Преди седмица репортерът Светослав Иванов и операторът Валентин Василев попаднаха в епицентъра на международно събитие номер 1. Те бяха задържани на кораб от хуманитарния конвой за Ивицата Газа, след кървавия инцидент между израелски командоси и пропалестински активисти.

Какво се случи на кораба и какви са причините за нападението – ако търсите отговори на тези и други въпроси, btv.bg ви дава възможност да ги зададете в коментарите под този текст. Очаквайте интервюто с двамата ни колеги специално за btv.bg. Дотогава ви предлагаме откровения разказ за случилото се на Светослав Иванов:

Червената нощ в Средиземно море

Флотилията от кораби наближаваше към водите на Газа със скорост от 8 морски мили. Корабите се бяха подредили като отворено ветрило, почти на равни разстояния един от друг. Колоната обаче водеше големият турски кораб "Мави Мармара" . Към 22 часа на 31 май на всички пасажери на корабите стана ясно, че компромис няма да бъде постигнат и Израел няма да позволи да бъде нарушена блокадата.

- "Сфендони" - говорят израелските военноморски сили. "Променете курса си веднага към следните координати..." – строго нареждаше мъжки глас от радиото в кабината на малкия гръцки кораб, на чийто борд бяхме заедно с оператора Валентин Василев и още доста колеги от Европа.
- Не, ние отиваме към Газа – с тих тембър отговори гръцкия капитан Теодорос.
- "Сфендони"! Това е последно предупреждение! Водите около ивицата Газа са военна зона и Израел няма да позволи да влезете там. Веднага променете курса си!

В този момент в откритата радиовръзка прозвуча музика. Някой от другите капитани на шестте кораба явно искаше да си направи шега с израелските сили. Не беше смешно. Поне на мен не ми се стори.

Каква беше целта на тази флотилия - да провокира Израел? Да насочи вниманието на света към проблемите в Газа и да направи услуга на терористите от "Хамас"? Или да предизвика геополитически сблъсък, режисиран от турските служби? Или просто да достави хуманитарна помощ на милион и половина души под обсада? През последните дни се наслушах на различни мнения във всички посоки. Основно коментираха хора, които никога не са стъпвали в Близкия Изток и за които Ивицата Газа е предимно географско понятие с екзотични измерения, за които пише по сайтовете в интернет.

Всички журналисти, които отразяват събитията в този регион, стъпват по много тънък лед. Защото каквото и да направят репортерите, всяка страна обвинява първо тях, че са пристрастни към другата.

Защо става така?

След филма ми за разделителната стена на Западния бряг, излъчен в края на миналата година, получих много телефони обаждания и писма и от евреи и от араби. Някои ме поздравяваха, някои ме критикуваха. Но повечето ми споделяха приятелски, че "е трябвало да отделя малко повече внимание на тяхната гледна точка".

Не съм си правил илюзии, че на борда на спорните кораби от "Флотилията" ще ни бъде лесно, но това беше очаквано събитие за всички репортери, които следят събитията в региона. Мнозина се престрашиха и се качиха на корабите с ясното съзнание, че тази мисия има две ядра – хуманитарно и политическо. Беше интересно да се наблюдава от страни кое от двете ще надделее и какво ще се случи. През цялото време си мислех, че здравият разум и на двете страни в крайна сметка ще възтържествува, въпреки че в този регион на света разумът отдавна е отстъпил място на крайните емоции. Случилото се доказва това по възможно най-тъжният начин, защото загинаха хора.

- Войници, войници, Израел ви призовава!

Войници, войници, имате заповед да спрете тези кораби! – след тези думи операторът на израелските военноморски сили прекъсна връзката с корабите от флотилията.

На турския кораб настъпи видимо оживление, а тълпата, съставена от 600 души вероятно се почувства по-силна от всякога. Между другото, всеки се чувства силен в тълпата, но за мен беше ясно, че тази иначе спокойна нощ ще бъде кървава. Бяхме се разбрали с останалите репортери да напишем на спасителните си жилетки "PRESS", за да бъдем лесно разпознаваеми за щурмовите групи на израелските сили. Използвахме моливът за очи на една пенсионирана учителка по математика от САЩ, приятелка на бившия посланик на САЩ в Ирак Едуард Пек, който също беше на борда на нашия кораб. Големият въпрос – защо движението "FREE GAZA Brussels", което само преди 4 месеца заведе 50 евродепутати до Газа без никакви проблеми, даде инициативата в ръцете на турския кораб, вече не беше актуален. Ясно беше, че хуманитарното ядро е изчезнало от билярдната маса за сметка на политическото.

Командосите удариха в 04.03 минути – часът, в който започват войните

Операцията започна под прикритието на нощта с идеята да завърши, когато слънцето изгрява, което да улесни претърсването. Морето беше черно като катран. Една малка вълна от бяла пяна в далечината обаче означаваше, че към нас се приближава нещо с почти нереална бързина. Чу се боен вик, с който командосите атакуваха турският кораб. От двете му палуби започнаха да проблясват светкавици на фотоапарати, а пасажерите насочиха маркучи с вода към лодките на командосите. В това време на парапета до мен се закачи кука, с оператора Валентин Василев, който снимаше всичко това, започнахме да тичаме към вътрешността на кораба. Бяхме единствените репортери на долната палуба на нашия кораб и ясно чухме, че за разлика от турския съд, че при нас командосите крещяха "Всичко ще бъде наред! Само бъдете спокойни и не правете резки движения!".

Корабът ни беше превзет за около минута. Последен на долната палуба беше свален капитанът, който крещеше: "Вие сте пирати! Вие извършвате престъпление в международни води!”. Един командос с автомат му нареди да седне, но капитанът отвърна истерично "Ти си престъпник! На колко си години, бе момче? Аз съм на 50!". В този момент командосът проговори:

"Нищо няма да ви направя! Баща ми също е на 50!"

Кратко неловко мълчание. Войникът, който си позволи този неволен сантимент, беше стрелнат с поглед от офицера си и не каза нищо повече, а просто бутна капитана на земята.

Описвам подробно този епизод, защото той е много показателен за нелепата ситуация, в която изпаднаха всички страни в конфликта. Не се съмнявам в безкористните чувства, с които гръцкият моряк е поел мисията към Газа – "защото там гладуват хора", беше краткият му отговор пред нашата камера. Не се и съмнявам в искрената жал, с която израелският командос сподели, че и неговият баща е на тази възраст, защото представете си, че момчето (използвам тази дума, защото командосът беше на не повече от 19 години) наистина си е представило баща си в подобна ситуация. Съмнявам се обаче, че те някога ще могат да се разберат. Защото в този кратък момент се сблъскаха две ценностни системи, срещнаха се две противоположни истини, които като топчета за Paintball се разбиха едно в друго, оставяйки просто една ярко червена боя. Коя е истината за мен? Кой е прав? Капитанът със сълзи на очи или командосът, който вижда в лицето на врага своя баща? Не съм толкова силен, за да мога да преценя. Само Господ може. И дано някога този конфликт намери своето справедливо решение.

Колкото до турския кораб – ако е имало организирана провокация от турска страна, нямаше как да разберем, защото нито един европейски журналист не беше допуснат до борда на "Мави Мармара", колкото и да настоявахме след като видяхме стотиците активисти на турския съд.

Жалкото е, че от тази трагедия загубиха всички

Загуби Израел, защото за пореден път не се поколеба да изцапа ръцете си с кръв, за да защити държавата си.

Загубиха палестинците в Газа, защото помощта не достигна до тях и те остават в обятията на терористите от "Хамас".

Колкото и нереално да ви се струва в момента – загуби и Турция, която с участието си в тази мисия остави сериозни съмнения в своята мотивация за осъществяването на един привидно хуманитарен жест, защото, съгласете се, никога не се е случвало хуманитарен конвой да бъде воден от кораб със 600 активисти на борда.

Загубихме и ние, журналистите, защото материалите ни бяха конфискувани и в момента никой от нас не може да покаже обективна картина на случилото се в Средиземно море и светът трябва да гледа и слуша субективната израелска или турска гледна точка.

Жалко. Защото аз лично нямах търпение отново да разговарям с моите приятели – евреи и палестинци, които приятелски да ми казват: "Трябваше да излъчиш повече от нашата гледна точка".