автор: Антон Хекимян
Безспорно най-зрелищното събитие в това село са сватбите. Там младите момичета влизат в новия си живот със затворени очи и изписани до неузнаваемост лица. Какви са лицата на това село? Как мислят хората там и по-различни ли са от нас? bTV ще ви разкаже една приказка през очите на сватбата: Шарената приказка Рибново.
Отначало мислиш, че си в друг свят. Различно е. Каквито и очаквания да си имал преди да дойдеш - те стават ненужни. Трябва време очите да свикнат с пъстротата. Оказва се - нужно е време и хората там да свикнат с теб. Пътят свършва тук. Рядко идват непознати лица. Освен в Сезона на сватбите.
В Сезона на сватбите в Рибново започва и "сезонът на приказките"
Само зимата. Тогава селото е пълно. Мъжете са се върнали от гурбет, жените са се прибрали от нивите с тютюна. Това е времето, когато младите ще се вземат по старата традиция. Когато булото на невестата ще е самото й лице - а момчето ще знае, че тя е само негова.
Нашата приказка започва с рязане на зеле. Едно от жените разказва: "Какво да се промени - то си е почти същото, нищо не се променя. То са такива традициите, че като са почнат един път и винаги са си така - много не ги сменят. Така сме го заварили. Така е било при нашите майки, при нашите баби, при нас и сега при младите, и то само в нашето село е така - никъде на друго място не го правят така - булките шарени".
Наричат младоженката "гелина"
"Като я нашариме, на рибански тя е гелина. Булка значи гелина. (...) Сега се приготвяме за сватбата - ще нарежем зелката - ще приготвим салатата... Ще смотаем на невестата тельо. Гелината ще я облечеме с това - ще вземе огледалото - те жените дойдоха и го направиха с гердането. Тия работи я съм ги правила - тя ще е с тия дрехи, с това и с тельо - това, което ще направим. Това на майката се дава - това са шалварите, престилки, елеци и тия чомри дето носиме. А това на булката, тия елеци я съм ги плела и тези, тези са купени".
"Е какво сме по-различни - само по носията нали ви казвам, иначе на мисленето, на акъл, всички сме едно. Лятото имаше сватба - я идех от сватбата, бях с наша носия, ама с фередже – плюшено. И те спрели рейс, я като са показах и един слезе и започна да ме снима и вика: "Може ли да те снимам". Я викам: "Може". Ама той не може да приказва български и ма снима, и показва, и казва, че ще носи това в Германия. Казваше със знаци, че много интересно и така се разнася и виждат, че сме други от останалите - с друга носия".
Тельо е част от украсата за булката. Прави се от роднините на момчето. Навремето от тънки метални шишки - днес от лъскави конци. Това е едно от неписаните правила в Рибново -
колкото по-шарено и пъстро, толкова по-хубаво
"Когато става въпрос за Рибново, хората говорят с приятен аспект, с уважение - както към бените, които са местните кокони и модистки, които винаги са облечени много атрактивно и винаги се носят с много достойнство. Един жив костюм, който се развита, означава жива култура - не означава тотално подчинение на глобализацията - не подчинява чувството на естетика на жените - на което се опитват да ни подложат големите фешън продукции", разказва етнолог от БАН.
Когато се заженят в Рибново знаят - от момчето къщата, от момичето покъщнината. Чеизът се събира от раждането. А даровете трябва да се видят. Всичко, което момичето ще занесе в новия си дом ще бъде простряно на пръти на улицата.
"Аз си мисля, че за едно момиче това си е мечта - да се омъжи по този начин - два дена да и е сватбата - по този обичай да е отредена и да си вземе този приятел - с който си е доста години са ходили заедно и са се разбирали", разказва Селвие. "Нашето село е голямо и рядко някоя от момите да иде в друго село да се ожени - и много много не ходят да се женят в другите села. Както ще видите - така и при мен е било, с бяло са ме намазвали, с пулчета по лицето, обличаш се с дрехите, които ще ти донесе момчето и в тяхната къща отиваш завинаги. Любовта е двама хора, които се обичат и се харесват да се вземат и да заживеят спокойно до края на дните си", споделя още момичето.
Селвие вече в омъжена. Снаха е на Фатме - момичето, което ще се жени. Сега е ред на Селвие да помага в реденето на чеиза.
"Самата истина ти говоря - около 2 т тежи само багажа - на всяка присъствам и знам, че го има. Ето сега го редиш оттам-насам и ако го сбъркаш няма вид на красота - защото като дойдат жените - като се съберат 200-300 жени, трябва да има гледка... За цялото село това е важно - това повече жените го искат".
Когато зурните и тъпаните тръгнат, това е знак, че сватбата вече започва. В първия ден от сватбата празнуват роднините на момчето. Фатме и Фейзи се харесали преди доста време. Тя е на 23 г., той - на 21-а. Фатме била сервитьорка в едно от кафенетата в селото. Фейзи пък скоро усетил, че има причина да ходи по-често там.
"Аз ходих сутрин - сядах приказвахме и просто изведнъж се усетихме - че се обичаме. Мисля, че като погледна в очите - като светят очите, така се познава".
За младите тук развлеченията не са много. Най-близката дискотека е на 5 километра в съседното село Осиково. Тук срещите между момчетата и момичетата стават на т.нар. "движение". "Влизаме в заведенията, пием кафе и после излизаме и се събират момчетата и момичетата на едно място. И кой си има гадже си тръгва по къщите, а кой си няма стои, докато му мине времето - има определено време. Например от 6 до 7 най-късно до 8. Не, че е определено, но просто не ти е удобно от хората да стоиш повече - по-късно до 12 или един".
"Има си хора, които си ходят, които си обичат - а пък тези дето се правят на много вярващи - те не ходят на дискотеки. От 18 започнах да въртя гаджетата - ама като ставаш по-голяма и повече имаш кандидати и по-интересно - докато като по-малка - чувстваш го някак като развлечение. Като имаш гадже поемаш голям риск с него. Този риск, че трябва да си семейна, да гледаш деца - като майка ми и баща ми, но сега гледам да си поживея повече - по-голяма да стана. Не както някои се женят тук на 15-16 години - за мен това е или насила, или момичето няма акъл да се ожени толкова малко. Сексът е голяма отговорност - голяма отговорност. Вземеш ли да правиш секс с едно момче - това е голяма отговорност. За мен това е риск, защото не знаеш, с какво е бил той преди и предпочиташ да си запазиш момента".
Когато живееш като в приказка, има един риск -
историята вече е написана и ти просто трябва да се съобразяваш нея. авзе и Фатме са дошли да видят чеиза на булката. Фатме е на 15 години и вече е семейна, но не се е омъжила по рибновския обичай. За да стане момата гелина и да изпишат лицето й - трябва да е честна.
"Преди да се ожени й се карах - след като се ожени - малко се покарах - но реших, че след като тя си е решила, да не й се сърдя, оти тя ще живее с него, а не аз да го избера и после да каже, че не й е хубаво с него, да ме упреква", споделя майката на Фатме.
"Аз виждам по мен, че направих същото едно времето – избягах, шест месеца баща ми не ме прибра в тях, а така стана, че съм доволна, че съм го взела и по мойто, дето го направих, може би е правилно и затова няма да й се сърдя".
"Въобще не ми харесва - даже искам да се махам, не ми харесва, че всички говорят зад гърба ти и ако направиш нещо - не искам тук, все едно и също", казва Фатме.
"Не е много добре - минаваш отнякъде, всички те изгльодват - говорят по теб. Трябва да си както в средата - да не биеш много на очи, да не си нито много модерна, нито изоставена", допълва майка й.
Едно момиче обаче определено бие на очи, защото не е облечена като приятелките си. Улувие е студентка в Благоевград и е едно от малкото момичета в селото, които имат шанса да учат. "Мерак, всичко се постига с голям мерак. Нашите ме пуснаха - реших да излезна. Просто не ми харесва тукашния живот и реших да уча. Не се чувствам по-различна - аз съм си живяла с тези хора и съм си свикнала".
"Не може да се каже, че е много затворено общество - има си и много демократични хора. Всеки си живее, но много се съобразяват с носията - иначе има демократично хора – ходят на плаж, на море".
Чеизът вече е нареден
Всичко е навън - все едно си в къща, но подредена в средата на улицата. Сега е ред на жените да го одумат.
"Това е част от женското удоволствие - да клюкарстваш - това е толкова прекрасно - да натрупаш информация за нещо, което се случва. И те гледат телевизия, но по-интересни са новините в малкия свят - да се види кой какво е купил, дали нещо не се опитва да шмекерува с по-стари вещи - разказва ентологът. - Това е една жива традиция, която прави тази идентичност и това, че хората в Рибново се стремят да запазят своята идентичност, е едно изключително силно качество в нашия свят".
"Не знам да има поговорка за нас. Има република - навремето се е прочуло, че селото иска да се отдели - само да си команди, само да си прави каквото си иска и оттогава си е останало "Република Рибново". И така, това ни е останало, че сме по-различни, че сами си се управляваме - искат всичко да си командят тук нашите".
Рибновската република остава нарицателно за селото. Рибновци дават силен отпор при смяната на имената още в средата на 60-те години, когато започват първите прекръствания. Стига се до бунт.
Никога в разговор през тези 33 години, не съм чула друга идентификация - освен българска - никога турци или друг начин. Многократните притискания - шест-осем пъти промяна на имената, обличане, празнуване – кара ги да търсят друго ниво на идентификация, и компромисът е ислямът. Казват, ние сме мюсюлмани, дали вярват или не е друг въпрос, но идентификацията с исляма е това, което първо стана възможно след много дълъг период за тези хора.
"Яз бях тогава кмет, когато стана възродителният процес. Събития голями - над 100 души подведоха под отговорност, но стояха една година. Но те донякъде бяха прави - не можеш да живееш хилядио години тука и само български език да говориш и да се наричаш мюсюлманин - ние сме си българско население". И ако Рибново все още пази малък спомен за републиката, то
в нея днес живее един чужденец
Иван е художник: "Дойдох като смятах, че хората тук гледат само себе си, но тук живеят в общност. Аз съм индивидуалист, анархист и живея мой собствен живот, тоест в чужд манастир със собствен устав не може - аз сега не мога да кажа: Безбожник съм - не ме интересува ни нищо. Трябва да приема правила".
Преди 11 години Иван решава да избяга от "лошото в света" - както казва той, и отива в Рибново: Никога не ме е интересувала религията. В селото има други правила - това е една общност, която живее задружно. Ако на някого му изгори къщата - един дава 5 или 50 и след 20-30 дни той пак и ма къща. Общност с принципи на солидарност - а те много трудно се интегрират, но и не искат - обикалят света, но се връщат тук, строят къщи - трябват ли им или не парите, тук остават, но се връщат защото само тук се чувстват в свои води".
Музиката вече прелива в нощните улици на Рибново. Зурните и тъпаните не са спирали вече няколко часа. Ще къносват ръцете на булката. Правят го в вечерта преди същинската сватба. Но преди това е времето за истинската веселба. Когато се събира цялото село – заедно, на площада, за да се порадва на празника.
Най-хубавото събитие е сватбата. Има ли сватба селото е съпричастно.
"Ние хем сме българи, хем мюсюлмани - това ни свързва с ориента. Това, че сме в България - езикът и родното място, а това, че сме и в Родопите - някои ни казват, че сме македонци. Трудно е да дефинираш рибанеца - това е голям проблем на рибанеца и ако човек сам не се дефинира -
много е трудно някой друг да го дефинира
Няколко часа тишина и всичко започва отначало. Същите хора, по същия път. Музиката. Ред е на момчето да покаже, какво ще занесе на булката. С десетина байрака, накичени с дарове за булката и роднините й.
Днес ще вземат момичето. Днес лицето на Фатме ще се покрие с плътно бяло мазило, ще го нашарят с цветни пулчета - както е обичая. И за да бъде най-красивата в този ден.
"Всичко, което се знае за тази прословута и много красива писана булка, както казвате вие, е, че това е някава украса, която замества воала на булката. Ако говорим научно - важен момент от прехода – моментът, в който се откъсваш от предишното си състояние, късаш, изчезваш в тъмнина, скрит по всякакви начини с було с дреха и след това, след края се появяваш в ново състояние", обяснява етнологът.
Навремето писането на гелината ставало тайно. Само жената, която реди украсата, и близките на момичето. Другите чакат навън. Сега Фатме не трябва да говори. След малко няма да може да отвори очите си. Сватбарите вече с навън и чакат кога Фатме и Фейми ще се покажат.
"Самата идея, че така нарисуваното лице се нарича "дувак", а това е името на булото - което е носела булката в по стари времена, иде да покаже, че то има функцията на було от по-старите времена - да покрие лицето й, да не бъде същата, да е различна. В по-стари времена това скриване е имало своите по-истински митологични обяснения - а сега е просто една красива традиция. Няма причина да търсим връзка между исляма и рисуването на булките, защото масовата ислямска практика по земите ни и Балканите това не е ритуалът".
"Както и в българската традиция - по цялата ни етническа територия, булките са имали много плътен воал - на места и от вълна е прикривката. Тя не е била виждана - нито тя е можела да вижда. Това е и причината тя да носи огледало - за да може тя из под забрадката – горе-долу да се ориентира. Причината да липсват достатъчно научни сведение - откъде тръгва традицията с писаните булки - е проста. Никой в продължение на десетилетия не проявявал изследователски интерес към българите мюсюлмани. Според д-р Карамихова мотивите са били политически. Първите сериозни етнографи стъпват в Рибново и околните помашки села в Гоцеделчевско след 1990 година".
Подобен ритуал с шаренето на гелината откриваме и при българите в Косово - гораните. Там лицето на булката също е бяло, но не и толкова силно украсено. Писани булки е имало и в други райони на България с предимно помашко население. Живата традиция на гелината обаче е тук - в Рибново. И рибновци не могат да кажат - защо, откъде и откога. И може би няма нужда.
Булката е центърът на този ден, без да е напред - тя мълчи
Тя е водена и изглежда много зависима - в този си вид - не може сама нищо. "Труден преход - и това може би е добре, че мисли - с какво се разделя и какво ще получи. И може би тази рисунка, като маска, й позволява и е много добре - да не изразява тези емисии - скрива емоциите".
Тази булка е красива в своя единствен различен ден - в който тя е център на вниманието на всички - това е големия празник на жената - нищо, че не е водеща - нищо че мълчи и са наведени очите й - това е най-красивият празник.
Краят на приказките в Рибново обикновено идва с камион. На него се товари всичко, което Фатме ще занесе в къщата на мъжа си. Там Фейзи ще махне шарените пулчета, ще измие лицето й с мляко и вече ще знаят, че са мъж и жена.
Рибново е центъра на света - както и е център всяко едно място, където и да е, там, където хората имат чувство за принадлежност.
