Аз съм се родила от тази приказка. Моят татко я е написал в едно писмо до майка ми, безумно влюбен в нея и отчаян, борил се е за нея, защото тя е била влюбена в друг, но.... е успял!... С тях винаги съм се чувствала като мъничка перла, родена в океана на тяхната любов! Ето и приказката, преписана от писмото му, което вече е пожълтяло, а тях ги няма..., но тази любов винаги е закриляла и мен:
"Драга В.,
в последно време в главата ми се върти една малка приказка. Искаш ли да ти я разкажа?... Добрите момичета знам, че винаги слушат с интерес всичко, което може да им донесе поука... Тя е също така за едно добро, работливо и хубаво момиченце, като тебе...

Имало едно време едно момиченце, което било много, много добро. В него не липсвали всички добри качества, които притежава един истински човек! То работело денонощно, дори забравяло, че трябва да се радва на живота. Все пак било благодарно и доволно от себе си. Момиченцето имало своя градинка, в която цъфтял хубав, червен божур! То много обичало градинката си, особено хубавия божур, когото обсипвало с нежни грижи и му се радвало.
Но божурът започнал да повяхва сякаш макар да било време, още рано за прецъфтяване. Сякаш неговият цвят не чувствал вече грижите на момиченцето и топлотата на сърцето му. Започнала да пустее и градинката. Напразно, момиченцето поливало с обилни сълзи божура. От него останали само семената, които вятърът духнал и отнесъл в друга градинка, където посял.
Пустеела градинката на момиченцето и пренасяла своята пустош в душата му.
Но там, където преди бил божура, кой знае от къде, попаднал и израснал някакъв бял мак, а около него – незабравки. Момичето гледало тия цветя, но не им се радвало. Напразно тяхното ухание примамвало. То искало пак божура! Искало да вижда познатия цвят на своята градина. Често макар с известно съжаление, то посягало да изтръгне и захвърли белият мак, но незабравките поклащали отрицателно венчетата и момичето се сдържало. То започнало /по указание на някаква врачка/ да полива тоя мак и да изпитва съжаление към него. Топлота на сърцето му сгрявала като слънце цветето. И изведнъж белият мак израснал голям и свеж, а незабравките започвали да стават мънички, да прецъфтяват и чезнат. Момичето забелязало, че градинката му е пак така свежа, както и преди. Започнало пак да и се радва. В душата му станало весело, сякаш птичките огласяли опустелите й кътове!... То пеело от сутрин до вечер, приседнало до белия мак, а той му се усмихвал нежно, превеждал цветчето си към бузите на момиченцето и изразявал благодарността си за дарения му хубав, прекрасен живот с нежни ласки и искрена обич!
Как, харесва ли ти приказката?... Има още малко от нея, но всичко говори за светлина, красота, нежност и т. н.
Сякаш е написана тъкмо за теб. Не ти ли се струва, че е така?...
3.09.1950 г. Д."

Н. С. /перличката/

*Историите са публикувани със съкращения