Ако престана да мисля за него, ще престана ли да бъда и себе си?
Деветдесет и пета история
01 Септември 2009
Реклама
Здравейте Наталия и целия екип на "Море от любов". Пиша Ви във връзка с конкурса за любовна история. Не искам награда, искам просто да излея душата си.
Аз съм на 33 години, от сравнително голям български град. Имам семейство и две деца. Професията ми е такава, че ме среща с много и различни хора - от елита до утайката на обществото. Именно професията ми ме срещна и с него преди малко повече от една година. Между първата и втората ни среща имаше период от около 10 месеца, през които не престанах да мисля за него, макар че дори трудно си спомнях чертите му. Помнех името му и онова чувство, което ме изгори още в първия миг на сблъсъка. Той е със 17 години по-възрастен от мен, от ромски произход. Женен е. Познавам децата му, които са големи и вече са поели пътя на собствения си живот. Познавам и съпругата му, която е прекрасен човек. Повечето хора се страхуват от него и мисля, че не е без основание. Постоянно си повтарям, че не бива да мисля за него, че той не го заслужава, но сърцето не чува ума ми. По стечение на обстоятелствата напоследък се виждаме по-често. Отношенията ни са по-скоро професионални. Никога не се е държал лошо с мен, никога не ми е казвал лоша дума. Не преставам да мисля за него, не преставам да търся повод да го зърна дори отдалече. Не мога да си обясня кое ме накара да изпитвам онова чувство,което грабва отведнъж и се помни цял живот. Жадувам близостта му, но се страхувам да я поискам. Боли ме от това, че жадувам невъзможното, забраненото. Възможно ли е, питам се, да бъда обсебена толкова много само с един поглед, с една дума, с един жест... Не преставам да се боря, но не за него, а със себе си. Защото толкова много бих искала да отида при него, да го докосна, да му кажа, че го обичам, да се сгуша в него, да усетя аромата на тялото му, да почувствам топлината на устните му, но се страхувам да не бъда отхвърлена. Боли от това, че сърцето не ми позволява да го изтрия от живота си. И се питам - дали ако престана да мисля за него, ще престана да бъда и себе си?
*Историите са публикувани със съкращения
Аз съм на 33 години, от сравнително голям български град. Имам семейство и две деца. Професията ми е такава, че ме среща с много и различни хора - от елита до утайката на обществото. Именно професията ми ме срещна и с него преди малко повече от една година. Между първата и втората ни среща имаше период от около 10 месеца, през които не престанах да мисля за него, макар че дори трудно си спомнях чертите му. Помнех името му и онова чувство, което ме изгори още в първия миг на сблъсъка. Той е със 17 години по-възрастен от мен, от ромски произход. Женен е. Познавам децата му, които са големи и вече са поели пътя на собствения си живот. Познавам и съпругата му, която е прекрасен човек. Повечето хора се страхуват от него и мисля, че не е без основание. Постоянно си повтарям, че не бива да мисля за него, че той не го заслужава, но сърцето не чува ума ми. По стечение на обстоятелствата напоследък се виждаме по-често. Отношенията ни са по-скоро професионални. Никога не се е държал лошо с мен, никога не ми е казвал лоша дума. Не преставам да мисля за него, не преставам да търся повод да го зърна дори отдалече. Не мога да си обясня кое ме накара да изпитвам онова чувство,което грабва отведнъж и се помни цял живот. Жадувам близостта му, но се страхувам да я поискам. Боли ме от това, че жадувам невъзможното, забраненото. Възможно ли е, питам се, да бъда обсебена толкова много само с един поглед, с една дума, с един жест... Не преставам да се боря, но не за него, а със себе си. Защото толкова много бих искала да отида при него, да го докосна, да му кажа, че го обичам, да се сгуша в него, да усетя аромата на тялото му, да почувствам топлината на устните му, но се страхувам да не бъда отхвърлена. Боли от това, че сърцето не ми позволява да го изтрия от живота си. И се питам - дали ако престана да мисля за него, ще престана да бъда и себе си?
*Историите са публикувани със съкращения
