Реклама
Но лятото си отиде много бързо и В. трябваше да замине за София, защото бе приета в СУ „Климент Охридски”. Разделихме се, но си обещахме да си пишем и да се чуваме по телефона. В първите й две писма нямаше нищо интересно. Пишеше за колегите си, за преподавателите и за самотните си разходки из столицата. Макар че беше с цели 10 години по-млада от мен, онова, което преживяваше, искрено ме вълнуваше. Третото й писмо беше съвсем различно. Разказваше ми за един бъдещ архитект – млад, интелигентен, очарователен и невероятен кавалер. Цялото писмо беше отрупано със суперлативи по негов адрес. Само споменаваше, че е чужденец, но не пишеше откъде е.
Тя си дойде от София в края на декември, няколко дни преди Нова година. Един ден след това се видяхме в нашата сладкарница. Няколко часа не ни стигнаха да се наприказваме. Най-актуалната тема беше красивият чужденец. Беше луда по него. Имах усещането, че тази нейна любов ще й донесе големи неприятности, но фантазията ми се оказа бедна да си представя онова, което се случи впоследствие. В. беше на седмото небе от щастие, изглеждаше по-красива отвсякога. След като разбрах кой в действителност е любимият й, я посъветвах да не казва на родителите си, поне докато не се наложи.
След празниците тя отново замина за София. И аз зачаках писмата й. Бях омъжена с деца и тези младежки трепети бяха отминали за мен, но В. ме върна в младостта. Учебната година свърши и моята приятелка се върна тук. Беше взела успешно всичките си изпити. Пак дойде на работа при нас. Този път я взех в моето отделение да ми помага. Макар че на красавица като нея й беше достатъчно само да се усмихва и заплатата й бе в кърпа вързана. Всичките мъже във фирмата (от портиера до управителя) бяха луди по нея. Но за тяхно съжаление тя беше влюбена в чужденец. Лятото се изниза почти безинтересно, ходехме на работа или се виждахме в нашата сладкарница. В края на август 1983 година се случи нещо, което обърна живота на В. наопаки. В родното й градче пристигна любимият й заедно със свой приятел от Германия. Знаех, че архитектът е турчин и се казва О. Но не знаех, че е наследник на богато и влиятелно турско семейство. Родовата им история започва в САЩ преди един век. Прадядото на О., слабо и болнаво момче, бил осиновен от американски строителен предприемач, дошъл в Турция на почивка. Тъй като хлапакът бил много симпатичен, богаташът пожелал да го вземе със себе си. Роднините му не се възпротивили, защото били много бедни, а той бил петото дете в семейството. Американецът оставил на наследника си огромно богатство, което той разпилял, връщайки се в родината си. Родът му бил много голям и беден и за да ги измъкне от мизерията, хвърлил доста пари. Но по-късно неговият бизнес нюх, смелостта му и най вече късметът му помогнали да си върне всичко загубено. Имах усещането, че богатият турчин, властен и високомерен, няма да иска моята приятелка за снаха. Една непозната, дъщеря на обикновени хора, едва ли е най-подходящата жена за сина му. В. ме помоли да настаня гостите й вкъщи за през нощта. В нейния дом не беше удобно, а не й се искаше да ходят на хотел. И както тя се изрази, не искаше да разлайваме махленските кучета. У дома щяха да си помислят съгражданите, че са гости на мъжа ми. Той отначало се възпротиви, но щом се запозна с тях, много му допаднаха, особено германецът - беше много забавен, защото не знаеше български и се опитваше да говори на руски, но и там не беше много добър. Поканихме на гости наша братовчедка и станахме много приятна компания. Две нощи останаха чужденците у нас, беше много весело с тях. Мъжът ми така и не разбра, че О. е турчин. Говореше много добре български и немски. Отношенията м/у О. и В. бяха много сериозни, беше й направил предложение за брак. И тя се почувства задължена да каже на майка си, но за съжаление това се оказа фатална грешка, защото от този момент без да знае се оказа във война не само със собственото си семейство, но и с това на любимия си. Наследница на род от беломорието, заселил се в село Вардим, майката на моята приятелка не можеше да допусне, че дъщеря й ще стане турска снаха, ще носи фередже и шалвари. Такава беше представата й за жените в Турция. Беше твърдо решена да попречи на дъщеря си да „опропасти” живота си. Още щом чужденците си заминаха, се обадила на брат си, който по него време работил в Кремиковци и му разказала всичко. И синът й работел там, макар че не желаела да го безпокои, той бил заедно с вуйчо си и веднага разбрал всичко. Двамата мъже (отявлени националисти) били ужасени от мисълта, че тяхната сестра и племенница е решила да приеме друга вяра. Още на следващия ден си уредили среща с бащата на О. След два дни той ги приел и тримата решили по мъжки, че връзката м/у младите не е изгодна за двете семейства. Докато братът и вуйчото на В. се задоволили само с агитация и забрана, турчинът пуснал в действие парите и властта си. Преди да предприеме каквото и да било, поговорил със сина си, за да научи какви са точно отношенията му с българката. После ударил там, където е слабото му място, а именно - неговия приятел германец. След два разговора вече го познавал толкова добре, че онова, което му предложил, го обезоръжило веднага и той обещал да направи всичко, за да раздели О. и В. Той не само обещал, за пари бил готов на всичко, а онова което, не може да се купи с пари, се купува с много пари и му били дадени много пари и други облаги. Нищо интересно не ми разказа В. в следващите 2 писма. Нищо освен това, че двамата млади заживяха заедно, но тази идилия продължи 5 месеца. През всичките тези месеци германецът Г. впрегнал всичката си злоба и подлост и в края на февруари О. вече бил напълно убеден, че връзката му с В. е ненужно бреме за него, че тя е бедна използвачка – алчна и безкрупулна. На мъжете най им е лесно да повярват, че жените ги лъжат, а като разберат каква е истината, да съжаляват и да се молят за прошка. О. не само напусна В., но си отиде и от България. Бил нарушил родовата традиция, и семейството му го извикало защо се е изложил така. Моята приятелка не знаеше нищо, беше загубила любовта на живота си, страдаше безутешно. Това не беше най-лошото, тя не можа да каже на О., че е бременна.
Щом коремът започна да й личи, родителите й я изпратиха в дом за самотни майки, трябваше да остане там, докато се роди бебето т. Беше вече в осмия месецр когато ми се обади и ме повика да отида при нея. Тръгнах много притеснена, не знаех как да разговарям с нея. Бях я предупредила, че от любов ще я превърнат в грешинца и мъченица. Прегърнахме се и тя се разплака.
- Защо не те послушах ?
- Защо ли – защото любовта е сляпа, наивна и готова на всичко.
Попитах я какво ще прави след раждането на детето. А тя ми разказа за някакви монахини, с които се запознала преди година. Били много добри жени и и обещали подкрепата си.
- Мисля, че е добра идея.
- На роднините си не можеш да разчиташ. Макар и от загриженост към теб, решиха каква ще бъде съдбата ти. Шестото ми чуство ми подсказва, че твоите софийски роднини познават семейството на О. и че неговото изчезване не е случайно.
Тя отново се разплака и аз съжалих, че съм отишла да я притеснявам.
Мястото, в което В. прекара тези самотни месеци, не беше много уютно. Не знам кое беше по-важно, щастието на една млада жена или честта на едно фалшиво семейство, което се събира само по празниците или да осъди всеки, който не спазва традициите му. Два дни преди да се роди детето, отидох в дома на моята приятелка, исках да науча нещо за нея, да разбера какъв е полът. Майка й ме посрещна разплакана на вратата.
- Няма късмет моята дъщеря, не стига, че турчинът я заряза, а и детето й се роди мъртво!
Бях толкова изненадана, че се залитнах и щях да падна. Тя въреше с/у мен и ръкомахаше все едно иска да се предпази от нещо. Ридаеше толкова безутешно, че се стъписах и седях няколко секунди, без да помръдна, без да зная какво да правя. Скръбта й изглеждаше толкова истинска, не усетих, че тази жена ме гледа в очите и ме лъже. София Лорен не представляваше нищо пред нея. Разплаках се без да мога да продумам и излязох от къщата. Чувствах се така, все едно някой ме е ударил с нещо тежко по главата. В. се върна вкъщи след 10 дни. Два дни се колебах дали да отида да я видя. Най после обичта ми към нея се пребори със страха ми, че мога да я притесня. Като ме видя, ме прегърна и се разплака. Мълчахме няколко минути, само тя хълцаше на рамото ми и така ме беше прегърнала, че чак ме заболя.
- Дойде да видиш какво е останало от мен ли?
- Не скъпа – отвърнах й аз. - Дойдох да разбера как ще продължим да се борим с живота.
- Засега няма да ходя в София! Тази година вече съм я пропуснала.
- Защо? Единият ти семестър е завършен?
- Изобщо не ме интересува. Искам да се махна оттук, да не ме гледат хората със съжаление. Имам чувството, че всички знаят!
- Заблуждаваш се, никой не знае, всички мислят, че си била в София.
- Няма да мине и седмица и глупавата ми майка ще напълни града. Много обича да я съжаляват. Тя всъщност не е загубила нищо, дори за нея е по-добре така.
Месец и половина по-късно си дойде от Австрия мой далечен братовчед. Поканиха ме на посрещането, това беше нещо като традиция в рода ни, да правим тържества, щом някой от нашите си дойде от чужбина. На тържеството можах да си поговоря малко с него и разбрах, че е дошъл в България да се ожени. Родителите му искаха непременно снахата да е българка. А. сподели с мен, че ще изпълни желанието на семейството си, без значение коя е тя. Като не му потръгне брака, ще се разведе и ще се ожени за жената, която обича. Тогава родителите му няма да са против. Като го слушах си помислих, че това е една възможност да помогна на моята приятелка. Апатията, която я беше обзела, можеше да я убие. Братовчед ми й предлагаше възможност да излезе от страната като омъжена жена. Да съжителства с него без да й натрапва интимното си присъствие. След като прекарат необходимото време да убедят властите, че са семейство, ще могат да се разведат и В. да отиде, където пожелае. На следващия ден се срещнах с братовчед си и му разказах за В. Първият въпрос, който ми зададе, беше дали е хубава. Отговорих му, че като я види, сам ще прецени дали заслужава и дали да й сложи халка на пръста. Беше въодушевен и много любопитен, поиска веднага да се запознае с нея. Очаквах, че разговорът ни с В. ще е много по-труден, но тя прие сделката много спокойно и разумно. Очаквах да се противи, защото обича друг, но за нея беше важно, че ще има някой, който да й помага, да я закриля без да й налага интимното си присъствие. Бях много радостна от това, че се събраха. Седмица след като се запознаха, се ожениха, 3 дни по-късно заминаха за Виена, където А. и семейството му живееха. Двамата трябваше да живеят една година заедно. Много бях любопитна как протича съвместният им живот. Тя ми писа от Виена няколко дни преди новата 1985 година. А. бил най-очарователният и романтичен съпруг, когато около тях имало чужди хора, но когато се налагало да останат сами, бил сдържан и срамежлив. Ходили двамата на някаква вила извън Виена. Там била и Р., приятелката му. Двете много си допаднали и се сприятелили бързо. Австрийката посещавала семейството много често. Родителите на А. много харесали новата приятелка на снаха си. А. и Р. Обещали на В., че когато реши да отиде в Турция, ще й помогнат. За една година получих от нея 4 писма, в които нито веднъж не спомена за О. или за детето си. Може би не беше преодоляла болката си от загубата на любимите си мъже. Затова не споменаваше за тях.
Една година след като В. замина за Виена, майка й се разболя, някакъв вирус я беше повалил на леглото. От високата температура почти беше загубила съзнание. Сестрата на съпруга й ми разказа, че говорила несвързани неща. И както си бълвала глупости, казала, че е извършила голям грях. Излъгала е дъщеря си, че детето е умрало и го изпратила в дом за сираци. След като оздравяла, тя си признала, че това което е говорила на сън, е съвсем вярно. Детето на В. е живо, но тя вече не знае къде е. Лелята на моята приятелка беше много притеснена.
- Моля те, намери племенницата ми, само ти знаеш къде е, пиши и да си дойде, аз ще и помогна да си намери детето.
Няколко дни по-късно изпратих писмо във Виена за В. Цели два месеца чаках отговора. Вместо писмо отговора ми донесе А., който си дойде за малко. Обади ми се и поиска да се срещнем, като ме посрещна с въпрос.
- Защо по-рано не ни запозна, братовчедке? Твоята приятелка е един истински бисер, жалко, че сърцата и на двама ни бяха вече заети. Щяхме да сме едно прекрасно семейство.
- Как живее В.? - го попитах аз.
- Тя освен, че е голяма късметлийка, е много смела и умна жена.
- Продаваха на пазара със сестра ми цветя, не знам какво са си говорили и колко са се смели, но някакви поискали да ги снимат. Няколко дни по-късно извикаха В. на кастинг за фотомодели. Предложиха й тримесечен договор. Един месец я направиха рекламно лице на голяма фирма за луксозно дамско облекло. Когато я видях за последен път, на следващия ден трябваше да отиде на третото си модно ревю. Предстои ни да се видим за последно при подписване на развода. Тя заслужава да бъде щастлива и аз ще и помогна, колкото мога. Макар че не съм единственият, който иска да й помага.
В края на октомври 1985 година, най-неочаквано получих писмо от Г. Бях много изненадана, че германецът иска да се срещнем. Преди се бяхме виждали само веднъж. Докато се осъществи втората ни среща, се питах какво ли иска този човек от мен. Писах му, че съм съгласна да се срещнем и му изпратих телефонния си номер. Той ми се обади 3 седмици по-късно и се разбрахме да се видим в друг град. Не споменах на съпруга си за това, често ходех в командировки в централата на фирмата, съпругът ми беше свикнал с това. След седмица Г. пристигна в България и се срещнахме в парка. Седнахме в близкото кафене да си поговорим. Да си признаяр разговорът вървеше много трудно, аз не знаех немски, а Г. не говореше български. Попита ме какво става с О. и В. После каза, че се чувства много виновен за това, че са се разделили. Единственото му оправдание беше, че е получил много пари, които са му дали възможност да си устрои прекрасно живота. Г. викаше и ръкомахаше, явно сме направили впечатление на бармана, защото той се присъедини към нас и слава Богу говореше доста добре немски. Освен многото долари, които е получил от бащата на О., е имало и вила на някакъв гръцки остров. Г. сподели, че много се срамува, дори приятелят му да не знае какво се е случило, той самият няма да си прости. Бях отвратена от постъпката му, но беше единственият човек, който имаше връзка с О., затова изтърпях компанията му. На него му стана още по-неудобно като научи, че В. е била бременна преди О. да я изостави, но не е успяла да му каже за детето. Разказах на Г. за всичките мъки и несполуки на В., всички освен мен я предадоха, дори О., но тя все още го обича и иска да го види. Изведнъж Г. започна да вади от джоба си пари. Изпитах желание да го ударя по лицето и да му размажа физиономията. После ни в клин, ни в ръкав изтърси:
- Що за чудовище съм аз? От алчност и егоизъм съсипах живота на 3-ма души. Искам да поправя злото, което сторих. Кажи ми какво да направя?
Барманът, който ни служеше за преводач, избухна в силен смях. На германеца му стана много неприятно, но си замълча. Единственото, което можеше да направи, е да намери Орман и да му разкаже всичко. Написах писмо на В. и го дадох на А., два дни по-късно той замина за Виена. На следващия ден след срещата ни Г. се върна в Германия. През март 1986 година, няколко месеца след разговора с Г. в България, дойде О., потърси ме и ме помоли за помощ. Не можах много да помогна, само го заведох в дома, в който В. е родила, това му беше достатъчно. Възползвайки се от авторитета и познанствата на баща си, успя да намери детето си. След ДНК тест си издейства правото като единствен биологичен родител да се погрижи за него.
Седмица по-късно го отведе в Истанбул. В. се развежда с Ангел през пролетта на 1986 година. През юни същата година отива в Истанбул, намира О., но го наблюдава отдалече, вижда жена му и детето му. Тя не знае, че това дете е нейното. След като се връща от Истанбул, на един коктейл след модно дефиле се запознава с Ш. К., възрастен и много богат швейцарец. Той загубил семейството си при автомобилна катастрофа. В. много му напомняла за покойната му дъщеря. През ноември 1987 година А. се среща с В. и й разказва за всичко, което се е случило в нейно отсъствие. Дава й моето писмо, но тя много се ядосала, мислейки, че я лъжа, за да посети О. През март 1988 година за втори път отива в Турция, може би е повярвала на писмото и на думите на А. Но желанието на О. да я види е било толкова голямо, че по същото време той заминава за САЩ, и те се разминават. Този път тя решава да се запознае със семейството му. Съпругата му, решена на всяка цена да запази семейството си, я лъже че О. е катастрофирал и умрял. В. се връща по-отчаяна от всякога и се отдава на работата си. По онова време, финансирана от К., тя учи кинорежисура. О. се развежда с жена си през 1990 година и заминава за Франция с детето си. Продава значителна част от акциите си и недвижимите имоти и купува френски телевизионен канал. Надявал се е, че така ще открие по-лесно любимата си. Трети път разговаря с мен по телефона, но никой от нас не знаеше нищо за В., докато тя не си дойде и не разказа какво е преживяла. Преди да си дойде, ми се обади по телефона, искаше да разбере как са роднините й. Споменах и, че О. е ходил в САЩ да я търси, тя пак се разплака и ми каза, че О. е умрял и няма да ходи в Турция, наложи се да я успокоявам около минута, но нали аз не плащам разговорите.
- О. и синът ти живеят във Франция. В град Лил, но точно къде не знам. Дадох й телефона на Г. На другия ден тя си дойде, остана при родителите си 10 дни. Бяхме заедно само 1 ден, много подробно ми разказа всичко, което й се е случило след сватбата й с А. Нейните преживявания предизвикаха у мен мъничко завист, макар й съвсем благородна. В. замина и 4 месеца нямах никаква вест от нея. Една сутрин получих малък колет от Лил, не се изненадах, знаех кой ми го изпраща. Вътре имаше портрет на цялото семейство. Отзад снимката беше написана на 3 езика – български, турски и френски. Пишеха, че са много щастливи заедно и благодарят за всичко, което съм направила за тях. В. ми изпращаше много хубав френски парфюм. Стана ми много приятно и същевременно ми се доплака. Може би повече няма да видя В. никога, а и изобщо не бях виждала сина й. През лятото на 2002 година тримата са си идвали, но аз вече не живеех в града си и разбрах доста късно за това. Повече не чух нищо за тях.
*Историите са публикувани със съкращения