Г-н Христов, журналистическата Ви кариера започва през 1999 г., успоредно с обучението Ви по право и специализациите по комуникация. Телевизията, камерите, микрофонът, въпросите, те ли бяха детската Ви мечта?
Не си спомням да съм заспивал с мисълта, че ще застана някога пред камера. Но си спомням ясно как, докато прекарвах летата си в подбалканското село Тъжа при баба Гергана и дядо Йовчо, понякога заставах пред завесите във всекидневната и четях на глас статиите от вестника на дядо, като си представях, че съм говорител по телевизията. Читателите ви са от поколението, което помни тези звезди на телевизионния екран - чичко Филипов, Лили Банкова, Анахид Тачева,Лю6инка Няголова, Георги Ламбрев, Бригита Чолакова. Години по-късно съдбата ме срещна с повечето от тях и това се превърна в професионалния ми път.
През годините, в които трупам професионален опит, съм преминал през всички стъпала на развитие - репортер, водещ, редактор и продуцент в трите основни национални телевизии. Познавам магията на телевизията и механизмите, които я създават, много добре. И имам самочувствието да го кажа, защото съм се учил от хора, които са оставили дълбоки следи и в медиите, и в сърцата на хората. Никога няма да забравя уроците, които ми даде например първият оператор, с когото професията ме срещна професор Атанас Тасев, който е снимал "Иконостасът", "Рицар без броня", "Черните ангели", "Куче в чекмедже" и още десетки знакови филми. Вече пенсионер, той работеше като оператор в кабелната телевизия, в която аз на 19 години направих първите си професионални крачки. Той ме научи, че човек трябва да отстоява мнението си и да държи на високи професионални стандарти, независимо къде и при какви условия работи. Само така можеш да изпиташ удовлетворение от работата си. И до ден-днешен отстоявам личното си мнение. Знам какво искам и не правя компромиси с професионалните си разбирания. И плащам висока цена за това.
Живите връзки в ефир крият рискове. Преживявал ли сте гафове?
За читателите ви сигурно ще бъде любопитно да знаят, че съвременните технологии позволяват да работим и да се включваме отвсякъде само с помощта на телефона си. Аз се снимам сам, без оператор, и това е идеята на все по-разпространената "мобилна журналистика". Е, случвало се е по време на ефир порив на вятър да духне статива, който държи телефона и осветлението ми, и аз да го хващам в ефир и да го държа до края на предаването. Няма да забравя, как при един голям тричасов ефир, посветен на скандалите в кралското семейство, бях привързал статива към оградата на двореца Кенсингтън, защото вятърът щеше да го отнесе, а аз нямаше как да говоря толкова дълго, държейки го с една ръка.
Кога Ви беше ужасно трудно да съобщите новина?
Смъртта на британската кралица Елизабет II беше такъв момент. Знаете ли, че в Обединеното кралство хората под 70 години не помнят да са имали друг държавен глава. Тя е била част от живота им от раждането, през всички хубави и лоши моменти, тя е била винаги с тях. Изключително силна личност, която остави огромна следа в световната история. За съжаление, с нея си отиде една цяла епоха. И когато това се случи, аз бях в ефира на новините на bTV и ми се наложи да прехапя устни, за да не покажа емоцията си публично.
Има ли лечение против работохолизъм?
Аз смятам, че балансът между личния и служебния живот е много важен, за да бъдеш пълноценен човек. Не пропускам момент да изключа телефона или компютъра. Използвам всяко свободно време да общувам с приятели, да прочета книга, да отида на спектакъл или кино. Не пропускам разходка и с прекрасното ни куче Марли. Но най-често бягам от работата, като си общувам с родителите ми. Нищо, че ни делят хиляди километри. Не забравям, че дори и на 45 години все още съм дете, защото те са още с мен.
Цялото интервю прочетете в новия брой на в. „Пенсионери“ от 7 февруари.
