Питали ли сте се какво ви прави щастливи? Това, което имате, или мисълта за всичко, което бихте желали да ви се случи. Задавам ви този въпрос, защото искам да ви разкажа историята на един много скъп за мен човек. Срещнах го през лятото на 2006 година по време на морската ми ваканция в Созопол. Къде се видяхме за първи път ли? Колкото и странно да ви се струва, на една обща тераса. Да точно така, за хубаво или лошо, малките семейни хотелчета имат общи тераси. В случая беше за хубаво. Моята ваканция тепърва започваше, а неговата почивка беше към своя край. И така, тази тераса беше мястото, на което сутрин пиехме заедно фрапе, а вечер - мента със студено прясно мляко. Имахме само два дни и една обща тераса. Или не, позволете ми да се поправя, две сутрини, две вечери, две нощи и една обща тераса. Така звучи по-добре, защото все пак шест е три пъти повече от две, нали? Всъщност дали повече означава достатъчно? Тогава за мен отговорът беше Не! А „Не” е достатъчен стимул за едно голямо ДА. А всяко ДА е ново начало, нов стремеж и ново вдъхновение.

Дали това е щастието? Вероятно, защото голямото ДА имаше своето продължение през пролетта на 2007 година. Обадих му се случайно, или не толкова докато бях на форум в града, за който хората казват, че е Друга България. Срещнахме се пред един театър, който същите тези хора наричат Народен. Целунахме се като приятели, които отдавна не са се виждали. След това вечеряхме, хапнахме малко и си говорихме много. Разказа ми за себе си, за семейството си, за непреодолимата загуба на любимата му майка и скъпия му дядо, за отговорностите, пред които е изправен, за всичко, което го кара да се чувства повече нещастен и по-малко щастлив. Носеше много тъга в душата си и малко топлина в сърцето си. Исках да го опозная и да го направя щастлив, исках тъмнината на онази вечер да отстъпи пред светлината на зараждащия се нов ден. Исках да приспя миналото и да събудя настоящето. Трябваше да му покажа, че смисълът на живота не е в оцеляването, а в способността да живеем пълноценно и да изпитваме ежедневните малки радости. Исках го повече от всичко, защото усещах, че след този ден и аз няма да съм същата. Срещу мен стоеше човек, на който страшно много му липсваше нещо, без да осъзнава точно какво. Не ме остави да си тръгна безразлична, промени ме и ме накара да потърся себе си.

Изпрати ме до автогарата, остави ме сама малко преди да тръгне автобуса, защото трябваше да се прибира при семейството си или по-точно при онова, което беше останало от него. Преди това ми каза: „Ще ти се обадя, за да проверя дали си тръгнала.” Да, този път аз тръгнах към града на тепетата, а той остана в Другата България.

Дали това е щастието? Вероятно, защото какво означава една магистрала разстояние?

През един уикенд, той ми писа в скайп, случайно или не толкова случайно. В онзи момент и двамата се подготвяхме за различни изпити и затова всеки от нас прекарваше повече време вкъщи. И за да бъда абсолютно точна, пред комуникационния център, както се шегувахме. Това включваше всички възможни средства за общуване от разстояние. Тогава му разказах за себе си, за семейството си, за нещата от живота, които ме вълнуват по един или друг начин, за всичко, което ме прави повече щастлива и по-малко нещастна. Той беше навсякъде с мен, в мислите ми, в сънищата ми, в ежедневните ми високооборотни дни, в болницата, когато треперих сама до леглото на близък човек, навсякъде... И така, времето минаваше, между изгревите и залезите, между сутрините и вечерите, между това, което съм аз, когато съм без него и онова, което е той, когато е без мен.

Дали това е щастието? Вероятно, защото знаех, че един ден ще го видя отново.

Минаха два месеца. Но точно този ден не закъсня, защото знаеше, че беше специален, а специалните неща идват винаги навреме, когато сме готови да ги приемем с цялото си сърце и душа. Няколко месеца този ден препускаше, заедно с мен, заедно с него, бързаше, за да стигне, защото най-голямото му желание беше да бъде гостоприемен домакин на най-дългоочакваната среща през август. И така, в този ден, прекосявайки България от точка А до точка Б, се оказах в точка С, на същата онази автогара, на която той преди време ми каза: „Ще ти се обадя, за да проверя дали си тръгнала.” Този път аз му звъннах, за да му кажа, че съм пристигнала, но не в града на тепетата, а в Другата България. Минутите, секундите и стотните се надпреварваха, защото искаха да го видят преди мен, но не им оставаше нищо друго, освен да отстъпят пред любовта, защото имаше място само за нас двамата и за онази първа различна целувка... Този специален ден ни подари цялата си емоция, заведе ни на разходка в планината, показа ни красотата на гората, обсипа ни с капки летен дъждец, накара ни да се почувстваме живи, така, както никога до сега. Не исках да си тръгва, исках да остане завинаги, но денят бързаше, защото беше специален, и някой друг го очакваше със същия трепет, но на друго място.

Дали това е щастието? Вероятно, защото от специалните дни и нощи се родиха много специални месеци, отгледани в най-специалната година. Годината на Голямата любов, в която си обещахме да останем завинаги заедно, за цял един живот. Но...

25 март 2008 г., София, България

Здравей, В., мисля, че тук е мястото да напиша някои неща за ситуацията в момента, тъй като всичко казано до сега от мен ти се струва измислица и оправдание. Имаш право да го мислиш и не искам да те убеждавам в обратното. Причините за тази ситуация са много, поне за мен, и ти нямаш вина за нищо. Всичко беше наред до края на януари, моментът, в който започнах лекции, тогава всичко се обърна нагоре с краката. Това беше моментът, в който разбрах, че ангажиментите ми в университета се увеличават драстично, а оттам намаляват работните ми дни, което ще рече свиване на доходите ми. Ти ще кажеш, че това не е важно, но за един мъж е от значение той да се чувства комфортно до жената, с която живее. Проблемите в работата ми са факт и аз ги приемам, тъй като няма да пожертвам ученето за сметка на работата, дори ще спра да работя в моментите, когато се налага да уча. Другите проблеми идват отново от мен, те са свързани със семейството ми, и вместо да се оправят, се задълбават с пълна сила. Признавам си, не мога да се справя с баща ми, каквито и усилия да полагам, но аз съм зависим от него, поне докато уча, поради ред причини. А най-важното е, че каквото и да направи, той е единственият ми родител. Не крия, че положението вкъщи е трудно и причината, заради която не съм казал подробности за нас е, че изпитвам страх за реакцията на баща ми. Мен ме боли от факта, че не мога да бъда в дома си с любимия ми човек, и това е факт, а не искам вечно да обикалям като бездомник. Мило, това са само част от нещата, които ме карат да се чувствам така и да върша глупост след глупост. Факт е, че се промених, но поне за сега нищо не мога да направя, защото не издържам на цялото това напрежение. Осъзнавам, че те обиждам и те наранявам, и това не мога да си го простя. Срокове не искам да ти давам, пък и не съм ги заслужил, затова моето решение е да мислиш за своето бъдеще без мен. Ти оставаш най-прекрасната жена, с която съм бил, и надали ще има втора като теб, но едно ми стана ясно, че още не съм дорасъл, за да бъда с теб, колкото и да не ми се искаше да е така. ПИШИ МИ, ИЛИ МИ ЗВЪННИ, КАКВОТО И ДА Е ТВОЕТО МНЕНИЕ, АЗ ДЪРЖА НА НЕГО. И ТОВА НЕ Е ВСИЧКО, ИМА ОЩЕ МНОГО НЕЩА. (Позволих си да запазя размера на буквите от последните изречения, защото така бяха в оригиналното писмо, което получих по имейла).

Дали винаги срещата с подходящия човек е в подходящия момент? Дали понякога истината не закъснява? А дали не идва тогава, когато още не ни се иска да я чуем? Истината, че не винаги сме в състояние и сме готови да отговорим на това, което ни се случва. Истината, че всеки човек има нужда от време, за да приеме промяната в живота си. Истината, че всеки сам трябва да намери своя път към себе си и никой няма право да го отклонява от него. И аз не го направих, само му се обадих, за да му кажа, че приемам неговото решение. Макар и да страдах дълго от това, разбрах, че за любовта няма срокове и условия. И когато нещо си тръгва от реалността и напуска живота ни, това не означава, че то не остава завинаги на едно друго, по-специално място.

Дали това е щастието? Вероятно, защото болката от това да загубиш най-скъпото ти нещо, преобръща целия ти свят и те кара да преосмислиш точно онези минути, секунди и стотни, през които си бил най-щастлив. И този път на теб ти се иска да ги изпревариш, защото знаеш, че от това зависи колко бързо ще стигнеш до истината и ще спре да боли.

Сега вече знам, че се срещнахме, не само, за да преживеем нещо много красиво, но и за да се научим как да обичаме. Вярвам, че когато всеки от нас намери своята друга половина, ще я познае и ще и даде това, което е усвоил, докато я е търсил. Вярвам също, че когато човек обича истински, той не се страхува да следва сърцето си и с лекота пренебрегва всички предразсъдъци и задръжки. Това за мен е любовта. И когато е истинска, нищо не е в състояние да й попречи да се прояви.

Дали това е щастието? Вероятно, защото намерих сили, за да простя два пъти, един път на себе си и втори път на него.

Разбрах, че за да бъда истински щастлива, трябва да се науча да се радвам на всеки красив ден, да преживявам с цялото си сърце всеки вълнуващ миг и да откривам вълшебствата около себе си, без да правя сценарий за бъдещето и без да режисирам всеки момент от действителността.

Помните ли, началото на тази история...
...Разказа ми за всичко, което го кара да се чувства повече нещастен и по-малко щастлив...
...
...Разказах му за всичко, което ме прави повече щастлива и по-малко нещастна...

Всеки от нас възприемаше нещата и света около себе си по различен начин. Дозата щастие беше различна за всеки от нас.

„Колко трудно е да се разделиш с Другата си половина след като си я намерил”, думите не са мой, а на Паулу Коелю. Подкрепям го за това, че наистина е трудно, но трудно не винаги означава невъзможно. Трудното е открит урок за напреднали ученици, които никога не се отказват в търсенето на истинското щастие.

Не е задължително да четете следващите редове, защото те са предназначени само за един Читател, за Него.

Първи финал за тези, които са решили да преминат на следващата история.

Няма да ви питам повече дали това е щастието, защото знам, че успях да извървя една от малките отсечки по пътя към голямото щастие!

Втори финал за тези, които решиха да останат с мен до края на историята.

Няколко специални думи за Него, специални, защото след тях, аз ще напусна тази история, а той сигурно ще остане, за да се опита да намери себе си, чрез тях.

Една година по-късно, 25 март 2009 г., Пловдив, България

Здравей, М.,

Не знам дали това, което пиша в момента, е правилно или не, но вече спрях да мисля за правилата. Не искам да се чувствам длъжница на собствените си несподелени мисли и затова реших да ги оставя върху белия лист, който се надявам ти да намериш някой щастлив ден. Иска ми се да имаш силата, която да ти позволи да откриеш себе си и това, което ти желаеш, а не което другите очакват от теб. Защото само когато си себе си, тогава можеш да бъдеш истински щастлив и да даряваш от това щастие на любимите си същества. Не позволявай на хората и на обстоятелствата да ти пречат по пътя към търсенето на значимите за теб неща и на твоето лично щастие. Желая ти късмет във всичко и силна воля, за да се справиш с предизвикателствата, които животът е решил да ти поднесе. И просто, когато наистина искаш нещо от този живот, не чакай, а отиди и сам си го вземи, за да не те изпревари някой друг. Когато се колебаеш, не бързай да казваш „не” от страх, а помисли, защото така можеш да се разминеш с нещо истинско, което никога повече няма да срещнеш. Стреми се да живееш така, сякаш не винаги ще има утре. Преодолявай по нов начин и с лекота ежедневните препятствия, защото знай, че там някъде те чака твоето щастие. Не е лесно, но вярвам, че животът ще те срещне с правилните хора и обстоятелства, които ще ти покажат вярната посока. Дори и да ти се струва, че сега всичко около теб е черно-бяло, сигурна съм, че ще намериш сили в себе си, за да го оцветиш, така че когато един ден се обърнеш назад, да си кажеш: „Да, това е картината на моя живот и тя ми харесва, не се продава, защото няма цена, толкова е красива, че дори и да мога да променя нещо в нея, не бих го направил за нищо на света.” В.

Това е само малка част от отговора, който му изпратих точно една година по-късно, на Благовещение. Вероятно има някакъв символ в това, че и двамата обменихме уморените си мисли на този свят християнски празник. Останалото, което му споделих е вплетено в различните моменти от тази история.

Един ден по-късно...

Здравей, В., (тук беше поставена усмивка). Твоето писмо в началото малко ме учуди, но след като го прочетох, чуденето, разбира се отпадна. Всичко, написано в него, е в типичния твой уникален стил. Поздравявам те за което, и ти благодаря за него. Това, което прочетох, никак не ме изненада. Аз съм се надявал да ме разбереш, колкото и трудно да ти е било. Сигурен съм, че и на двамата ни е отнело доста време, за да се съвземем след всичко това, но най-важното е, че сме намерили сили да продължим напред. В., наистина ми е трудно да напиша някои неща в едно подобно писмо. Но, все пак, искам да ти благодаря за всички хубави моменти, които сме преживели в миналото. Пожелавам ти множество щастливи мигове, които да съпътстват живота ти, защото ти го заслужаваш.

Дали това е щастието? Да, това е щастието на преживяните моменти с любимите хора, макар и в минало време.

Дали го обичам все още? Някой ден може да реша да напиша продължение.

*Историите са публикувани със съкращения