Точно преди 10 години се запознах с мъжа, когото обичах безкрайно цели 9 години.

Започнах работа в предприятието на мои роднини и един от колегите ми се оказа Той. Само че беше женен с дете. По неговите думи нещастно женен, т.е. вързан поради бременност.

Интересът ми към него беше очевиден за всички, той също не беше от прикритите. Поради любопитство и симпатия се съгласих на среща извън работно време с него. Тогава се случи нашата първа целувка. Месеци наред се убеждавахме, че всичко е без дълбоки чувства, че е просто флирт и сме за малко един с друг.

Но не минаха и три месеца и си признахме колко сме хлътнали!

Три години аз бях негова любовница, обвинявах се, че разрушавам семейство, но не можех да спра. Той ме търсеше, аз го търсех, всяка вечер се чакахме някъде на скрито, по приятели, по заведения. Прекарвахме дълги часове в неговата кола, слушахме музика, гледахме звездите, обяснявахме си колко се обичаме.

Един прекрасен ден се оказа, че моите родители заминават в чужбина и аз оставам сама близо година в нашия апартамент. Тогава видях възможност да реша тази невъзможна връзка. Казах му да избира: или да остави стария си живот и да рискува с мен, или да се върне при жена си и да ме остави да живея живота си без него.

Той избра мен и след поредния семеен скандал пристигна мъртво пиян, чакащ моята закрила и помощ.

Аз го приех с отворени обятия, окрилена от любов и розови мечти.

Направих живота му рай, грижех се за него като майка, потънах и в дългове за него. Един ден, няколко месеца по-късно, жена му изпрати неподозиран колет. Той пристигна след работа със сина си за ръка и ми каза: „С него съм, ако искаш, ме гони”.

Естествено, че го приех с детето, то беше негово. Щом обичаш бащата, обичаш и сина!

Грижих се за това дете шест месеца, докато майка му не реши, че издръжката е по-важна от свободата да е сама вкъщи и си го прибра. Страдах за него дълго време.

Докато се грижех за това дете, нищо неподозиращите ми родители научиха за тази връзка, която умело крих от тях три години.

От разстояние опитаха какво ли не, за да ни разделят. Аз обаче си бях сложила главата в торбата, както се казва, и прегазих всички по пътя си. И родителите и роднините си. Майка ми беше на косъм да се отрече от мен, за нея такива като мен ги убивали с камъни. Може би е била права!

Пренесохме се с него да живеем в къщата на баба ми, която беше починала вече.

Там направихме нашето гнездо, с общи усилия, труд, пари назаем.

Родителите ми как да е го приеха, но усещах неодобрението им. Той за сметка на това се скара с майка си и голямата си сестра заради мен и си мълчаха цели три години. Единствено малката му сестра, омъжена с две големи деца, съумя да го разбере и да вникне в нещастния му брак.

Тя беше като негова майка, приемаше ни по празниците, там видях сърдечни хора, макар и не богати с отворени сърца.

Но разбира се, при нас бурите не спираха. Проблеми имаше с жена му, не даваше да виждаме сина след развода. Той пиеше от яд, караше се с мен за щяло и нещяло. Любовта започна да умира по малко. След всеки скандал, след всяка дума изречена непремерено, оставаше рана – неизлечима. Исках да продължа, обещах му, че ще бъде с него завинаги. Но той така и не пожела да се ожени за мен, така и не поиска дете от мен. Започна да живее егоистично, за себе си. Забрави сина си, забрави и мен, макар да живеехме заедно. Гледаше само колко пари имаме и какво може да си купи с тях.

Грубият материализъм и липсата на разбиране, жестоката ревност и ограничения, които ми налагаше, лека–полека ме промениха. Започнах и аз да гледам себе си вместо него, видях колко съм глупава, като съм раздавала без предел всичко, което съм имала, включително и сърцето си. Почувствах се предадена!

И един ден реших, че не мога да живея така.

Казах му, че вече не го обичам и не искам да живея с него. Той се промени, започна да ме гледа отново в очите, да ме пита какво искам, какво ми се прави. Даже започна да ми помага в домакинството. Но аз знаех, че всичко е временно, той не беше такъв и вместо да го измъчвам, трябваше да го освободя.

След два месеца чакане той да си тръгне, един ден го изчаках да замине, събрах си багажа от бабината ми къща и се пренесох обратно при родителите си. Извиках го, връчих му ключовете и му дадох 1 месец срок да си намери квартира и да вземе всичко, което реши че е негово от общото ни жилище.

Той го прие много тежко, страда дълго време, но накрая намери начин да ме намрази, за да ме забрави. Не го обвинявам!

И знаете ли какво стана? Оказа се, че мъжът на живота ми е бил сред хората, които познавам много отдавна. Почти веднага започна връзката ми с него. Той беше напълно различен, спокоен и добронамерен. След шест месеца ми предложи брак и след още шест вдигнахме сватба! Вече три месеца сме щастливо семейство!

Вярвайте, ако искате, но това е историята ми дотук, реална, доста съкратена от подробности, но напълно истинска. А доказателство са всички мои близки, роднини и приятели! Те изживяха всичко заедно с мен!

*Историите са публикувани със съкращения.