Жени Марчева е сред най-популярните имена в телевизионния ефир у нас и е част от екипа на bTV  Новините от 2011 година. Завършила е българска филология и журналистика в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Като водещ на актуални предавания пред нея са заставали политици и общественици от целия спектър на политическия живот в страната, в търсене на отговори и открити разговори с гостите в студиото. От 2019 година е изпълнителен продуцент на новинарското съдържание в bTV Radio Group и съвместява ролите с фокус върху синергията между журналистическия продукт в радиосреда и телевизионното съдържание. Носител е на награди от различни конкурси и е част от проекта „Млади медийно грамотни европейци“, където запознава ученици с проблемите на съвременната журналистика и актуалната тема за фалшивите новини. От 10 септември 2023 г. Жени Марчева е водещ на неделното предаване "Защо, господин министър?". В специално интервю за в. „Пенсионери“, тя разкрива с какви предизвикателства се сблъсква в професията си и как се подготвя за всяко издание на предаването.

Госпожо Марчева, коя е най-голямата мощ на журналистиката?

Да осветлява истината и да дава кураж на хората, че "истината и само истината" винаги е от първостепенно значение. Към журналистиката ме насочи любопитството и все още именно любопитството поддържа любовта ми към тази професия. Без съмнение другият дар на журналистиката е, че ме среща с много и различни хора, които иначе не бих срещнала. Това са хора, които са в състояние да ме заредят с нова енергия и да ми дадат нови очи към света. А това е безценно.

Предизвикателствата в професията ми вероятно са много, но не смятам, че съм се променила много от началото до днес. Винаги съм искала да даваме най-доброто, като не спирам да отстоявам собствените си принципи и да спазвам критериите за качествена журналистика, пък да става каквото ще.

В телевизионния ефир сте от години. Имало ли е момент, в който сте поискали да го замените с друга сфера на дейност?

Не, никога досега не съм искала да оставя журналистиката и да тръгна по друг път. Вероятно защото все още любопитството ми е живо.

Когато в студиото на "Защо, господин министър?" срещу Вас седне поредният гост от властимащите, какво Ви се иска да го попитате, ала така и не се осмелявате?

Никога не е имало въпрос, който искам да задам на събеседника си и да не съм го задала. Смятам, че това е част от характера ми като журналист и донякъде е въпрос и на чест. Понякога плащам цената на това някои от събеседниците да не ми дават повече интервюта, но смятам тази цена за справедлива.

Колко време Ви отнема подготовката за поредното предаване?

Подготовката ми за "Защо, господин министър?" започва в понеделник и завършва в неделя привечер, преди самия ефир. Случва се да преправям и преподреждам въпросите за едно интервю и по двадесет пъти. Въпросът е накрая да съм доволна от финалния резултат и да си кажа "Това е!".

Казвате: "През по-следните години светът "отесня", днес няма огромна разлика между външна и вътрешна политика". Каква картина дават журналистите в Европа и по света на проблемите, които вълнуват хората?

Фактът, че войните в Украйна и в Близкия изток се отразяват върху държави на другия край на света, е доказателство за това "отесняване". Смятам, че тези проблеми са сходни почти навсякъде - войните, сигурността, доходите, качеството на здравеопазването и образованието. При нас, българите, е същото. Само нямам обяснение защо не можем да се отървем от националното ни усещане, че не сме щастливи.

Споделяте, че една от най-вълнуващите истории, които сте разказвали, е тази за българските медици, осъдени на смърт в Либия. Че това е и един от случаите, в които професионална и житейска кауза за Вас напълно се припокриват. Защо?

Отразяването на това дело преди всичко за мен бе житейски урок и след това - професионален. Преди началото на делото никога не бях чувала в съдебна зала репликата "Осъждам на смърт!". За мен това беше шок - и емоционален, и професионален. С годините журналистите, които отразявахме този процес, станахме неволно част от живота на "осъдените на смърт" - на медицинските сестри и доктор Георгиев. Затова и до днес помня радостта ни от тяхното завръщане у дома през лятото на 2007 година, сякаш у дома се прибираше някой, който е част от семейството ми.

Цялото интервю прочетете в седмичния брой на в-к „Пенсионери“ от дата 28.02.2024 г.