Кейт Никълс: Героинята ми Галя е много важен персонаж, защото много българки ще се припознаят в нея

Кейт повдига завесата над професионалния си успех и личния си свят пред в-к „Всичко за семейството“, а ето и част от него

Реклама

Кейт е родена във Варна, но голяма част от живота й протича извън България. От малка е запленена от магията на киното и театъра и решава да се посвети на тях. Учи актьорстко майсторство в Англия и САЩ, има множество роли в киното и театъра най-вече извън България. През м. септември 2021 година приключва снимките на "Флейтистът" на исландския режисьор Ерлингур Торедсен, където е в ролята на цигуларката Нанси, и на филма „Памет“ с Моника Белучи и Лиъм Нийсън.

Кейт повдига завесата над професионалния си успех и личния си свят пред в-к „Всичко за семейството“, а ето и част от него.

Актрисата Кейт Никълс, която всяка вечер гледаме в сериала на bTV "Татковци", си е чиста българка. Откраднала имената на майка си и баща си за артистичен псевдоним. Истински хамелеон, тя с лекота се превъплъщава ту в отдадената майка на три деца Галя, ту в Пенелопа от "Одисей" на Пловдивския театър или в Нина от "Чайка" на московска сцена. Някъде между другото продава кренвирши в реклама или се снима с Моника Белучи.
Разговорът ни прелива от леко притеснение в типично женско бърборене. Не приключва и след като копчето за край на записа е натиснато.

- За кое по-напред да говорим при толкова много роли през последните 1-2 години?
- Може би и аз не осъзнавам колко неща ми се случват, колко разнородни роли играя. Когато започна пандемията, буквално за един ден събрах куфара и се прибрах от Лондон. Никой не знаеше какво се случва, исках да съм при семейството си. Много успокояващо ми подействаха първите месеци. Имах нужда да съм вкъщи и при по-основните неща в живота. Между Галя и Пенелопа разликата е много голяма. Радвам се, че успявам да ги изиграя. Един актьор няма как да изиграе всичко, всеки е с различна чувствителност. Но някои могат повече да се превъплъщават. Често са ми казвали, че като ми променят прическата и дрехите, се трансформирам. Може би това ми е посочило, че актьорството е правилната посока за мен. Колкото и да съм се съмнявала дали съм поела по правилния път. Пенелопа е различна, в процеса на работа много се импровизираше. Осъзнавам, че това е уникален късмет. Рядко на актьор му се отварят такива възможности. Не съм от тези, които успяват веднага да пробият. Трябвали са ми години. Научила съм се да оценявам малките неща. Това ми е първият досег с българския театър. "Одисей" е от постановките, които най-бавно ще се върнат на сцената, съставът е от 40 човека. Надявам се през януари пак да я играем. Да видим след повече от година кой какво е запомнил.

- Как след този чист театър изведнъж дойде Галя?
- Аз съм завършила театър, в Англия съм играла театър. Но повече опит имам в киното, то е и първата ми любов. Когато в началото на пандемията се върнах, тук никой не ме познаваше и исках да навляза в средите. Почнах да снимам късометражни филми и реклами. Имах малки ролички в "Дяволското гърло" и в "Откраднат живот". В чуждите продукции, които се снимат у нас, играх доста. Английски говоря по-добре от български и нямам акцент, който да ме ограничава. След това играх в три филма на Тодор Чапкънов, отдавна исках да снимам с него. Междувременно работих и за продуцент, четях сценарии и пишех рецензии. Правила съм го и в Лос Анджелис и имам известен опит. Аз също искам да пиша и сама да си създавам истории. Завъртяха се нещата. Тъкмо бях приключила снимки по филма "Памет", където ролята ми е малка, но пък имах общи сцени с Моника Белучи. После се появи още една американска продукция, където играя доста основна роля. В този момент ми се обадиха за кастинга за "Татковци". Пратиха ми два монолога и като ги видях, реших, че не се виждам в тази роля. Обадих се, че не съм правилният човек. Кастинг режисьорката беше настоятелна и все пак се явих. Хубавото е, че не бях притеснена от очакванията на всяка цена да получа ролята. Колкото и преди да съм искала да се харесам на някого, толкова сега не ми беше важно. Притеснителна съм, но беше по-различно. Казах си монолозите, поработиха с мен, виждах, че ги разсмивам. Аз самата се поотпуших и се забавлявах. Тръгнах си доволна, а това рядко ми се случва. Много бързо след това ми се обадиха за втори кастинг, за трети. Накрая ми предложиха ролята. За първи път съм в цялата тази машина, където толкова бързо се снима. Трябва да можеш да импровизираш и да мислиш на крака, дето се вика. Междувременно ми потвърдиха за ролята в американския филм и се притесних, дали ще могат да се съвместят двете неща. То пък стана.

- Галя е типична българка, а ти на 13 си напуснала България. Лесно ли влезе в кожата й?
- Мисля, че я разбрах. Много жени, които са майки и домакини, ще се видят в нея. От тази гледна точка е много важен персонаж, беше ми ясно от началото. Колкото и да са модерни нашите времена, където всеки трябва да прави себе си щастлив, на тези ширини е точно обратното. Интуитивно имах подход към нея. Аз нямам деца и мисля, че съм много далече от този момент. Малко са общите неща между нас, даже напротив. Но намираш ключе и отваряш персонажа. Тя е съчувстващ човек, тая емпатия я имам и аз. Аз също създавам впечатление, че съм по-рязка, не давам вид на чак толкова чувствителен човек, какъвто всъщност съм. Галя също го притежава. Слага себе си в кутийка, защото трябва да се грижи за семейството си. Затова се появяват тези пукнатини, от натрупването на огорчения, на недооценяването й. Учител е Галя за доста български жени. Не знам как ще се променя до края. Прави ми впечатление, че хората говорят за Галя, не за мен. Значи съм си свършила работата. Казах си, че няма да чета коментари, но понякога стигат до мен. Една жена беше казала, че такива жени се разхубавяват, като напуснат мъжете си. Явно има някакво нетърпение да видят какво ще се случи с Галя. Според мен много въпроси ще породи тя.

- Различно ли е партньорството с чуждите и с българските актьори?
- Аз съм учена винаги да си знам репликите и да отивам подготвена да дам вариант. Тук не се случва. Може би, защото тук в театъра репетиционният процес е по-дълъг. Разчитат в изграждането на ролята да си научат репликите. Никога не съм имала този лукс. В Лондон постановка се играе месец и половина всеки ден, включително матинета в събота. После идва следващият проект. Тук се играе една постановка 1-2 пъти в месеца с години. Много ми е странно. В Англия има много повече конкуренция, а пък в Америка още повече. Това те нахъсва да търсиш, да се хвърляш, да играеш, само и само да практикуваш. Имах един учител, който казваше, че уменията на актьора са като цигулка Страдивариус. Ако не свириш на нея, тя започва да загнива. Когато ходиш на повече прослушвания, ще има и повече "Не, мерси". Това също учи, част е от професията. И то не е лично. Бяха ме избрали за главна роля в британски филм. После започнаха да идват продуцент след продуцент и решиха, че партньорът ми не е достатъчно популярен. Заедно с него паднах и аз. Понякога губиш роля, не защото не си добър, а защото не си достатъчно голямо име. Пак ми беше урок. Затова пробвам, скачам, опитвам. Понякога не се получава, но почваш да набираш скорост. Разбираш как те възприемат. Това става само през опита. Тук го няма в такива дози, за да може актьорът да се очука.


- Как реши, че актьорството е твоят избор?
- Като малка бях скарана с книгите, но много гледах филми. Беше ми мания. Така научих и английския. Когато отидохме с майка ми да ме запишат в първи клас, минахме покрай стая, в която деца пеят. Беше прослушване за музикална паралелка. Поисках и аз. Майка ми попита знам ли въобще някаква песен. Моите родители не са от амбициозните, които все натискат децата си. Те пък ме избраха. Тя даже отишла при учителя и казала, че ако само пълнят бройка с мен, да не ме мъчат. Той обяснил, че съм една от малкото, които могат да пеят. После почнах да свиря на китара, да пея в хора, да ходя по конкурси. Много се притеснявах на сцената, но след това си направихме момичешка група, имахме много участия. Исках да си играя, не бях от особено ученолюбивите деца. Гледах да си науча, колкото да мина метър. Но пък знаех всички сериали. Четях всичко за актьори, използваха ме за енциклопедия. Филмът "Далече далече" е виновен да реша категорично, че искам да бъда актьор. Била съм на 10. Когато на 13 отидох в девически колеж в Брайтън, разбрах, че съм по-хуманитарно насочена и си избирах такива предмети. Хубавото е, че там имаш право на този избор.