Ще ви разкажа една любовна история, която започна преди 48 г. и все още е жива. Бях петокласничка, когато в блока ни, и то в нашия вход, пристигна семейство от Армения с пет деца (три момчета и две момичета). Не знаеха нито една българска дума. Бързо се интегрираха. Живееха през един етаж над нашия апартамент. Като станах на около 15 год., забелязах, че голямото момче от семейството на арменците ме гледа някак особено. Прехвърчаха искри, когато се разминавахме. Станах чувствителна. Усещах когато се отваряше тяхната врата. Гледах през ключалката, чувах сърцето му, дъхът му, когато минаваше по нашата площадка. Не след дълго се уговорихме да си говорим по канала на мивките. Нашата любов, макар и платоническа беше силна, но забранена. Той - арменец. Аз - със строг баща военен, довел семейството си от Западните покрайнини. Разменихме си снимки с надписи „с обич”. Баща ми усети, че нещо се случва и категорично забрани да се виждам с моя любим. И както се знае, че всяко забранено нещо е по–сладко, любовта ни пламна с такава сила, че нищо не бе в състояние да изгаси пламъците. Един ден разбрах, че семейството се изселва зад граница. Забраниха ми да си взема довиждане с любимия човек. Но любовта е по–силна от всяка забрана. Намерихме начин да се сбогуваме. Той ми предложи да тръгна с него. А бяхме само на по 17 год. Достраша ме. Та мен не ме пускаха сама да отида до леля ми, която живееше в друг квартал. Потекоха реки от сълзи. Не след дълго получих първото писмо от Ливан. Препрочитах го хиляди пъти и плаках дълго. Там ме уверяваше, че много ме обича. Моите мисли се лутаха като в паяжина. Не знаех на кого да вярвам на баща ми, който категорично отричаше връзката ни, или на момчето, което обичах.

Кореспондирахме си около година, когато получих писмо с текст: „За 1 май, жив или мъртъв ще съм при теб” . Тези силни думи с всяка изминала година все повече оценявам. В края на април вечерта се позвъни на вратата. Отворих. Там бе един сериозен мъж, който ми показа карта и каза, че е следовател в ЦСЗ. Каза, че моят приятел е там. Идвал да вземе писмата, който съм получавала от него. Казах, че съм ги изгорила, но пазя последните две. Разказа ми, че моряците от български параход били в Ливан. Моят любим ги развеждал из града и бил техен преводач. В замяна помолил да го скрият в парахода. Признал, че страда по момиче в България, което обича. Моряците изпълнили молбата му, но във Варна го „прибрали” и докарали в София. Не повярвали на силните чувства. Мислели, че политически причини са го довели тук. Моите писма евентуално можеха да опровергаят съмненията. Разбрахме се на другата сутрин да занеса писмата в затвора. От притеснение забравих името му. Няма да разказвам баща ми като разбра как се ядоса, че съм се забъркала в тази каша. Отидох до затвора, но като не знаех името му, ме отпратиха. След обяд дойде следователя, който беляза съдбата ми за цял живот. Разпореди се майка да отиде в кухнята, а той, аз и баща ми да проведем разговор в хола. Попълних някакви бланки и си мислех, че ако бяхме само аз и той, щях спокойно да му кажа колко много обичам приятелят си. Но съдбата бе решила друго. След многото въпроси ме попита дали го обичам. Баща ми стискаше зъби и ме гледаше с присвити очи. Излъгах за първи път. Казах „НЕ”, а сърцето ми кървеше, както и сега когато пиша. Следващият въпрос бе „Би ли се омъжила за него”. Отново казах „НЕ” с мисълта, че след това татко ще ме бие с каиша. Тогава чух най–тежките думи, които са забили остриетата си в мозъка ми и стоят там до днес: „ Е, той каза че безумно те обича и ако и ти бе казала същото, щяхме да ви оженим, а вие да изберете къде да живеете, тук или там”. Срина се целият свят пред очите ми. Бях предала любимия си. По–късно, когато получих писмо от него разбрах, че следователят не беше казал за разговора ни. В него само с едно изречение бе изказал болката си „бях близо до теб, но не ми разрешиха да те видя, а персонално не успях да те срещна”. Продължихме кореспонденцията, но вече от Швеция където живее и до днес. Запознах се с едно момче, на което разказвах за голямата си любов и дори му четях писмата. И до днес не зная как стана, но ние с момчето отидохме тайно и се бракосъчетахме. Решихме да кажем след 3 год. на родителите си. Година по–късно родих син, за който ме излъгаха, че е починал. Всичко това любимият ми арменец знаеше. Получих писмо, в което ме уверяваше, че няма да се ожени, докато не ме види за последен път и вземе разрешение от мен. Недоумявах, та нали аз вече бях семейна. След около година и нещо дойде в България. Разчувствахме се много при срещата, молеше ме да се разведа. Със сълзи на очи му признах, че съм бременна с второ дете. Той сигурно помисли, че обичам много съпруга си, а аз - че не ме иска с чуждо дете. Защо винаги остава нещо недоизказано?
След 10 год. брачен живот се разведох. Тогава се чухме по телефона с човека, когото обичам до днес. Той беше вече семеен, но обеща, че ще дойде. Но пак недоизказани думи бяха причина да не се срещнем. Така на 7 – 8 год. веднъж се чуваме. Последният път беше преди 4 год. Вярвам, че ние ,макар и късно ще бъдем заедно. Не искам да разваля семейството си.
Съдбата си знае работата. Зная, че много се обичаме, а това разказвам на внучката си, която до последния телефонен разговор не вярваше, че тази приказка съществува. Но когато това стана в нейно присъствие и бе свидетел на вълнението и как повтарях името му, ми каза: „сега повярвах, че този човек съществува”.
Подробностите спестих и въпреки това стана дълъг разказ. Единствено съжалявам, че любовта ни остана платоническа и че голямото разстояние разкъсва любовта ни, която се стеле, раздърпана от годините между Швеция и България. Няма да престана да се надявам.
Благодаря, че имахте търпение да прочетете една съдба, белязана от истинска, но неосъществена докрай любов.

*Историите са публикувани със съкращения