автор: Вяра Андреева

"Think the end of the world - I am there". "Представи си края на света - аз съм там". Това са думи на доброволец от Корпуса на мира. Един от близо 200 хил. американци заминали в чужда страна, за да помагат.

На 1 март 1961 година Джон Кенеди подписва президентски указ и създава Корпус на мира. На 22 септември Корпусът получава одобрението на Конгреса. Оттогава досега 190 хил. американци са служили като доброволци в 139 държави по света.

През 2006 г. президентът на САЩ Джордж У. Буш номинира за директор на Корпуса Роналд А Четър. На 13 септември 2006 г. Сенатът на одобрява кандидатурата му единодушно. В момента Роналд Четър отговаря за 8079 действащи доброволци в 74 държави.

"Стратегическото значение на Корпуса на мира датира от началото на 1961 г., когато идеята хрумва на президента Кенеди. Тогава той поставя три цели пред Корпуса на мира. Тези три цели са абсолютно същите и днес – обяснява Четър. - На първо място, ние отиваме само в държави, които са ни поканили и ясно са заявили от какво имат нужда. Второ, ние искаме да внесем разбиране за американската страна и народ. Доброволците живеят сред обикновените хора. Те са в малките села и градове. Докато работят те стават част от обществото. Както обичам да казвам, нашите доброволци са лицето на Америка. И третата цел е, когато тези доброволци се завърнат у дома, те да носят лицето - на България в нашия случай - обратно на родна земя".

Стремежът е към световен мир. А той се постига чрез мир и разбирателство сред обикновените хора. Корпусът се ползва с благоразположението на политиците във Вашингтон. Един сенатор и шестима конгресмени са служили като доброволци. Някои от тях са демократи, а други републиканци. Така Корпусът на мира се радва на подкрепата и на двете политически сили.

Обикновено за агенцията отива 1% от държавния бюджет за външна политика. Джордж У. Буш е президентът поискал най-големия бюджет в историята на Корпуса. За 2008 г. Конгресът е одобрил разход от над 330 млн. щатски долара.

"Американският народ обожава, това което правим ние от Корпуса на мира. Всъщност много хора са ми казвали, че имам най-добрата работа във Вашингтон. Въпреки че нашата агенция е част от правителството, тя е далече от политиката. Аз нямам врагове в Конгреса. Нямам врагове и в никоя друга държавна институция, защото всички обожават Корпуса на мира", твърди Роналд Четър.

Той е третият директор на корпуса, който е служил като доброволец. От 1966 до 1968 г. Роналд и съпругата му Нанси са служили като здравни работници в Индия. "Не съм и подозирал какво ще се случи. Преди 40 години, когато аз и съпругата ми - все още младоженци, женени от година - решихме да отидем доброволци в Корпуса. Не съм мислил, че 40 години по-късно лично ще ми се обади президентът на САЩ, за да ме помоли да стана директор. Гледам на моята роля като на приемник на добрите традиции. За мен е чест".

Корпусът на мира идва в България през 1991 г. Българското правителство изпраща официална покана към агенцията. Оттогава досега близо 1000 американци са служили в страната ни. Всеки от тях е кандидатствал за доброволец без право на избор къде ще бъде изпратен. За повечето, България е била истинска изненада.

Онова, което един доброволец знае преди да пристигне в страната е, че няма да получава заплата. Ще разполага с минимална месечна издръжка - такава, че да живее на равно с местните. Няма да има право да притежава превозно средство - отново за да е близо до хората от общността си. Ще разполага с медицинска осигуровка и 24 дни годишен отпуск.

Трейси Рийд

е завършила е социални дейности. Американка е, на 27 години. Идва от Мичиган. В продължение на две години е работила като социален работник. През 2005 г. подава молбата си за кандидатстване в Корпуса на мира. От 10-годишна Трейси мечтаела да стане доброволка. Представяла си че ще отиде на някакво екзотично място.

В България пристига през август 2006-а. Първите два месеца от престоя си живее с приемно семейство в село близо до Дупница. Там трябва да научи езика и да се подготви за работата си в България.

От Българския офис на Корпуса решават, че следващите две години от живота си Трейси ще прекара в град Златарица, край Велико Търново. Там живеят 3000 души. И преди в града е имало американка - доброволец. Местните споменават името на Марая с добро. Но дали Трейси ще отговори на очакванията им?

Началото за нея е трудно. Тя пристига в града, но знае малко български и не познава никого. За местните хора е интересна, но не и полезна.

"Всички знаеха какво правя и какво купих в магазина, какво ядох - всички знаеха. Аз бях в един магазин да си купих мляко и беше две жени - и те започнаха зад мене - "да, много обича мляко, нали. Винаги купи мляко. Да, Трейси много обича мляко. И зеленчуци също. И аз – да, вярно обичам зеленчуци и мляко. Беше много странно, защото аз не бях свикнала с това. В Щатите никой няма значение за хората какво другите правят", разказва тя.

Вангел е един от първите хора, с които Трейси се запознала в Златарица. Той е синът на нейната сътрудничка в града. За нея Вангел става учител по български, а по-късно ще стане и много повече: Аз и на нея съм го казвал. Направи ми впечатление по принцип външният й вид беше съвсем различен от това, което съм свикнал да виждам ежедневно. Много усмихната, с много големи красиви очи, които гледаха точно право към мене.

В началото не е съвсем ясно как Трейси ще помага на местните хора. Назначението и е към общината за работа с младежта. "Имаше едно място в читалището. Но там нямаше никаква работа за мен. Никаква. И аз си казах - какво правя тук в България. Всеки ден си стоя тук и не правя нищо".

Трейси намира своята мисия, когато се заема със дневния център за деца. От общината й дават малък бюджет, с който да обнови първия етаж на стара къща музей. След училище децата от града идват тук за да учат английски. Имат дни, в които готвят, дни, в които работят в градината, и дни, в които просто си говорят.

"Децата идват тук. Те са на различна възраст. От петгодишни до осемнайсетгодишни. И всичките са от различен произход. Власи, роми, българи - всички идват тука. Всички идват в музея. И всички се разбират по между си", споделя американката. Трейси казва за себе си, че тя е "Човекът, който отваря вратите". Децата са онези, които решават да прекарват времето си заедно.

Докато Трейси върши работата си, съдбата я дарява с най-големия подарък. Тук тя среща настоящия си съпруг. Трейси и Вангел са колоритна двойка. Тя е католичка, той спазва православните традиции. Нейните родители са американци, неговият баща е българин, а майка му е ромка. На всичкото отгоре, имат и разлика във възрастта.

"Той е на 20, аз съм на 27. така, че ни делят седем години. Делят ни и културни различия и въобще много различия. Но предполагам хората са прави да казват, че любовта е сляпа", казва Трейси.

Майкъл Годард е от Ню Йорк

На 26. Шест месеца преди да дойде в България завършва политология в университет в Бостън. По време на обучението си е прекарал шест месеца в Тайланд и още една година във Виетнам, където е преподавал английски.

"След университета реших, че няма да бързам да почвам работа с някоя голяма фирма както повечето ми приятели. Реших да правя нещо малко по-интересно и не само интересно. Според мене човек трябва да се поставя в чуждо място, на неудобно място за да научи нещо от себе си, от живота по принцип”, смята Майкъл.

Той пристига в България и както Трейси през първите месеци учи български и се подготвя за работата си като учител: "Ами като пристигнах тука знаех, че ако не науча езика, няма да мога да преживея важни моменти в България, които в момента имам възможност да ги преживея, защото, нали, знам горе-долу български език. Може да приказвам, нали, може да кажа какво искам, де се шегувам с хора. Ако не знам езика, ще остана на страна и ще гледам и няма да е същото. И това много добре го разбрах преди да дойда. И сигурно за три месеца като пристигнахме никъде не ходех без учебника и без речника. Никъде".

От Корпуса на мира изпращат Майкъл в село Владимировци, край край Разград. Тук живеят по-малко от 200 души. Училището е единственото в района и събира децата от пет села. Общият брой на учениците е 250. Майкъл преподава английски език на всички, с изключение на един випуск.

"Първата ни среща беше в Дупница. Аз бях наистина притеснена, но той беше още по-притеснен. Нашите притеснения бяха малко село, с по-малко развлечения, какво ще прави, как ще му уплътним времето, но всичко това се оказа излишно. Нашите притеснения просто не е трябвало да бъдат изживени", спомня си Айсел Азис. Директорката на училището е човекът, който се свързал с Корпуса на мира и поискал да изпратят доброволец.

"Освен преподавателската си работа Майкъл е изключително активна личност. Той сформира бейзболен отбор в селото, тука се провеждаха две лета турнири по бейзбол. Което значи, всички доброволци от Североизточна България идваха при нас, което си беше цяло събитие както за учениците, така и за населението на селото. Освен това Майкъл е много добър футболист. Той участва в картотекиране в селския отбор и са печелили много призови места. Също така с ученици, две групи ученици, и една група по-големи младежи той организира и води курсове по английски език към читалището", разказва още Айсел.

Освен всичко това той води и група кик бокс, където по думи на специалисти, е изключително добър. Ходили са до Търново на турнири. И тренировките по баскетбол не са за пренебрегване.

За себе си Майкъл казва, че е единственият малко по-различен в своето семейство. Родителите му живеят в красивият Лонг Айлънд. Баща му има частна клиника в Бруклин, сестра му е се занимава с медицина, а брат му работи на Уолстрийт. Всеки един от тях е направил онова, което другите са очаквали от него. Само Майкъл е поел различен път: "Ако съм в Америка, ще вземам, нали, по-голяма заплата, но дали ще имам по-голямо лично развитие - мисля, че не".

Сега Майкъл има време да чете книги. Учи не само български, но и турски. Опознава както местните хора, така и себе си.

"Мисля, че съм по-спокоен. Знам, че съм по-спокоен. Просто тука има много време за мислене. Нали няма като в Ню Йорк дискотеки, барчета и през деня - нали все е движение там, няма скука. И спокойствие изобщо. И понякога може да се каже че е забавно, но мисля, че понякога човек като живее по такъв начин забравя какво е важно в живота. (...) Хората са много гостоприемни тука. Това го няма в Америка. Има го, но аз не мога да отида в някое село в Америка, да почна нормална работа в училище, нали, всеки човек да ме покани всяка вечер на гости".

Освен с българската култура, Майкъл се запознава и с нашето земеделие. Къщата, в която живее има двор, а хазяйката му идва да го наглежда всяка седмица.

Така за Майкъл няма скука дори и в почивния му ден. Хората тук са го приели като свой човек, а той ги вижда като приятели. След Ню Йоркс сити, село Владимировци се превърна във вторият му дом: "Не ми харесва много да излизам от селото, защото все едно, че съм загубил нещо: Имам странно чувство като изляза оттука, че трябва да бързам да се върна. Те все ми казват - иди някъде - на Разград, през лятото на морето. Не ми се отива. Не ми се отива".

Джоан Баш

пристига в България на шести август 2007-а. След кратко обучение в село Бобошево, край Дупница получава своето назначение. "Живея в град Велики Преслав. В града има към 8600 души и аз се опитвам да науча името на всеки един от тях. И да разбера къде живеят, на кой му се раждат деца, кой се жени и всички такива подробности. Така, че прекарвам колкото мога повече време общувайки с хората".

Джоан е назначена на работа в археологическия музей на Велики Преслав. Тя е пълна с енергия и казва, че работата тук не и стига. Извън работно време организира уроци по английски за група свои приятелки. Ходи на аеробика. Помага в местното сиропиталище.

"Няма нищо типично в мен - не. Повечето хора мислят, че съм луда. Понякога ми го казват в началото, когато се запознаем. Когато дойде момента да се сбогуваме обаче, те ми казват, че биха искали да имат моята смелост и да правят нещата, които аз правя. А то е да следвам сърцето си".

На 38 Джоан била разведена, а двете й дъщери - вече били далеч от дома. Джоан напуснала работа. Била решена да направи нещо различно с живота си. "И така изпратих велосипеда си до Белгия и тръгнах натам като първо минах през Канада и Русия. На края се озовах на велосипед, обикаляйки 27 държави, в продължение на девет месеца. Тогава за първи път се замислих за Корпуса на мира. Но се наложи да се върна в САЩ, защото дъщеря ми роди първата ми внучка. Заради това се прибрах в къщи, и то някакси промени плановете ми".

Джоан се връща да живее в къщата си на Калифорнийския бряг и отново започва работа. Завършва висшето си образование. Изкарва лиценз за пилот на самолет. Скача с парашут 27 пъти. Междувременно и се раждат още три внучки. Отнема и общо двайсет години за да се върне към идеята си за Корпуса на мира: "Прекарах 35 години от живота си в работа за една компания. Реших, че е време да направя нещо повече с живота си от това да стоя зад бюро, да изкарвам пари и да харча пари. И да нямам живот, за който да разказвам".

Сега Джоан е на 59. Планът й е да бъде доброволец поне още четири пъти, по две години. "В живота си съм имала нещата, които съм искала. Притежавала съм много неща. И ако има нещо, заради което аз самата се чувствам щедра - то е, че имам добро сърце. Аз съм човек, който обича да дава. Искам да направя нещо за другите не само за себе си. Не само българите, а европейците като цяло, работят, за да живеят. В САЩ ние живеем, за да работим. Проблемът е, че докато дойде моментът, в който може да похарчим всичко, което сме натрупали, може да се окаже твърде късно. И мисля, че всички европейци, включително българите, защото съм го видяла тук, се наслаждават на живота си. Те си правят почивки. "Почивка" - няма проблем. Така, че ако мога, искам да пренеса част от този манталитет, когато се върна у дома. Смятам да споделя много от житейските уроци, които научих тук".

"Успехът на Корпуса на мира е, че той наистина работи. Той е на 47 години. Целите му днес са същите цели, които президента Кенеди е очертал през 1961 г. Избираме за доброволци хора, които наистина да бъдат полезни, както нашите хора тук. Те стават лицето на Америка в България, а после се превръщат в лицето на България у нас", горд е Роналд Четър.

"Ако поговорите с някой завърнал се доброволец и го попитате какво е преживял, най-честият отговор, който ще чуете е, че изживяването е променило живота му. Че това е било преломен момент. Това се случи и с мен и моята съпруга. За всеки преломният момент в живота е различен. Факт обаче е, че той променя виждането ти за света. Завинаги", допълва той.

Майкъл удължи престоя си в България с още една година. Казва, че не намерил причина да си тръгне. Джоан си тръгва. Още преди да се прибере у дома, ще е подала документите си за кандидатстване в Корпуса за още две години. През декември Трейси се върща в Мичиган. Ще вземе и съпруга си Вангел. Казва, че заедно ще започнат живота си от начало.

Едни си тръгват, а други пристигат. Поредната група доброволци положи клетва пред Американската конституция и пред Бог. И всеки от тях пое по своя път.

Гледайте
цели епизоди на