автор: Кристина Баксанова
Кой е Теодор Димитров и защото завещава цялото си имущество на българската държава, въпреки че никога не се завръща в родината си.
"Влюбен съм в народите, езиците, литературите.
Скитам се от малък и на път горя от вечна жажда.
Опнал на съдбата волните платна - аз срещам бурите
И в човешкото вдъхновение, колко пъти съм се раздал!"
Годината е 1958-а. Светът е арена на нова война - Студената. На ход е дипломацията. Същата година в Женева пристига един неизвестен българин - Теодор Делчев Димитров. Теодор завършва славянска и романска филология в Букурещкия университет. Специализира и в Библиографския институт в София. Владее пет чужди езика и е идеалният кандидат за обявеното свободно място в Международната организация по труда (МОТ).
Брат му Иван си спомня, че на конкурса Теодор е класиран първи сред кандидатите. Но назначението му в Женева не минава безпроблемно. "Претендент за същата работа е класирал се след него друг българин, син на партизанин. Българската администрация предпочита него пред Теодор, но това не се харесва на Женева. След протакане от шест месеца, Теодор замина за Швейцария", разказва брат му Иван.
На 25-годишна възраст той започва работа в библиотеката на Международната организация по труда в Женева. Две години по-късно, след редовно издържан конкурс, той се премества на работа в библиотеката на ООН в Женева.
Историкът Бойка Първанова изучава живота на българския дипломат. В разсекретените архиви на външно министерство открива, че новата работа на дипломата в ООН, е повод за размяна на писма между българските власти в София и дипломатите ни Женева. През ноември 1960 г. постоянният представител на България в ООН по онова време Вера Луканова докладва, че Димитров вече няма нищо с МОТ, а се води „в щата на служителите на Европейската служба на ООН".
Новото работно място на българина е библиотеката на ООН в Женева. Колегите му го помнят винаги усмихнат, затрупан с книги и документи. Първоначално ръководи отдела " Комплектуване и каталогизация" на библиотеката. Димитров успява да се издигне до поста зам.-директор на книжната съкровищница в международната организация.
В библиотеката на ООН той работи повече от 30 години и през ръцете му преминава цялата международна документация. В годините на Студената война новата роля на ООН в решаването на конфликти, увеличава обема от документи, становища, стенограми, които постъпват в архива на библиотеката.
За да бъде по-лесно обработена документацията и достъпът да бъде улеснен както за дипломати, така и за специалисти и изследователи, Димитров
създава по-оптимална класификация на международната документация
Новата система е одобрена и внедрена през 80-те години. И до днес се използва в библиотеките на световните организации. Изучават я и студентите по библиографски науки.
В продължение на повече от 20 години българинът активно сътрудничи на Съюза на международните организации в Брюксел в подготовката на т.нар. "Енциклопедия на човешкия потенциал". В едно от въведенията на тази енциклопедия, специално се изказва благодарност на Теодор Димитров за дългогодишното му сътрудничество с екипа на тази асоциация и подчертава, че той е спомогнал фондовете на библиотеката на ООН в Женева да подпомогнат проучванията на неговите колеги.
Научната му дейност възлиза на над 50 монографии, доклади, служебни издания. Почти всички се съхраняват в библиотеката на Обединените нации.
Съставя сборник от документи за историята на българо-швейцарските отношения
Книгата е издадена през 1991 г. с негови собствени средства. Тогава Швейцария отбеляза 700 години от създаването си като държава и Димитров кани Флавио Коти, който по това време бе федерален президент, да напише предговора към изданието. В посвещението на книгата, подарена на библиотеката, българинът пише: „На Библиотеката на ООН - мястото на вдъхновение и креативност за дълбоки научни изследвания с цялата ми европейска надежда и дълбока признателност".
По-малко известен е фактът, че освен научните трудове, страстта на Теодор Димитров е поезията. "По време на ученическите ваканции бяхме сред голямата си рода в Панагюрище. Теодор работеше в хлебопекарната на вуйчо ми. В свободното време той пишеше стихове върху листове от хартия, изрязани от книжните чували за брашно", разказва брат му.
През годините Теодор не прекъсва връзка с майка си, тримата си братя и със сестра си, които са в България. Страстта, с която Теодор се отдава на работата, запълва една загуба. "Около него имаше хубави и умни жени, топли отношение имаше с една от секретарките на генералния секретар на ООН Дак Хамершилд - англичанка на има Жудит. През 1961 г. той с нея прекарваха няколко дни в София. Раздялата си с нея, той преживя много тежко. При самолетна катастрофа над Африка Хамилшелд загива с целия екип и Жудит". По-късно допуска до себе си и българката Ева, но след години двамата се разделят.
В средата на 80-те години един журналист от България взема първото интервю от Теодор Димитров. Статията е публикувана в български седмичник. "Запознаването ни беше много интересно. Аз бях млад журналист в "Поглед" и бях дошъл в командировка в Женева. Спомням си, че един от дипломатите тогава в българската мисия Иван Сотиров ми каза: Ако искаш да направиш интервю с един много интересен българин - той се казва Теодор Димитров, мога да ги уредя среща с него и той ще ти каже интересни неща. Имай предвид обаче, че случаят му е малко деликатен". Питам го: "Какво му е деликатното?", а той казва: "Той е от тези дипломати, които отказаха да се върнат в България и статутът му е малко неясен, но за нас, за част от дипломатите, той е голям родолюбец и патриот и ще ти каже интересни работи", спомня си Енчо Господинов.
"Когато интервюто излезе дойде един млад човек от ДС. Намери ме в къщата на моя тъст и започна да ме разпитва защо съм го публикувал това интервю. Защо не съм питал. Кой е този човек, че ще му даваме гласност. И се почна една дълга разправия с външно министерство, с вътрешно министерство, с горно министерство, с долно министерство.Такива бяха времената. Такава беше системата, такъв беше животът", прибавя Господинов.
Скоро след първата им среща Енчо Господинов започва работа в Международната организация на Червения кръст и Червения полумесец в Женева. Отново се вижда с Теодор Димитров. "Малко по-късно, когато се сближихме и станахме приятели, той започна да споделя как е дошъл тук, как е бил избран на дойде, решението му да остане, решението му да поиска право на пребиваване в Швейцария. Той имаше страхове да не бъде наказан, затова, че отказа да се върне в България."
Разривът между Теодор Димитров и българските власти започва още през 60-те години
В края на 50-те и началото на 60-те години той е единственият българин с постоянен безсрочен договор с Международната организация. Няма друг и е високо оценен от колегите и работодателите си. В МвнР по това време години тече дискусия за какъв срок трябва да бъдат изпращани българи на работа в международните организации - дали да бъдат за кратък период, но да бъдат повече хора и да трупат опит, или да вървят по стълбицата на служебната йерархия в международните организации и да достигат до по-високи постови, от които ще имат влияние и ще могат да работят за каузата на България.
Статутът на Теодор Димитров в ООН в онези години му позволява повече свобода в решенията от повечето български дипломати в чужбина. Това не се харесва в София. Документите в архива на МВнР доказват конфликт с официалните български власти, който се заражда постепенно. В началото Димитров е изпратен от българската държава, когато постъпва на работа в Международната организация по труда, но две години по-късно той се явява на редовен конкурс в ООН и заема мястото, тоест не е назначен от България.
Напрежението нараства с отказа му да изпълни държавно постановление
"Този конфликт, това е постановление от края на 50-те години, когато всъщност разликата в заплатата, която надвишава тази на българските дипломати в чужбина, би трябвало да бъде внасяне в посолството. Той наистина отказва. Докладите на аташетата и на постоянния български представител на ООН е, че той постепенно се откъсва от тази група българи. Отказва да внася заплатата си, но никога не е отказвал да сътрудничи на посолството. Но те самите казват, че става въпрос за библиографски справки, за набавяне на всичко, което е молен с огромните си контакти, които има, и е бил изключително полезен на посолството и това не го отрича нито един дипломат в своите доклади. Но, че има конфликт, има. Самите документи казват, че за този конфликт са уведомени официалните български власти", обяснява Бойка Първанова.
След този случай Теодор никога не се връща в родината си.
България е една от основна тема в проучванията на сънародника ни в архивите на библиотеката в Женева. След 1969 г. архивът на Обществото на народите става достъпен и в тази връзка той решава да публикува една богата документална поредица, до която българите до този момент нямат достъп.
В архивите на международната организация проучва неизвестни и труднодостъпни документи, които свидетелстват за националноосвободителните борби на българите в Македония, Тракия и Добруджа. Откритите документи публикува в поредицата "Жалбите на Македония".
През 1979 г. излизат първите пет тома от поредицата. В нея се разглеждат периоди малко преди и по време на Парижката конференция и България в периода между двете световни войни, по специално участието й в ОН и опита й да защити правата си и да ревизира Ньойския мирен договор.
По случай 100 години от Освобождението на България, в Женева Теодор Димитров организира конференция в памет на американския журналист Макгахан, описал ужаса на Баташкото клане и Руско-турската освободителна война. Няколко години по-късно създава комитет за отпразнуване на 1300 години българска държава.
Да се завърне в родината Теодор не намира сили дори след политическите промени през 1989 година. Българските дипломати в Женева продължават често да се обръщат към него за помощ.
На 17 август 2002 г. Теодор Димитров напуска този свят
Опелото е в Женева на 30 август. Там е кремиран, а прахта му е пренесена и поставена в гроб.
Никой освен сестра му братята му, племенниците му и многобройната му рода в Панагюрище не знае къде е гробът му. До този момент, цветя и венци са поднасяни само от неговите близки.
Два дни преди да затвори очи той завещава цялото си имущество на българската държава.
