Г-жо Петрова, ако притежавахте способността да пътувате във времето и да видите как се развива журналистиката през 2030, 2035 г., какво смятате, че бихте установили? Какви ще са ключовите промени?
Когато започнах да се запознавам с този занаят, нещата изглеждаха така: имаш тефтер и химикал, всичко е в главата ти, историята на хората, които си срещнал или интервюирал, събитията и процесите. Големите конференции бяха предизвикателство. Стотици лица, но за всеки знаеш много. Нямаше интернет. Имаше редактори, които припомняха и помагаха. Това беше времето, в което знаеш наизуст номерата на стационарните телефони на ведомствата. Имахме помощник – диктофон, с касетка с лента. Имаше тук-там пишещи машини, компютри в мрежа, но нямаше интернет.
Когато се появи интернет, имаше подобни мисли дали не идва краят на медиите. Без да се аргументирам дълго, резултатът е налице. Медии има, журналисти има. Да, малко са модифицирани, има повече електронни варианти, по-малко хартиени издания, радиото продължава да съществува, телевизиите също. Начинът на разпространение и някои технологични удобства ги правят по-бързи, достъпни, интересни, атрактивни, но ги има. Убедена съм, че след още 6 години отново ще има медии, дори и през 2035 година.
Най-вероятно ще използваме изкуствения интелект, ще има повече технологични нововъведения. Ние в bTV използвахме първи виртуална реалност, за да представим данни и изборни резултати, а след това въведохме аугментираната реалност. Очакваме новости в тази посока, за да стане презентацията на информацията още по-интересна за зрителите. Ще почерпим някои добри практики от по-напреднали държави и ще имаме отдели за проверка на фактите и кадрите. До 2035 г. младите колеги ще са пораснали и помъдрели, и ще разчитаме и на техния критичен поглед и журналистическа работа.
Технологиите вече оказаха голямо влияние върху работата на журналиста. Как оценявате това развитие – какви предизвикателства и възможности създаде то?
Това развитие даде много за основните „камъчета в обувката“ на журналистите, а именно бързината, с която се публикува една новина и десетките източници на информация, до които имаш едновременен достъп. Ако до преди едно, две десетилетия да се включиш на живо от мястото на събитието, от гореща точка, беше своеобразно приключение и усилие, сега е рутина, правим го ежедневно и многократно, т.е. имаме актуалността. Предаваме от страната и чужбина. Наблюдава се известен проблем с верификацията на информацията, но независимо от това има актуалност и цикъл на обновяване. Освен това се появиха още платформи и канали, по които съдържанието стига до потребителя.
Дезинформацията и фалшивите новини заливат отвсякъде днес. В среда, в която всеки се бори за клик, как може да се защити качествената журналистика?
Искам да ви преразкажа една история, която разказвах и на моите студенти. Случката е отпреди близо 80 години. Неделя вечер, американците слушат CBS. Тече музика, която е прекъсната и радиоводещият съобщава, че на Марс нещо се случва, облаци от експлозии тръгват към Земята и е намерен странен обект. Прекрасно режисирана сцена - извънземните нападат, заради която вестниците бързат да обявят, че новата и създаваща уют във всеки дом медия - радиото, представлява безотговорен източник на информация. Защо разказвам това? Наистина тогава е имало напрежение от действията на нацистка Германия. Марсианците „идват“ като последната капка, преди чашата да прелее. Сега подобни „марсиански“ новини ни заливат масирано, а войните са реалност. Нашата имунна система обаче не реагира. Защо? И къде да търсим решението - в репортажите, в издателите, в микса на масмедии, идеология и интереси, или да се доверим на учените? Учените, които ясно казват, че хората са склонни да вярват на информация, която потвърждава това, в което те искат да вярват, независимо какви са фактите. Социалните мрежи, изданията с фейк новини само засилват това нездраво „религиозно“ чувство.
В медиите съществува вечна дилема: трябва ли медията да поддържа определен стандарти на език и поведение и да възпитава обществото, или да се подчини изцяло на комерсиализма – в момента виждаме, че второто надделява. Какво е вашето виждане?
Хубаво е да пазим езика си, българските букви, книжовните правила и норми. Това трябва да е така. Дали правя изключения, правя! Има много чуждици, които възприемаме мимоходом. Мисля, че трябва да продължат опитите да намерим работещо решение, за да ни разбират зрителите, да бъдем близки до млади и до по-възрастни, до специалисти и такива, които не разбират от дадена материя, без да променяме или усложняваме смисъла, нито да подценяваме или надценяваме слушателите и зрителите. По отношение и на езика, произношението, интонацията и на представянето на новините, моя опора е и Юксел Кадриев, от когото винаги има какво да научиш. Той определено има поне 10 начина, по които да ти представи интервюто, но винаги прави така, че да го слушаш. С времето и общия ни живот в ефир успяхме да се напаснем до степен с един поглед да си казваме всичко, дори само с присъствието или мълчанието да разбираме какво означава това и това ли е, което изглежда.
В контекста на горния въпрос - кои според вас са ключовите теми днес, върху които трябва да се фокусира обществото?
Мисля, че трябва да се даде перспектива, хоризонт, преди всичко в личен план. Всеки трябва сам да определи това. Малките проблеми, незначителните дребнотемия, озлоблението и нездравото завистничество ще отпадат.
Работите активно със студенти, с млади журналисти – кои са качествата, на които те трябва да наблегнат и да развиват, за да бъдат успешни в бързо променящата се медийна среда?
Част от студентите учиха кино и телевизия, другите - журналистика. Будни деца, винаги с много въпроси, подготвени, следяха новините, част от тях вече работеха. Поради факта, че всеки разполагаше с няколко профила в социалните мрежи, имаха достъп и контакт до фалшивите новини. Срещите с тях бяха зареждащи и забавни, вълнуваха се от политическия и социалния живот. Веднъж стана въпрос за прословутия репортаж от близкото минало, който доби популярност като „седенката“. Часът свърши и един студент каза: „Хайде да разваляме седенката“. Попитах го откъде знае това? Той отговори, че неговите родители, които са учители, са стачкували и използвали тази фраза. Разказах му историята, която стои зад това, а той се обърна и каза: „О, да, спомням си, тогава бях в първи клас“.
Да си представим, че започвате кариерата си отначало, но с опита, който вече имате. Има ли ключови решения по работния ви път, които бихте отменили или променили, за да постигнете успех? А кои са онези, с които се гордеете най-много?
Убедена съм, че нещата са се случили по възможно най-добрия начин. Дали е можело по друг начин? Когато е трябвало, съм взимала решения и се радвам, че съм имала шанс да мога да избирам. Настоящето е резултат от избори, които сме направили. Връщайки се назад единственото, което бих искала да направя, е да благодаря на хората, от които се учих, които ми даваха насоки, които ми дадоха професията и хляба в ръцете. Това са хората от телевизията и радиото, колегите, с които израснахме заедно и тези, които идват сега при нас с нови сили в професията. През последната година съм изключително признателна и благодарна на дългогодишния продуцент на bTV Новините Валерия Чанкова, която има търпението да ме окуражава, да изслушва всичките ми идеи, да търсим заедно хора и истории в опустошени от бомбардировки места и да се събуждаме посред нощ за интервю със събеседници от различни континенти, за да ги реализираме в ефира на bTV.
