Годината е 1957-ма. Едно амбициозно момиче поема път към учителската професия: студентка в СУ „Св. Климент Охридски”, преследвана от завистта на съученици, облечена в политическа власт.

„С М.В.Х. се запознахме на първото комсомолско събрание. Вероятно му направих впечатление с изказването си, пропито с инициативност за обществени изяви. Отношенията ни много бързо се развиха и получиха популярност сред колегите.”

Само след броени седмици ентусиазмът се стопява. Едно разочаровано и изплашено момиче се пита: „Дали моите съграждани не интригантстват??!” Бях дамгосана като дъщеря на местен собственик. Баща ми бе разкритикуван в местния печат!” – Питах се: „Ще се боря ли за любовта или ще оцелявам.” Ако моята „репутация” попречи на любимия да постигне мечтите си, имам ли право да го обричам?” С цената на много болка решавам за себе си: „Приемам съдбата; любовта има много лица!”.

Едно възторжено момче е устеремено към „сияйните върхове на комунизма”. То фанатично вярва на другарите. Партийната повеля е: „С нея не можеш да имаш семейство.”

Объркан, младият човек трябва да избира между любовта и кариерата. Дали е истина преценката за „не-нашата другарка”? Съмнения не се разрешават. Партийното поръчение трябва да го върне към избраната от други „другарка”.

Студентските години преминават в мъчително раздвоение. Но „сърце ума не пита: то е птичка дяволита: дето иска, там ще кацне, дето иска там, ще пее”. В случайните мълчаливи срещи прехвърчат искри, но „огнеборци бдят от всеки ъгъл”. Партийната воля е над всичко, особено ако си зомбиран – избор няма!

Трагично влюбените мъчително се раздвояват над въпросите „защо” и „как”. Всеки има своя версия, но контакти не са разрешени! Можем ли да се борим за любовта си или да приемем мълчаливо волята на любимата партия (или на случайните й избранници)....

Момичето първо прави своя избор, тръгва по свой път. Шокиран и притиснат, и младият мъж създава свое семейство.

Няколко години нещата изглеждат приемливо разрешени. Неочаквана служебна среща обаче, събужда приспаните чувства. Отново пламват болезнени съмнения: „Ще се борим ли за любовта си или ще пазим добрите си семейства?!” Отговорът е съгласието: „Ще пазим семействата и ще се обичаме – възможно-невъзможно или невъзможно-възможно”. Животът ни учеше на това.

Мнозина съвременници биха се усъмнили в подобна алтернатива. Повече от пет години (и 15 преди това) „мълчалива любов”, скриване от другите и от самите себе си. Кратки срещи в малки сладкарнички, делови и професионални отношения, морална подкрепа и неизказани чувства. Няма време и място, има съвест и отговорност.

Децата израстват, задръжките намаляват, духовните връзки укрепват. Разрешените теми са: политика, професия, публични изяви, публикации и децата на всеки един от нас – обичани и пазени. ... Но сърце ума не пита... Само няколко пъти през тези години телата намират сгоден случай и неудържимо се стремят едно към друго, но „умът сърцето спира” и „воюва” за една възможно-невъзможна и невъзможно-възможна любов по свои правила.

Пролетта на 1989 г. Наближаваме петдесетте. Тайно се надяваме да намерим все пак време за възможно-невъзможното. Любовта е проверена и „увековечена”.

Неочаквана командировка по едно и също време и в един и същи град. Неочаквано стаите в хотела са една до друга. Неочаквано всеки е сам в стая. Калени в битките за тази „необичайна” любов и вече „зрели” хора, случайно сутринта излизаме едновременно за професионалните си дейности и разбираме, че сме прекарали нощта в съседни стаи и.... сме пропуснали последния си шанс. Съдба!

В годините на политически промени личностните проблеми затрудняват емоционалните контакти. Срещите са все по-често възможно-невъзможни.

В един студен мартенски ден на 1994 г. М.В.Х. ми позвъни с молба да отида в Министерството „за по едно кафе”. За първи път не можах да се отзова: учителски проблеми ме притискаха. М. ме молеше: „Ела, не се чувствам добре! Друг път, като сме се виждали, съм се оправял!”... „Не мога!” – притеснена затворих телефона. ...

Минаха незабелязано дни и месеци. Опитвах, но не успявах да го намеря на познатия телефон. Водих тежки битки за работно място, за училище. За първи път аз прекъснах крехката ни връзка. През многото изминали години не минаваше и ден без да споделя мислите си с „Него” – приятеля, съмишленика, колегата и „единствения”. Сигурно можех да му помогна (и той на мен!), но „времената” ни попречиха, и този път – трагично.

Случайно, през септември 1994 г. научих за мъчителната му кончина. На погребението чух наши колеги да си говорят с недоумение и скрито любопитство: ... в несъзнаваните си часове М. викал някакво женско име...

Нямах думи, нямах сили да заплача... Напираше само въпросът: Борихме ли се за любовта си?...

Отгледахме прекрасни деца. Аз разтрогнах брака си, за да получа жилище като глава на семейство. Съпругът ми винаги е признавал моята почтенност и подържаме човешки отношения. Ако спечеля наградата за екскурзията до Истамбул, ще отида с него.

Поклон, дълбок поклон пред светлата памет на един „незнаен воин” на любовта към другите и „нищо за себе си”! Здраве и живот на живите – нас, които го обичаме!

 

*Историите са публикувани със съкращения