В интервю за в-к „Златна възраст“, дадено в навечерието на коледните и новогодишни празници пред Драгомира Сиракова, водещият на едно от най-популярните публицистични предавания в българския телевизионен ефир – Светослав Иванов, разказва повече за силата на словото и за талантливите хора в нашия живот. 

Светослав, подобно на името Ви - вие сте една от най-светлите личности в ефира, как успявате да запазите тази своя аура на доверие, почтеност, скромност?

Поласкан съм от думите, които използвате. Те означават много за мен. Винаги в работата си съм се стремял да бъда максимално естествен и да говоря с хората така, както правя и в ежедневието. Характерът ми е такъв, че приемам всичко с положителна нагласа. Разбира се, много неща подлагам под съмнение, но може би това е една от причините с екипа да се задържим на екран толкова години в „120 минути“. Нали знаете, телевизията е като скенер – всичко се вижда. Дори, когато си мислим, че не се вижда…

Казват, че чистото, истинното слово е по-могъщо от атомна бомба, Бог в действие!  То ли е вашият огнен меч?

Давам си сметка каква сила е словото и затова го използвам много отговорно. Ако има една дума, с която мога да опиша своята работа като журналист, това е усещането за отговорност. От друга страна не мисля много върху това колко хора ни гледат в определен момент, независимо, че понякога са над един милион. Ако мислиш за това, това означава да блокираш, да загубиш част от своята естествена нагласа. Преди предаване си казвам, че започва нещо хубаво и че се вълнувам. Никога не ползвам „притеснявам се“. Заменил съм го много отдавна с „вълнувам се“, защото физическите усещания на вълнението и притеснението са сходни, но мозъкът получава много различен сигнал. Вълнението е свързано с нещо хубаво. Усещам го още, което означава, че все още съм в силата си да правя това, което правя.

Големият грузински режисьор Роберт Стуруа казва, че талантливите хора са отделна нация, защо у нас талантът на другите сякаш трудно се приема? Усещал ли сте това върху себе си?

Професията ми ме среща с много, много талантливи хора от различни области на живота. Някои от тях са хора на словото, други са спортисти, трети са хора на изкуството. Прави впечатление, че всички талантливи хора не мислят за това, което правят, като просто работа. Те обичат това, което правят, и това ги движи напред, това ги води по пътя. Наистина не мисля и не обръщам внимание на хора, които се опитват да уязвят таланта. Давам си сметка, че в последните години обществата на глобално ниво много се разделиха. Радикализирахме се. Всеки съди и е съдник на заобикалящата го среда. Аз не съм от този тип хора. Аз не съдя никого, но си давам сметка, че много хора имат различно мнение по това, което правя. В никакъв случай не акцентирам върху лошото пред това, което получавам като обратна връзка. То е като капка в морето.

Откъде ще дойде спасението на света - днес, когато сме разтърсени от войни, болести, катаклизми?

Бих казал вярата. Защото вярата е нещо, което носи надежда. Встрани от факта, че религията например е и съвкупност от етични правила и норми, нашата малка вътрешна вяра в душата ни кара да вървим напред, знаейки че има неща, които са добри и има неща, които са лоши. Именно това разграничаване на доброто от лошото е нашето основно оръжие срещу всички злини, които се струпват върху човечеството и света днес. Има и още нещо. Когато един човек разграничава доброто от лошото, няма как да вземе грешно решение. Няма как да не е добър гражданин на една държава, в случая България. Разграничаването на доброто от лошото, правилното от неправилното, законното от незаконното е свързано с вярата. Това разграничаване произтича от вярата ни, че утрешния ден ще бъде по-добър от днешния. Вяра, която беше поставена под изпитание, когато ни връхлетя Ковид пандемията, но вяра, която не би трябвало да си отива. Тя е тук и тя е светлината в тунела в момента.

В пътеписите ви „Там, където загинаха дърветата” сте описали подробно как сте отразявали операцията на израелските специални части срещу „Флотилията на свободата” – група от шест кораба, щурмувана в морето на 80 морски мили от ивицата Газа. На кораба, на който се намирате загиват осем души...Какво си мислехте в онази кървава нощ в Средиземно море? Силно ли беше упованието във вас?

Това, което видях в Близкия изток ме научи на много неща. Основният урок е, че хората наистина се раждат едни и същи, където и да се намират по света, но в зависимост от това какво ги заобикаля, те израстват и се обособяват по различен начин. Едно дете е като бял лист. Върху него може да бъде нарисувана най-хубавата картина, може да видим и нещо страшно с черни краски. Именно това научих в Близкия изток, че има места, които сякаш са омагьосани. Места, които хвърлят хората в крайности поколения наред. И места, от които можем да научим много уроци. Когато се връщаш от този регион и видиш България си казваш: „Господи, колко голям щастливец съм, че живея в толкова хубава и мирна страна!“

Как поддържате жива връзката си с предците, с народа, с вярата? Откъде черпите сили в живота?

Аз много обичам България и това, което ви споделих за Близкия изток е свързано с усещането ми, че България е наистина чудесно мирно място и много красива страна. Някои казват, че България е малка държава. Аз винаги ги репликирам, че България в никакъв случай не е малка. България е на 9-то място по големина в Европейския съюз, така че не трябва да гледаме на себе си като на малък народ и малка държава, напротив! Да си говорим колко сме малки е по-скоро оправдание за някаква лична несполука. Не! България е средноголяма европейска държава с много голям принос към европейската цивилизация. Ние с работата си, каквото и да работим и каквото и да правим, всекидневно можем да я правим още по-добро място.

Цялото интервю може да прочетете в новия брой на в-к „Златна възраст“ от 04.01.2024 г.