Проф. Александър Шурбанов: Представленията, които помня и след много години, дори да не съм ги харесал кой знай колко в момента, са ми доказали стойността си чрез проверката на паметта

Реклама

Искаме да започнем с един малко по-различен въпрос този разговор. Да го започнем със сън и разум. Какво сънува разумът, когато сънува? И колко е важно умението да разбереш другия и да простиш?

Усещам, че ме водите към една моя есеистична книга, озаглавена „Сънят на разума”. Фразата е, разбира се, заимствана от заглавието на цикъл рисунки на Франсиско Гоя, озаглавен „Сънят на разума ражда чудовища”. Разширявайки смисъла на това заглавие, аз изразявам тревогата си, че недостатъчно будното съзнание на днешното човечество може лесно да стане причина за развихрянето на чудовищата на злото – нещо, което за жалост през последните месеци и седмици виждаме навсякъде около нас. Боя се, че когато разумът заспи, той сънува страшни сънища и те бързо стават реалност.

Живеем в многолик и разнопосочен свят, в който различни етнически и социални групи влизат във все по-пряко проблематично общуване, и от това нерядко произтичат опасни сблъсъци. Ако не положим усилия да се опознаем взаимно, да се зачитаме и разбираме въпреки различията си, не ни чака нищо добро.

Разумът или Емоцията случи това да започнете да превеждате Шекспир?

С Шекспировите пиеси живея още от ученическите си години. Омаян съм от тяхната мъдрост и въображение. Преди половин век, когато започнах университетската си кариера, избирах за четене и обсъждане в семинарните занятия драми, които най-много са ме удивлявали с богатството си на идеи, образи и внушения: “Крал Лир”, „Макбет”, „Както ви харесва”. Разисквахме сцена по сцена, стих по стих, опитвахме се да вникнем в тайните на Шекспировото драматическо и поетично изкуство. Но най-важното за мен беше да прелея у студентите моята обич и възхищение от невероятния художествен гений на ренесансовия творец, да ги сближа с него за цял живот. След много години някои от тези някогашни студенти са ми казвали, че още помнят нашите някогашни дискусии. Когато преди петнайсетина години се заех да превеждам Шекспировите големи трагедии, желанието ми беше да покажа и на по-широката аудитория онова, което за мен е истинската сила на този гений. Казвам всичко това, за да усетите, че към превеждането на Шекспир преди всичко ме е водила спонтанната емоция, необяснимото привличане на голямото изкуство, но че и разумът не е останал настрани, че любопитството на интелекта, аналитичната способност на ума задължително се включват в работата. Ако разчитате в превода само на емоцията, тя твърде скоро ще ви отведе далеч от оригинала, който се опитвате да претворите. Но плодовете на разсъдъка, невъодушевен от чувство, са мъртвородени.

Как се намирате/откривате с текстовете на Шекспир? Как решавате/избирате кой негов текст да превеждате?

Винаги тръгвам от това, че душата ми е разпознала нещо дълбоко свое в дадена творба и е пожелала да го препее на своя език. Така тя, тази вътрешна същност избира текста за превод, както избира и темата за собствено творчество сред безбройните преживявания и наблюдения на действителността. Много от творбите на Шекспир са ми близки, защото изразяват чувства, мисли, реакции спрямо живота, които веднага разпознавам като мои, но трудно бих могъл да изкажа с подобна яркост на внушението. Бих искал да преведа немалко от тях, но за това едва ли ще ми стигнат силите. Ето как разумът коригира емоционалното влечение. Реших, че най-важното, което трябва да се помъча да направя, е да претворя на съвременен жив български език четирите най-сложни и най-разтърсващи трагедии не само на Шекспир, а и на световната драматургия като цяло: „Хамлет”, „Отело”, „Крал Лир” и „Макбет”. Желанието ми беше да предложа превод, който да възпроизведе по-пълно от досегашните характерния тон на Шекспировата драма и художествените средства, които го пренасят през времето с такава неповяхваща живост.

Има ли точна формула за декодиране на думите/смислите, които Шекспир носи?
Ако имаше такава формула, щяхме да научим и компютрите да превеждат Шекспир. Формула няма, но принцип може би има. Принципът, в който аз вярвам, е да се вниква и в най-малките детайли на оригиналния текст и да се извлича в превода тяхната художествена сила, защото в нея се корени и магическото въздействие на цялото.

И тези думи/смисли променят ли се във времето?

Всяко време чете великите творби на миналото по свой начин – съобразно със своите грижи, вери и устремления. Безсмъртните автори говорят на всяка нова епоха с нов глас, без да изменят основния смисъл на своето послание. Преводачът е безусловно рупор на своето време и, ще не ще, редактира творбите, върху които работи, съобразно с общите мисловни и естетически насоки на своя век. Той никога обаче не бива да се изкушава да заменя автора със себе си. Ако нещо отвътре го подтиква да прави това, най-почтено ще бъде да осъществява поривите си не като преводач, а като самостоятелен автор.  

Има ли някакви бариери, които един преводач си слага, когато трябва да преведе Шекспир?

Да не си го доизмисля. Шекспир е достатъчно значителен творец, за да изисква вярно предаване на онова, което е създал, а не лекомислено преиначаване. Всеки отпис за донаписването му поражда в публиката чувство на на недоумение и разочарование.

В една ваша лекция говорихте за многозначителните каламбури на Шекспир. Имате ли си ваша лична класация с любими Шекспирови каламбури? Бихте ли я споделил?
През някои прекалено сериозни културноисторически периоди като неокласицистичния например Шекспир е бил критикуван за влечението си към игрословието. Като всеки талантлив поет, а май и в по-висока степен от повечето такива, той усеща думите в тяхната смислова многопосочност, а и в тяхната звукова материалност, усеща и множеството връзки и сходства между думите. Затова текстовете му непрекъснато искрят от ненадейни открития на такива сходства и родства. Понякога те са просто весели хрумвания и допринасят за празничната атмосфера на комедиите, но друг път – както при Хамлет например – игрословиците разкриват парадоксалността на човешкото битие и общуване в цялата й трагична дълбочина. Такива са за мен двете основни категории Шекспирови каламбури. И двете са много съществени за драмите, в които се използват, и аз не бих се лишил от тях по препоръката на кой да е неокласицист.  

Какво мислите за последните театрални интерпретации на Шекспир в България (най-вече "Хамлет" на Явор Гърдев) и в света (лондонските и бродуейските прочити)?

Високо ценя новите български постановки на Шекспирови пиеси дори когато интерпретацията на пиесите не съвпада докрай с моето разбиране за тях. Търсенето на съвременен ъгъл, от който да се погледнат сюжети и образи, създадени преди повече от четири века, е трудна и отговорна работа. Явор Гърдев изгради извънредно живо и въздействащо представление на „Хамлет” с незабравимия Леонид Йовчев в ролята на Принца. За мен беше голяма радост да чуя собствения си превод на трагедията от сцената на Народния театър, произнесен от високо надарени актьори. По различни начини ми харесват и постановките на Александър Морфов, Красимир Спасов, Маргарита Младенова, Лилия Абаджиева. А от сцената на Лондонския Национален театър напоследък ме очароваха двама изумителни Шекспирови актьори: Бенедикт Къмбърбач като Хамлет и Саймън Ръсел Бийл като Крал Лир. Забележително беше и преображението на Кевин Спейси в ролята на  Ричард III, което преди няколко години обходи три континента и остави трайни впечатления у хиляди зрители. Това, което се набива на очи, е, че английският и американският театър не губят вяра в жизнеността на Шекспировата драма, такава каквато е създадена преди четири века. Европейските режисьори повече се притесняват от нейната почтена възраст и по всякакъв начин се мъчат да я „осъвременяват”. Понякога правят това, преди да са се опитали да вникнат в пиесите.

Обичате ли да ходите на театър? Имате ли любимо представление?

Обичам магията на театъра. Харесвам представления, които ме карат да забравя, че съм зрител и ме пренасят в своя фикционален свят. Не обичам представления, които се мъчат да ми покажат колко са изобретателни. Едно единствено любимо представление нямам. Представленията, които помня и след много години, дори да не съм ги харесал кой знай колко в момента, са ми доказали стойността си чрез проверката на паметта. Те бездруго са допринесли и за изработването на мой вътрешен критерий за качествен театър.

Амелия Личева казва за вас, че "не обичате хиперболите, а обичате Шекспир, Марлоу, иронията, игрите...". Какво още обича Александър Шурбанов?

Всичко, което е истинско и непринудено – и в хората, и в изкуството. Ако притурите към непринудеността и малко ум, какво повече може човек да иска?

 

Четвъртата Нощ на театрите ще е на 19 ноември 2016. Повече за инициативата може да видите ТУК>>>