Стоян Дойчев е роден през 1988г. във Варна. Завършва специалност „Актьорско майсторство за куклен театър“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Кариерата му започва като кукловод във Варненския куклен театър, а днес вече жъне редица успехи със своите театрални и кино роли. Телевизионният му дебют е с ролята на Радо в сериала на bTV „Татковци“.

В новия брой на сп. Biograph Стоян разказва за всички трудности по пътя до голямата сцена и повдига завесата над личния си свят. Ето и част от интервюто.

„Нямах никакви пари, пътувах непрекъснато, борех се да запазя артиста в себе си и желанието си да бъда. В личен план също беше абсолютен крах! Но ако това са били най-трудните ми години, те въпреки всичко бяха пълни с надежда”, споделя един от най-талантливите млади актьори на съвременната българска сцена.

„Искам обикновен живот, но обикновен живот няма”, убеден е Стоян Дойчев. Години наред актьорът е принуден да се справя с всевъзможни предизвикателства, докато се бори за мечтата си да бъде на сцената. Но веднъж получил шанс да застане пред камера, той създава един от най-ярките образи в съвременното българско кино. Това е Асенчо – главен герой във филма „Възвишение” на Виктор Божинов. Снимана по едноименния роман на Милен Русков, лентата, чиято премиера беше през 2017-а, до днес запазва славата си на една от най-скъпите, качествени и успешни кинопродукции в страната ни. А образът на Асенчо е сред най-харесваните и от публиката, и от критиците.

Стоян обаче е откровен, че колкото и да харесва този герой, не иска да бъде запомнен единствено с него. Във филма „В кръг” на режисьора Стефан Командарев, който идва след „Възвишение”, той е напълно различен – не само като изказ, емоционалност и излъчване, но дори като външност. Ролята му там е на млад полицай, който прекарва рождения си ден в патрулиране по софийските улици. Следва покана в пореден голям проект – „В сърцето на машината” на Мартин Макариев, който вече има няколко фестивални награди, но официалната му премиера се очаква след Нова година. В него Дойчев работи със звезди от ранга на Ивайло Христов, Юлиан Вергов, Христо Шопов, Христо Петков, с когото си партнира и във „Възвишение”, Александър Сано и още много други популярни български актьори. Междувременно телевизионните зрители го гледат и в главна роля в комедийния сериал на bTV „Татковци”. Там Дойчев за пореден път влиза в образ, в какъвто публиката не го е виждала преди – този път това е невротикът Радо, който има две жени, три деца и непрекъснато е пред емоционален срив, опитвайки се да се грижи за всички тях.

В същото време младият мъж не спира и с изявите си на сцената. Дипломирал се като куклен актьор при проф. Жени Пашова в НАТФИЗ, той изпитва огромен интерес към всякакви театрални форми, особено когато работи с кукли. За него това е необятен свят, в който иска да се потапя непрекъснато, за да го изследва във все по-голяма дълбочина.

Актьорът често работи с половинката си Мирела Василева, която е сценограф и костюмограф. Това интервю е направено в деня, в който Стоян Дойчев официално съобщава в публичното пространство, че с Мирела очакват да станат родители на близнаци. Актьорът идва на срещата директно от лекарския кабинет, където двамата са били на медицинска консултация.

Завършил си актьорско майсторство за куклен театър. Какво те накара да се откажеш от драмата?

Преди приемните изпити в НАТФИЗ има консултации с преподавателите, които взимат класове. Обиколих ги всичките и, когато отидох при Жени Пашова и покойния вече доц. Петър Пашов, просто си ги избрах. Разбрах, че искам да работя с тези хора и че останалите нямат значение. Начинът, по който се отнасяха към работата си, и интересът, който възбудиха в мен, бяха страхотни. Затова на първо място в желаните от мен специалности написах „Кукли”. Исках да работя с тези хора, те да бъдат моите ментори и съм благодарен, че успях. Това промени изцяло житейския ми път.

Кои други творци те вдъхновяват?

Като малък исках да се казвам Джон и да раздавам ритници по телевизията. Впоследствие много интересни ми станаха гениални български актьори като Георги Парцалев и Тодор Колев. Когато влязох в НАТФИЗ, кумир ми стана един от моите преподаватели – Жоро Спасов. Все още не спирам да се възхищавам на работата му! Много харесвам Дъстин Хофман, Ал Пачино... Било ми е интересно как се подготвят за ролите си, защо са толкова различни във всеки филм... Мисля, че ако изтриеш егото, се променяш основно – да изтриеш спомена за себе си и да поставиш там нови усещания. Това се опитвам да постигна в работата си –все едно да се изтриеш и да започнеш да се построяваш наново.

Как влияе това „изтриване” на отношенията с близките?

На моята половинка – Мирела, сигурно й е трудно, особено когато вляза в по-тежък проект и трябва да се подготвям за него. Тя знае, че настъпва период, в който вниманието ми към нея може да е по-малко, да се почувства изоставена. Колкото и да се старая да не й се отрази, съм сигурен, че й се отразява.

Предполагам, че един от тези периоди е бил филмът „Възвишение”, в който играеш една от главните роли – на Асенчо. С колегите ти прекарвате доста време в планината заради този проект. Как си го спомняш от дистанцията на четирите години, изминали от премиерата на филма досега?

Романтично. Това беше дебютът ми – за първи път се срещнах с камера. „Възвишение” за мен беше тежък, остър сблъсък с много високо ниво на професионално кино през погледа на човек, който няма никакъв опит. Благодарен съм режисьора Виктор Божинов за смелостта да избере актьор, който няма никаква представа от това, което прави, за Асенчо – тази голяма роля. Той успя да ме моделира, за да изкопчи от мен това, което му трябваше. Но нещата от киното се сляха с нещата от живота. За първи път виждах камера, а Асенчо също се сблъсква за първи път с много неща – става революционер, отварят му се кепенците, започва да проглежда за народното дело, за образованието, за тези велики хора – Димитър Общи, Васил Левски, и колко голямо е всичко това. А Стоянчо, който влиза в голямото кино, за пръв път вижда Виктор Божинов и едни огромни актьори, с които трябва да си партнира. Погледът на Асенчо, който гледа с такъв интерес към света, се припокри с погледа на Стоянчо, който за първи път снима. За мен беше важно да намеря наивността в героя си. Той е предателят, най-голямото зло. И мисля, че това трябва да мине през особена наивност. Милен Русков го е заложил в романа „Възвишение” – глупакът, наивникът, детето, което достига до най-великото зло – до предателството!

Имаш и големи приятелства оттогава.

С Александър Алексиев, който изигра ролята на Гичо, до ден днешен разчитаме един на друг. Поне аз мога да разчитам на него за всичко. За мен той винаги ще си остане Бачо, въпреки че на години аз съм по-големият. Впоследствие половинката му Яна Титова работи във филма си „Доза щастие” с моята половинка – Мирела Василева, като костюмограф. Аз също имах известно участие в този филм – дилъра Мечо. Имах една реплика – „Айде, бе, майко!”. С тази реплика живях цяла седмица! Така я дъвчех в себе си, че да я направя своя, защото в нея трябва да видиш цялата история на семейството. Толкова ми се услади тази реплика, че и досега наричам Яна „майка”.

Живял си с една реплика цяла седмица. Какво ли е, когато снимаш сериал, както сега с „Татковци”?

Много е страшно! Не си давах сметка, че е нещо толкова голямо! Да живееш цяла година с един герой! Нещата от сериала се смесват с личния живот и не е лесно, защото до края трябва да поддържам емоционалност, която още в самото начало заложих като доста висока. За мен е интересно, че моят герой – този емоционален Радо, преживява нещата тежко, краен е, трескав. Заложих си голям капан, защото ежедневно трябва да изживявам крайни емоции. Непрекъснато виждам грешки в работата си, но няма връщане назад. Има обаче и сцени, които стават толкова красиви, че си мислиш: „Добре! Доволен съм!”. Ал Пачино например казва, че в един филм трябва да имаш поне една любима сцена. В останалото може да не бъдеш извънреден, но нека поне едно нещо да е уникално. Старая се да имам повече такива неща. В „Татковци” имаме свободата да импровизираме, а декорът и сценографията са много добре изпълнени, така че можем да черпим от тях. Идеята не е просто да си кажеш текста, а да го построиш физически по необичаен начин.

Имаш ли възможност да променяш сценария?

Да, ако имам добра идея. В една сцена например с Христо Пъдев – шурето, трябва да се скараме заради големия му син. Но ние я завършихме с това как заедно бием сина. Не приехме, че героите ни могат да се скарат – те твърде много се харесват.

Говори се, че кастингът за сериала е протекъл доста любопитно. Какво се случи?

Като начало не очаквах този кастинг да е в деня, в който се случи. Знаех, че имам още един ден, за да се подготвя, и просто отидох неподготвен. Това е един от кошмарите, които понякога сънувам, само че беше абсолютна реалност. Предишната вечер беше много „силна” – някакъв купон, на който съм пиянствал жестоко! По някое време на следващия ден съм се събудил и с Мирела отиваме в един италиански ресторант, за да се съвзема. И, понеже клин клин избива, решавам да го направя с чаша бяло вино. Както се съвземам и знам, че ей сега ще се оправя, после малко ще поспя и вечерта ще се подготвя за кастинга, ми се обаждат: „Къде си?” – „Ти къде си?” – „Сега е кастингът!” – „Не! Утре!” – „Няма как! Станало е объркване”. След два часа трябва да се явя! Привършвам обяда и се прибирам вкъщи, за да се готвя. И заспах! По едно време се събудих, отидох на кастинг и режисьорът Павел Веснаков ме посрещна с думите: „Искаш ли нещо за пиене? Да ти отворя една биричка?”. Не знам какво видяха в мен тези хора, за да ме вземат!

Героят ти има бебе и две големи деца, а ти очакваш близнаци. Как си представяш бащинството в реалния живот?

Нямам никаква идея! Ужасен съм! Имам огромното желание да дам всичко от себе си за децата си и ще го направя, но се страхувам. Страхувам се дали всичко ще е наред с Мирела и с тях. Не се притеснявам дали ще им дам достатъчно любов, а дали няма да направя грешки по пътя на развитието им като хора.

МИНА УЗАНИЧЕВА