за манипулиране на изборния процес в България, излъчени в поредицата на bTV, bTV Репортерите. Иван Георгиев е избран за репортер на годината в bTV през 2011 г.

Иван Георгиев отговаря на въпросите на Мanager.bg:

Освен като водещ на bTV Новините и дългогодишен репортер на „Тази сутрин“ зрителите те познават и с репортажите, филмите и анализите на политическите събития на Балканите и региона. Кога и как се зароди интересът ти към темата?

Отдавна – това е краткият отговор на въпроса „кога”. Дългият вариант не ми е интересен дори на самия мен, затова няма да занимавам публиката с него. Фактите показват, че по-интензивно се фокусирах върху региона след втората половина на 2013-а година, когато отразяването на събитията на Таксим в Истанбул и подготовката на снимките по филма за bTV Документите „Македония – последният проект на Коминтерна” естествено продължиха в тази посока. Но преди това в продължение на 6-7 години в работата си за сутрешния блок и новини отразявах всякакви теми - социални, криминални, политически. Преходът, предполагам, беше естествен процес, в резултат на натрупвания.

Защо е важно повече хора да се интересуват от случващото се в съседните ни държави?

Не е важно – желателно е. През пролетта на 2015-а, по време на един от поредните протести/контрапротести, съпътствали падането на предишните управляващи в Македония от власт, един човек на улицата ми каза, че дори атомна бомба да падне в България, местните няма да се интересуват. Капсулирането на общественото съзнание в границите на собственото битие, често на собственото оцеляване, е благодатна почва за влияние и контрол. Пред Събранието в Скопие в същия ден един възрастен македонец беше страшно учуден, че ние отразяваме събитията там, защото „ако Македония не пращала жито на България, ние сме щели да умрем от глад”. Очевидно тоталният контрол на информационните потоци беше довел до чудовищни изкривявания в образите, чрез които местните боравеха със света около тях. Не в Северна Корея, а само на 130 километра от Кюстендил в западна посока.

Да, понякога хората питат под статиите в сайта или Facebook: Какво ме интересува това, което се случва в Турция? Или в Иракски Кюрдистан? Или: Стига с тая Македония!

Журналисти на bTV предават своя опит на студенти от Американския университет

Серията лекции открива Иван Георгиев с история и разговор на живо с  преследвани журналисти от Балканите

Зад аватарите виждам онзи премазан от живота и преял с пропагандата на Груевски дядо на булевард „11 Октомври”. В събирателен и хипертрофиран образ - той е едва оцеляващ с пенсията си в нефункционираща в икономическо и политическо отношения държава, разядена от корупция във всички етажи на властта, държана в състояние на зона на студен конфликт, който във всеки един момент може да бъде възпламенен с късия етнически фитил (ако някой реши, че има нужда от това); съществуващ в общество, клинически лишено от усещане за справедливост, заради пълното превземане на властите – и на този фон, често лишен от близостта на децата и внуците си, които заради всичко изброено по-горе отдавна физически или емоционално са емигрирали.

Случващото в съседните страни е като гледане през прозорец – виждаме какво се случва отвъд, но върху стъклото има и един отразен образ от вътрешността на стаята, в която се намираме. И той е важен. Поне за тези, които имат очи и, разбира се, нуждата да го видят.

Ердоган поднови усилията да вкара Турция в дневния ред на Европа. Има ли шанс южната ни съседка да получи членство в съюза? Какво би означавало това за България?

Ердоган е това, което изследователите биха нарекли „харизматичен” лидер. Неговият ореол обаче в момента свети със светлината на изковавани затворнически вериги и запалени книги. Зад тази метафора се крие поголовната разправа с интелектуалци, съдии и адвокати, журналисти, политици, военни и полицаи, членове на научната общност, обикновени граждани, и изобщо всички, дръзнали да не повярват в легендата за всеправия и всемъдрия. Ако в затворите на една държава има повече от 20 представители на медиите, тя вече може да бъде смятана за най-големия затвор за журналисти в света. В Турция вече са много, много повече – според данните на една наблюдаваща организация, базирана в Швеция, арестуваните журналисти са над 200, издирваните 140, а тези с влезли в сила присъди около 40.

Във вените на политическата фигура на Ердоган циркулира безпросветната, бленуваща за отминалия блясък на Османската империя кръв на Анадола. Резултатите от референдума миналата година много ясно начертаха тези граници, в които географският профил на избралите Турция да промени формата на държавното си управление ясно начертаха територията на Анадолското плато. Няма символика, само социален профил.

Лично се убедих в това, когато по време на организиран от Партията на справедливостта и развитието контрапротест срещу окупацията на парка Гези през 2013-а, на едно поле в покрайнините на Истанбул с автобуси бяха докарани, според различни данни, между 320 хиляди и половин милион поддръжници на сегашния президент. Охраната на събитието трябваше да стъпва върху пръстите на подивялата тълпа, която, според разположението на сцената, се оказа зад дървената платформа, върху която бяха разположени журналистите. Десетки хиляди френетични турци настъпваха да зърнат любимия си лидер, който беше на сцената в този момент.  А когато се изкатереха по тръбите на платформата, падаха от около 10 метра височина, след като пръстите им бяха премазвани от подметките на цивилните охранители. И така вълна след вълна – почти сюрреалистично. Но много показателно. Като допълнителен щрих ще добавя, че Ердоган говори на сцената около час и 40 минути, докато с оператора Борис Пинтев бяхме на мястото, и продължи да говори от сцената с неподправена енергия и физически осезаем контрол над аудиторията дълго след това, съвсем според енциклопедичните примери в това отношение.

Тази обществено-политическа констелация, в чиито център е неоосманисткият полумесец на ревера на Ердоган (който между другото дори формулира словосъчетанието „османски шамар” в опит да изясни позицията на страната си към политиката на САЩ в Сирия преди посещението на държавния секретар Рекс Тилърсън в Анкара преди десетина дни) все повече дразни избирателите в Европа. И въпреки всички тлъсти оръжейни и други апетитни търговски сделки, сключени с Турция през последните няколко години, западните политици се съобразяват с това.

В този ред на мисли, не съм убеден, че южната ни съседка скоро ще получи членство в ЕС.

При всеки случай не съм убеден и че вкарването на Турция в дневния ред на Европа и членството ѝ в съюза са едно и също нещо. Или поне не от гледна точна на крайната цел.

Какво би означавало всичко това за България, е въпрос, който изисква по-дълго обяснение. Ще се огранича с това, че можем само да сме доволни, че не от България зависи да играе решаваща роля в договарянето на условията по евентуалното членство на Турция в ЕС, защото страната ни ясно демонстрира, че няма никакъв капацитет да води такава политика. В крайна сметка, това често е въпрос и на числа. А международната политика, също както природата, не търпи вакуум. И в такива случаи действат подобни на физичните закони. 

Западните Балкани е тема на европредседателството ни. Очакваш ли да това да доведе до съществена промяна на процесите и конфликтите в региона?

Да, очаквам. Но не защото на България е ред да председателства Съвета на Европейския съюз, а защото сега е настъпил моментът за това. Регионът е зона на контакт в една нова Студена война. Може да звучи като теория на конспирацията, но не е.

Процесът, много опростено, може да бъде сведен до опитите на Запада да извади региона от зоната на влияние на Русия. Освен всички аспекти, за които бихме се сетили, може да бъде прозрян и стремежът към контрол над енергийните потоци, които минават през Балканите, заедно с всички финансови и политически последствия от това.

Понеже преговорите за името Македония са в центъра на вниманието в този момент, ще се фокусирам само върху събитията край Вардар. За да бъде възроден диалогът с Гърция за името, а с това и стремежът на Македония към членство в НАТО и ЕС, трябваше да се смени властта в Скопие. Предишната печелеше изборите години наред с обещанието, че „ке го брани името” на всяка цена.  Тази смяна дойде болезнено след началото на кампания „Истината за Македония” на опозиционната по това време (пролетта на 2015-а) СДСМ. Социалистите разкриха, че управляващите от ВМРО-ДПМНЕ, начело с Никола Груевски, незаконно са подслушвали около 20 хиляди македонски граждани в продължение на около 5 години.  СДСМ, водена от настоящия премиер Зоран Заев, публикува десетки скандални записи, разкриващи чудовищна престъпност по най-високите етажни на властта в Македония.

Така, да си представим за момент обема информация, който представляват разговорите на 20 хиляди души в рамките на 5 години. И да си дадем сметка, че само няколко служби в света имат потенциала да прихванат и обработят такъв материал. Наивно е да смятаме, че някой е намерил т.нар. „бомби” на флашка в градския транспорт. Поддръжниците на Груевски и преди и след спогодбата от Пържино разнасяха чучело на американския посланик в Скопие Джес Бейли по централните улици на Скопие. Сигурно са намерили причина.

Но разкриването на мръсните тайни на управляващите край Вардар беше и ясен знак към всички провинциални демагози на Балканите, че популистките им режими се крепят на изчерпващо се външно благоволение. Защото нито един от политическите лидери на Балканите не е възпитаник на Харвард или парижкия Sciences Po. И защото родните схоластици, които за разлика от онези в Средновековието, днес ни убеждават не в съществуването на Бог, а в това как интензивно просперираме, само преди около 20 години замениха анцузите с костюми. И има хора, които не са го забравили.

От друга страна, в началото на миналата година изтече доклад на македонското Управление за сигурност и контраразузнаване, отдел за Анализ и разследване към Министерството на вътрешните работи до директора на управлението – Владимир Атанасовски. В 9 страници македонските служители в тамошното „ДАНС” разясняват „политическото положение и състоянието на сигурността в региона, свързано с плановете на Македония за членство в НАТО и степента на руското влияние с цел обструкцията на този процес”. Това между другото е цитат от първото изречение на документа. Освен внедрената в държавната администрация агентура, впечатление правят издържаните от руската страна медии и македонската православна църква като едни от главните канали за влияние върху обществените настроения (за тези, които неизбежно ще потърсят паралели).

Македония вече изгони служителя на сръбската мисия в Скопие Горан Живайлевич, който беше един от нахлулите в сградата на македонския парламент по време на т.нар. „Кървав четвъртък” на 27 април миналата година. Кадрите с разбитата глава на новия премиер Зоран Заев бяха „продадени” по-лесно на масовата публика от факта, че младият албански политик, лидер на Алианса за албанците и бивш кмет на Струга Зиядин Села беше тежко ранен тази нощ. Защото последствията от пребиването му трудно можеха да бъдат преглътнати, без задълбочен анализ на невидимите страни, замесени в този банален, на пръв поглед почти битов инцидент в сградата на македонското Събрание. За щастие на всички, зоната на студен конфликт не беше възпламенена.

За съжаление, в оста Москва – Белград попада и София, както надлежно е отбелязано в цитирания по-горе документ, защото подразделението на военното Главно разузнавателно управление в столицата ни е посочено като един от двата контролни центъра на руското разузнаване в региона (заедно с Белград). 

Колега ме попита преди дни: Как Русия ще отговори на приемането на Македония в НАТО? Защото това, поне на този етап, изглежда неизбежно. Ами, България вече 14 години е страна-членка, но това не пречи на членове на управляващата коалиция да започват предизборните си кампании в Москва, антинатовската и антиевропейската реторика да са ежедневна част от родния политически дискурс, общественото внимание в страната да е измествано с хирургическа прецизност (когато е необходимо), а за една огромна част от населението да е достатъчно над главите им да се развее знамето на „православието”, за да празнуват окупацията на собствената им родина от чужда държава. Наскоро чухме, че последвалият геноцид над интелектуалци, духовници и инакомислещи бил „необходимо и неизбежно правосъдие”. При това от най-високото място в държавата (според Конституцията на България).

Това доста болезнено дава отговор на въпроса.

На Балканите настъпва време за избор. И всеки ще трябва да избере от коя страна на невидимата граница ще застане.

Свободата на словото сякаш стана доста гореща тема в региона, за жалост. Какъв изход виждаш от тези дискусии?

Честно казано, не виждам. И не са важни дискусиите – дела трябват, не думи.

Знаете ли какво се случва с медиите, които в продължение на десетина години зависеха от топлия скут на Груевски и компания, и които се отнасяха с македонските граждани като с гъби – тоест, държаха ги на тъмно и ги храниха с тор? Отговорът е прост – по-малко от година след като тези хора не са на власт и не разпределят парите от държавната баница, обслужващите ги организации, които мимикрират като „медии”, не могат да си платят заплатите на служителите и лицензионните такси. И бавно, но сигурно са се отправили натам, където им е мястото. За да се случи това, поне в Македония, беше нужен болезнен рестарт на системата, който все още не е завършил. У нас „опитите все още продължават”, ако използвам клишето от тъпия виц.

Наскоро изнесе лекция пред бъдещите колеги журналисти от Американския университет. Какво им разказа? Кое е най-важното послание, което им отправи за бъдещето на професията?

Много да внимават кои са учителите им. И да не вярват, когато някой им каже, че нещо „не може”.

Кои въпроси на студентите ти направиха най-силно впечатление? Има ли разбиране у младите за журналистиката като кауза?

Въпросите им като цяло ме впечатлиха. Застанаха с лицата си и зададоха изключително смислени въпроси – не само на мен, но и на журналистите Джан Дундар и Томислав Кежаровски, които са съдени и преследвани в страните си и с които успях да ги свържа „на живо” през Скайп в аудиторията на AUBG. Разговаряхме конферентно и с Кристиян Мир, изпълнителен директор на „Репортери без граници”. На самия мен ми беше интересно, макар че съм разказвал историите, които разгледахме. А реакцията на студентите даде повод за оптимизъм.

Да си водещ на централни новини по bTV е огромна отговорност. Какво остава невидимо за зрителите, съответно и за бъдещите журналисти, в тази работа? Как ти помага репортерският опит?

Видимото е миниатюрна част от същността на работата. Не съдя никого, че не го разбира, защото хората извън професията няма как да знаят това.

А за репортерския опит – макар в България воденето на телевизионни новини през по-голямата част от времето да е сведено до четене на чужди текстове от аутокю, понякога, макар и рядко, все пак се налага водещите да реагират и действат като истински журналисти, каквито в някакъв абсолютен вид са репортерите, разказващи истории. Предполагам, че тогава ми помагат годините, прекарани в сутрешния блок и новините, правейки именно това.

От кого зависи да има свобода на словото в България?

От всички българи.