Радиана Божикова открехва вратата към вътрешния си свят в увлекателно интервю за вестник „Всичко за семейството“. Вижте какво разкри тя за себе си и за приключенията, които журналистиката ѝ носи, както и какво представлява нейният личен път към успеха:

Какво му е специалното на филма „Аз съм Бурнеша. Последните клетвени девици на Албания“, че печели награда след награда?

Мисля, че е живият диалог, който имахме с жените в Албания. Много открито подходихме към тях, много човешки. Те отговориха със същото и смятам, че в това се крие успехът на филма. Разказваме тази история по техния начин. Те говорят откровено и някак стигат до хората.

Как открихте тази тема?

Един много добър фотограф - Емил Данаилов, ми разказа за този културен феномен. Показа ми статия със снимки на други фотографи. В първия момент имах сблъсък с това, което виждам. На снимките тези жени наистина външно приличат на мъже. Започнах да си задавам въпроса защо са избрали да изглеждат така, какво ги е накарало да загърбят своята женска идентичност. Това ни накара да отидем до Албания. Благодарни сме на телевизията, че прегърна идеята.

Лесно ли ви допуснаха до себе си тези жени?

Първо беше много трудно да ги открием, традицията е популярна в по-откъснатите региони на Северна Албания, в планински и почти обезлюдени села. Имахме няколко персонажа, снимани от фотографи, които искахме да намерим. Стигнахме до три от тях. Едната беше лесна за откриване, защото приема себе си като посланик на традицията на бурнешите. Лесно можеш да я убедиш да говори. Докато другите две жени са в пълна изолация. Успяхме да ги убедим чрез посредничеството на много хора. За една от тях до последно не знаехме дали ще бъде записана. Срещнахме се в ресторанта на хотел. Имаше зала само за жени и зала за мъже. Тя ни чакаше в залата за мъже, пушеше като мъж. Още от първия момент обаче нямах усещане за тях като за мъже. И в усмивките, и в погледа, и в интонацията женското си личеше. Според мен една жена не може да избяга от женската си същност. Носи я в себе си. Но може би го усещам аз, защото съм жена. За колегата ми Добромир Иванов те се бяха превърнали напълно в мъже. Може би тази разлика в приемането им ни помогна в разказа. Аз подходих по един начин, той по друг. Комбинацията от двете ни даде възможност да ги представим в пълнота.

Кои рубрики са ти най на сърце?

От октомври правя поредицата "Наоколо" в предаването "Тази неделя". С нея искам да разкажа за хората и за местата, които са около нас. Не се оглеждаме достатъчно, не слушаме достатъчно, спрели сме да се вглеждаме в света. Има невероятни хора, а ние сякаш си затваряме сетивата за тях. Надявам се да продължа да намирам такива чудни истории. Преди това направихме 30 епизода "Изгубени във времето" за обезлюдените български села и хората, които живеят в тях. Работих и по рубриката "Фотографите" на България.

Има ли срещи, които са оставили най-ярка следа в съзнанието ти?

Например първата история, която разказахме в "Изгубени във времето", за дядо Райчо и баба Кера от село Чудинци. То е в Чудинската планина до Кюстендил. Там живеят само те двамата. До селото се стига по едни криви пътеки. Когато стигнахме, видяхме къща, която грее. Дядото си я боядисал със зелена боя, нарисувал я, създали си щастие и уют на края на света само за тях двамата. За мен беше урок как трябва да се радваме на това, което имаме. Да живеем с хармония и с любов в нашия си собствен свят. На него не му трябваше нищо друго - козичките отвън и баба Кера до него. Цял живот са били заедно, още си казват, че се обичат, спят на едно легло, хванати за ръце. Помечтах си, че искам и на мен това да ми се случи. Да достигна до момент, в който да се примиря и да обичам това, което имам, да не искам повече.

Как реши да описваш в блог това, което остава извън репортажите?

Защото на нас наистина ни се случват най-невероятни истории. В репортажите няма място за тях, ние отиваме да разкажем за други хора, а не за нас. Обичам да пиша, а и много обичам след време да си припомням тези истории. Например как до тези баба и дядо трябваше да се качим в сняг с една стара волга, която запалихме с манивела. С оператора Александр Осиченко правихме за bTV Репортерите филм покрай изборите - "Бюлетини от забравени пътища". Ходихме три часа пеш с тежката техника до родопското село Аврамово, където живее един единствен човек. Той едвам се движи, но сам с магаренцето си изминава тези километри през планината, за да даде своя глас. Защото това е важно за него. Потропахме на вратата му, а той ни отвори, сякаш сме се познавали цял живот. Напали печката, почерпи ни с мекици. На връщане пък се изгубихме един друг с оператора. Аз крещя в планината, търся Саша, такъв шок изживях тогава. Камерата ни изгасна, не знаехме дали е останало нещо от записаното. До друго село пак вървяхме пеша, връщахме се по тъмно през планината. Накрая толкова бяхме уморени, че буквално паднахме до едно дърво на земята. Все си мисля, че нашите истории успяват да стигнат до хората, защото ние истински ги преживяваме. Разказвам за тези преживявания в блога си, за да останат.

Когато избра журналистиката, знаеше ли, че точно такива репортажи искаш да правиш?

Не. Просто знаех, че искам да разказвам, да зная повече, да споделям каквото знам. Понеже bTV е първата голяма медия, в която работя, от там ме насочиха. Видяха сякаш къде ми е силата, какво пасва на моя темперамент.

Важни ли бяха стажантските години?

Най-важните. И сега човек учи, но в стажантските години получаваш най-тежките уроци. Отиваш с ентусиазъм, с мечти, искаш да покоряваш света с журналистика. Но не става така лесно. Тази професия не е самоцел, човек бързо разбира колко е отговорна, колко труд трябва да положи, колко внимателен трябва да бъде, когато работи с информация. Тези уроци се учат още в началото и тогава се разделяш с егото, прегръщаш професията в истинския й вид. Имам един много хубав урок от продуцента Ралина Тропанкева. Внучката на Чарли Чаплин -Кийра, посети България за кино фестивал. До този момент не бях правила интервю очи в очи. Ралина разлистваше една брошура с програмата на фестивала. Приех това като задача. На другия ден отивам при нея с написани въпроси. Преди да ги прочете, тя ме попита колко филма на Чарли Чаплин съм гледала. Измънках нещо. Тогава тя ми каза, че ще обсъдим въпросите ми едва след като изгледам всичките му филми. Прибрах се у дома и гледах цяла нощ филми. Това е един от най-важните уроци, които съм получила до момента. Подготовката е изключително важна, не може да не познаваш събеседника си. Това е уважение към него, към себе си, към аудиторията. От тогава насам се готвя за интервю винаги по този начин, независимо с кого е.

Как избра журналистиката?

Знам от мама, че на прощъпулника си съм хванала микрофон и книга. Така е било писано. Все търсех как да пиша - в училищния вестник, в регионалната телевизия. Баба Дори пази сценарии за телевизионни предавания, които съм писала като дете. Карах баба и дядо да ми шият тоалети, канех роднини и съседи, правех декори, пусках музика и започваше телевизионно предаване. Ако нещо ми се провалеше, се затварях и плачех с часове. Всички вкъщи го помнят, беше много драматично нещо да не ми се получи.

Каква си извън екрана?

Хората около мен казват, че повече ме харесват извън екрана. Може би защото в старанието си пред камера човек да покаже най-доброто от себе си, се престарава.

Как си почиваш най-добре?

Като не правя нищо. Не знам как звучи, но обичам някой път просто да си помълча, да съм си сама с мислите. Много е хубаво. На тенис ходя, важно е спортът да присъства в живота ми. По-голямата част от времето ми е в телевизията и там правя това, което обичам.

Носиш ли си работата вкъщи?

Да, нося си я. И я сънувам, и я мисля. Смятам, че може би е така с всеки човек, който гори в това, което прави.

Как подбираш приятелите си?
Имам много малко приятели. Важно ми е да носим една душа, в едни и същи неща да вярваме, да са добри хора, да си имаме доверие.

Какво е успех за теб?

Никога не съм си задавала този въпрос. Може би успех е да си поставиш цел и да я изпълниш. Пожелавам си да имам достатъчната смелост и воля да постигам целите си.