Запазихме любовта след всички препятствия

История намер 200

Реклама

Здравейте, Наталия и екипа на предаването!


Дълго време мислих дали да напиша това писмо и да Ви разкажа за моята история и причината за колебанието ми е, че се опасявам моят съпруг да не остане разочарован, тъй като той е по-стеснителен от мен и не обича да дава гласност на живота ни. Но все пак ще продължа, надявам се да Ви е интересно, всичко е изстрадано с много болка и сълзи.

Казвам се А., на 34 г. С М. (съпруга ми) се познаваме от 1990 г. Запознахме се през ноември, много се влюбихме, всеки ден бяхме заедно. Ако не го видех, полудявах. Бях още ученичка, него го очакваше казарма. Здраво момче, не му се размина и влезе в казармата, разпределен беше да служи в София. Имаше опасения, че аз няма да му бъда вярна и няма да го чакам и затова според него беше правилно да се разделим, за да не ме мисли и да се измъчва какво правя. Трудно ми беше, но успях да го убедя, че той е човекът за мен и не бих му изменила. Може би няма да повярвате, но аз наистина бях много съвестна и си го чаках.

Бях на 16 г. и половина, тъкмо време за живот, но аз от училище ходех първо при неговите родители да ги видя за час-два и после веднага вкъщи, всеки ден му пишех писма, даже някога и по две на ден, споделях си всичко с него, така по-малко чувствах липсата му, беше по-близо до мен. През една седмица ходех на свиждане, той има роднини там, така че имаше къде да нощувам. Служи година и половина, уволни се през септември 1992 г., аз още учех последна година. Завърших и без много-много да се маем, се оженихме през август 1993 г. Тази година направихме 16 г. от сватбата си, а от 19 г. до ден днешен не сме се разделяли, освен по работа.

Поводът да напиша това писмо е сериалът "Перла". Дотук всичко изглежда розово, но не е така. Преминахме през много трудни етапи, никога незабравими за нас. Като всяко нормално младо семейство и ние искахме детенце, но аз не можех да забременея и се наложи да се лекувам за стерилитет. Беше полезно, защото почти веднага като се върнах, забременях. Голяма радост беше за всички. Спрях да работя, за да износя бебето без проблеми. Всичко вървеше добре, бебето се развиваше добре, аз си почивах усилено и въобще, животът ми изглеждаше прекрасен. В началото на петия месец от бременността ми, една сутрин, ставайки от леглото, прокървих. Приеха ме веднага в патологичното отделение. До вечерта загубих бебето, голям шамар беше за всички. На четвъртия ден след аборта направих голям кръвоизлив, отново големи мъки изтърпях от кюртажа.

Както и да е, мина и замина. След 7-8 месеца пак забременях. Редовно посещавах лекар-гинеколог, за да следи състоянието ми и да не направя пак аборт. Уж всичко беше добре, но както първия път, в началото на петия месец пак прокървих и ужасът се повтори - и това бебе загубих, пак получих кръвоизлив и всичко отначало. След втория аборт не можех да забременея. През това време ходихме с М. в София при един професор, за да разберем къде е проблемът с износването на бебетата. В родния ни град лекарите доста ни бяха изплашили, защото тяхната версия беше, че бебетата и двата пъти са били увредени и аз едва ли не трябва да бъда благодарна, че организмът ми ги е изхвърлил. Професорът опроверга всичко това и ми каза, че за да си имаме дете, трябва още в самото начало от бременноста да ми се направи една елементарна манипулация - серклаж. Предложи ми като се случи това, ако у дома ми откажат тази манипулация, да отида при него и така да създам моето семейство.

Може би заради стреса от изживяното забременях по-трудно. Но така или иначе това се случи. Щом разбрах, че съм бременна, постъпих в нашата болница и настоявах за този серклаж. Всичко мина добре и критичният момент на абортите мина. Родих живо и здраво момченце. В. се роди в голямата криза на 1997 г., когато доларът стигна 3 хиляди лева, много трудно беше, но оцеляхме. Като стана на 3 г., решихме, че е време В. да стане батко.

Винаги сме искали две деца. Отново забременях, но всичко пак по старому - абортирах за трети път. Мина известно време, отново забременявам (само искам да уточня, че не съм някоя разхайтена жена и всяка бременност е била желана, не случайна). Просто не ни е било писано да имаме две деца, въпреки желанието ни. Абортирах за четвърти път, но този път положението много се усложни, стигна се дотам, че за малко да ме оперират и забременяването да стане невъзможно. Не, че някой щеше да се съобрази с мен, ако положението излезеше извън контрол, но аз до последно не се съгласявах да се оперирам, бях на 28 г. и честно казано, не исках. За мой късмет се размина операцията. М. всичко това го понесе по-трудно от мен, той го изживя по негов си начин. Знам, че след първия аборт е плакал, предполагам и с втория, и третия, но четвъртия път просто се срина, напрежението беше много голямо, двадесет и четири часа се молехме да се размина с операцията.

Както казах вече, стана чудо и не ме оперираха. Лекарите ми забраниха вече да имам деца, М. и той като се уплаши, беше на това мнение, но аз все се надявах, че като мине известно време ще забрави и някак си ще успея да го излъжа. След аборта животът ни завъртя в работа, отворихме магазин за дрехи, сезонна работа. Аз си го работех, живеех в Н. 4 месеца, М. си беше в нашия град, но идваше всяка седмица при мен за три дни и после пак се прибираше. С две думи, от много работа не намерих удобен момент да забременея. Сега като се върна назад във времето, този период с абортите ми се струва не особенно трагичен. Защо го казвам ли? Защото, когато човек е най-спокоен и си мисли, че всичко лошо е зад гърба му и го очакват само хубави неща, то се стоварва с гръм и трясък. Абортите просто бледнеят пред това, което ме сполетя.

През 2006 г. си открих бучка в гърдата. Бях в Н., казах на М. и той веднага ме прибра в Г. Отидохме в друг град, направиха ми мамография и рентген и диагнозата беше киста. Лекарят ме успокои, че е бърза операция, но са нужни изследвания, които ще отнемат време. Съгласувах го с него да се върна в Н. и да си изкарам сезона и септември месец да се оперирам, като се разбрахме да се върна през юли за междинен преглед. Така и стана, направих си пак контролен преглед, пак мамография, всичко беше добре. Изкарах си сезона и през септември се прибрах. Отново отидох на преглед. Лекарят, който ме гледа двата пъти, беше в отпуск и го заместваше друг. Направи той прегледа и се разбрахме на следващия ден да постъпя в болницата. Вечерта с М. си направихме план. Той беше ангажирал бус да отидат в Несебър да приберат стоката и манекените. Планът беше да ме закара сутринта до другия град и като ми махнат бучката, да си хвана такси и да се прибера.

В 7.30 сутринта аз останах в болницата, а той тръгна за Н. Настаниха ме в една стая да си чакам реда, тъй като имаше около 15 жени. Викаха ги една по една и след около 20-30 мин. ги връщаха в стаята, лежаха 2 часа и си отиваха, чаках и аз да дойде моят ред и по-скоро да си отивам. Дойде една сестра и ме заведе в операционната.

Лекарят, като ме видя, ми каза, че трябва да говори нещо с мен и ме заведе в един кабинет. Не знам как да предам неговите думи. Каза ми, че от секрета от бучката се установило, че имам рак на гърдата и трябва да я отстранят. Думите му ме прерязаха като нож, животът ми се обърна на 180 градуса, заплаках и нищо не можах да кажа, само клатех отрицателно глава. Заведоха ме в операционната, завързаха ме, всичко както трябва. Лекарят започна да остранява бучката, аз бях в съзнание, през цялото време той ми говореше, че за мое добро трябва да отстрани гърдата, аз продължавах да плача, не можех да говоря, сълзите ми ме давеха. Махна бучката и я изпратиха на бърз анализ в лабораторията. След около 20-30 мин. се върнаха и потвърдиха диагнозата, оказа сея че влязох за едно, а съвсем друго излезе. Лекарят продължаваше да ме убеждава да махне гърдата, аз продължавах да отказвам. Последното, което помня е, че се помолих на Господ да ми запази гърдата.

Събудих се в 4 ч. и веднага погледнах за гърдата ми, цялото място беше в марли и аз останах с впечатлението, че я няма. Преместиха ме в реанимация, донесоха ми багажа и веднага се обадих на М. Успях само да му кажа, че са ми махнали гърдата. Голям шок беше за него, просто онемя. Каза ми, че веднага щом стовари багажа, ще дойде да ме види. Малко след като говорих с него, лекарят дойде при мен и ми каза, че не е отстранил гърдата, защото съм пожелала органосъхраняваща операция, махнал е само лимфните възли, трябваше да изчакаме хистологичните изследвания. От този момент животът ни пое в друга посока. След 14 дни дойдоха изследванията, оказа се, че ракът ми е много активен и е на хормонална основа и трябваше да се отстранят и яйчниците.

Надеждата за второ дете умря завинаги с цената на това да живея. Междувременно аз се преборих психически, че ще бъда без гърда. Най-страшното ми беше да си представя как ще се погледна в огледалото, как ще ме приеме М., дали ще се промени към мен, все пак бях само на 32 г., твърде млада, за да ми бъде осакатена женствеността. Подготвих се психически и за това, че ще ми окапе косата от химиотерапията, детето също беше наясно какво ще стане, даже като ми окапа косата, се шегувахме вкъщи с това.

През октомври ме оперираха в П., махнаха ми гърдата и яйчниците, а на 11.09 тази година стават 4 г. от диагнозата ми. Поводът, по който Ви пиша е, че датата съвпада с моята, но главно за това, че искам да благодря на М. за подкрепата, много често му казвам, че го обичам, но не съм му го доказала, за разлика от него. Много страдания понесе покрай мен, скоро си позволи да ми признае колко му е тежко. Защо, пита ме той, моята жена беше подложена на всичко това, защо е трябвало да се разболея, каза ми, че е плакал като малко дете. Може би не трябваше да пиша това писмо, защото аз не съм се борила за любовта му, той просто ме дарява всеки ден с нея, аз също много държа на него, за тези 19г., откакто сме заедно, все още не мога без да го чуя, на ден се чуваме поне по 2 пъти, обичаме се, той страда заедно с мен всеки път, доказал е любовта си. Ще съм доволна, ако мога поне малко да го зарадвам и аз.

Не знам как да завърша... Всъщност написах историята не заради наградата, доволна съм, че и други хора знаят за нашата любов, дори и след толкова години и препятствия ние запазихме огънчето да гори.

*Историите са публикувани със съкращения.