Емоционалните хора, хората, които са подвластни на любовта, като че ли винаги преживяват като разочарование невъзможността да я срещнат.
В живота си няколко пъти срещах любовта в различните й измерения.
Имах, макар и за кратко, щастливи мигове. Бях в девети клас, когато моя съученичка ме заведе на модно ревю в нашата столица на хумора. Нейният приятел седеше на задния ред. Обърнах се и до него видях русо момче със сини очи, синя риза и тъмни панталони. Чертите на лицето му се запечатаха в съзнанието ми. Същата нощ въобще не можах да заспя – нещо, което до този ден не ми се беше случвало.     Тогава въобще не предполагах, че ми предстоят много дълги безсънни нощи. Всеки ден той ме чакаше на среща пред една от църквите в нашия град. Отивайки към него, аз забравях всичко друго на света. Стана така, че се разделихме за 4 години, докато учех във Велико Търново. Връщайки се оттам в Г., първият човек, когото срещнах, беше русото момче. Отново бях запленена от любовта, голямата, онази, която руква като майски дъжд и за която Куприн беше казал: „На сто години ражда се веднъж!” Не помислих за нищо друго, освен за силата на съдбата, за онези решения, които вземаме, когато сме подвластни на тази магия любовта.

Тогава въобще не мислех, че любовта носи и болка и проблематични ситуации. Не бих казала, че съм се борила за неговата любов.
Сега, от позицията на изминалите 30 години след това, зная, че тази любов е била фаталната за мен, а може би и за него. Година по-късно се омъжих за своята мечта, запленена от истинската любов. Когато очаквах да се роди дъщеря ни, снимката на нейния баща беше неотлъчно до мен на нощното шкафче в спалнята. Много скоро след сватбата разбрах, че любовта наистина е сляпа и не ти дава възможност да видиш истинските неща около себе си. За мен започна един много труден семеен живот, лишен на моменти от всякакво очарование. Изведнъж поезията отстъпи място на прозата, премесена с всякакъв вид драматични усложнения. Любовта не само че отлетя, но отстъпи място на омразата, болката и самосъжалението, чувството за вина, които се засилваха с всеки изминал ден. Една година по-късно родих моята дъщеря, която нарекох Д. Звездата на малкото бебе огря моя път, на лицето ми се появи щастлива усмивка. Станах най-гордата и щастлива майка.
Мислех си, че точно както любовта не завижда, не търси отплата и прощава всичко, така и моят живот и животът на детето ни ще се промени към добро. Вярвах в това и прощавах грешките на моето синеоко момче, докато това се превърна в ежедневие, в невъзможност да продължаваме заедно. Преживях един драматичен унизителен развод изцяло по вина на мъжа ми. Излязох от брака с ясното съзнание, че детето ми има нужда от баща. Бях на 26 години и вече не вярвах в любовта!

Моето семейство, моето поколение израсна с любовта! Моите родители бяха щастливи. Баща ми отнесе в гроба си своя партиен билет, своя идеализъм, своята вяра в доброто, своя работохолизъм. Смея вече да кажа, че човешкият характер е генетично предопределен. Насочих цялата си любов към 3-годишната си дъщеря, в емоционален план не мислех за себе си. Тогава разчитах на подкрепата на родителите си и, разбира се, на себе си.
Скоро чух едно сравнение: разводът приличал на погребение. Замислих се и намерих общи прилики. Изведнъж умират илюзиите, умира вярата в любовта, в хората, а без любов се живее много трудно. Има моменти, в които се чувстваш виновен, наранен.

Открит човек съм и винаги говоря това, което мисля. Сигурно това е една от причините да бъда често наранявана от практични, мислещи за себе си хора. Но винаги съм смятала и смятам, че човек, който не умее истински да плаче и страда, да се весели, да се радва на цветята, остава затворен и за простите човешки радости, които всъщност представляват живота. Част от него е любовта.
Моето поколение не беше материализирано, ние наистина обичахме, без да търсим облага от това, но трудно преживявахме загубата на любовта. Защото всичко около нас е любов – децата, природата, надеждата.
Разочарованието ми от любовта в този неуспешен брак беше толкова силно, че затворих сърцето си; реших, че не искам повече да ме нараняват. Никога нямаше да повярвам в силата на любовта, ако не ми се случи следното. Извървях живота си сама и като София Лорен в Джована от „Слънчогледи” реших, че може да се живее и без любов. Било ми е трудно, често съм плакала за грешния си избор, но не съм направила друг. Уплаших се от възможността да изживея всичко отново. Детето ми растеше и то ми даваше сили да продължавам напред.
Преди година почина бившият ми съпруг и стана така, че на неговия гроб трябваше да кажа няколко думи. Мислех, че го правя по задължение заради детето. Оказа се, че всичко това ми подейства толкова силно, че за сетен път повярвах, че любовта е силна и свършва точно там, където свършва животът.
Една любов, за която не съм се борила; напуснала съм полесражението по важни обективни причини - точно такава любов съм носила в сърцето си през целия си живот, без въобще да го зная, по простата причина, че винаги съм го отричала, даже и пред себе си. В този момент си припомних строфите:
Всеки друм става тесен за двама,
всяка радост е бременна с мъка,
нека никога срещи да няма,
за да няма след тях и разлъка!

Любовта сякаш те кара да не си същият, не можеш да се разделиш с нея, правиш го с много усилия, за да разбереш в крайна сметка колко дълга и разрушителна е била тя през годините. Любовта изпепелява, не оставя нищо след себе си, но тя не умира, винаги си спомняш за нея.
Писането на тези редове потвърждава този факт. Дъщеря ми се омъжи също по любов. И колкото и да си мислех, че нейните решения са непрактични като бащините, това не се оказа така. Днес на нейното нощно шкафче също стои снимката на баща й. Тя също много трудно се раздели с него. Преди две години - на 22 юни, моята звезда Д. роди момиченце. Нарече го Д. Когато отидох в родилния дом в град Л., в ръцете на дъщеря ми имаше жива кукла. Толкова добре оформена и красива беше малката Д.! Разплаках се от щастие! Разплаках се с най-голямата любов, на която съм способна! Пожелах на бебето щастие, късмет и семейство, здраве и дълголетие. В горещия 22 юни отново срещнах голяма любов – продължението на живота.
Тогава реших, че всичките перипетии, през които съм преминала, са си стрували заради такова щастие! Днес очаквам втори внук, който след месец ще се появи в живота ни. И колкото и трудно да ми е понякога, живея за часа, в който внучката ми ще се обади и вече без помощта на майка си ще ме попита: бабо, какво правиш? Лека нощ, да спиш в кош и да сънуваш грош!
По професия съм учителка. От 15 години работя в Дом за деца, лишени от родителска грижа. Там отново всеки ден срещам любовта. Стремя се да помагам на децата без родители. Това е другата ми голяма любов.
Не срещнах любовта в истинския смисъл на думата. Но  винаги я виждам в очите на моята дъщеря, на внучката ми Д., на децата от Дома.
Харесвам живота си, защото той е простичък, но никога не е бил лишен от любов.
Любовта е всичко, което остава, даже и когато теб те няма. Турският сериал „Перла” третира проблемите, свързани с любовта, изневярата, с най-голямото щастие на света – децата; болката около загубената безвъзвратно любов, приятелството, работата.
Инджи става нарицателно име за всеотдайна и истинска любов. Красотата, любовта и смъртта са вечни категории, които винаги ще вълнуват всички ни.
Променят се времената, нравите, характерите, но никога не се променят чувствата – любовта, привързаността. Затова тези проблеми са вечни. И макар че всеки живот е неповторим, гледайки сериала човек заживява в най-красивата приказка – тази за любовта, и си припомня нещата, които не се купуват даже и с много пари – привързаност, отговорност, семейство, взаимопомощ. Да си припомним още веднъж максимата: „Не ти е приятел този, който ти бърше сълзите, а този, който не те кара да плачеш!” Любовта е призвана да промени света, тя разбива стоманени сгради, тя разплаква, тя вдъхновява, тя изпепелява, тя те кара да се чувстваш значим, а в по-късните години – даже жив. Няма по-велика сила от любовта. Тя е като огънят и водата. Разпалва и изпепелява  страстите, възнася, но и погубва хората. Това е тя, любовта, на която всички сме подвластни от люлката до гроба.
Всички ние живеем с надеждата на Джани Родари, че един ден ще я срещнем. Защото хората са устроени по този начин. Само любовта може да ни направи неповторими и значими и пак само тя може да ни нанесен дълбоки поражения за цял живот.
Героите от сериала се борят за любовта си, за семейството си, за това да бъдат по-добри. Бедни и богати, млади и възрастни, деца и тийнейджъри са подвластни на най-великото чудо в живота ни – любовта.
Докато я има любовта, тя е дяволски невероятна, непредсказуема.
Когато четем или гледаме „Ромео и Жулиета”, „Отнесени от вихъра”, ‘Мадам Бовари” или сериала „Перла”, ние отново преживяваме любовта. Тази велика илюзия, на която е подвластно всяко живо същество.
Общото между героите от сериала и моята история е това, че всеки от героите, даже Ахмед, който е на пенсионна възраст, търси и открива за себе си любовта.
Житейската драма на този герой е в това, че успява да осъзнае, че любовта идва и си отива; остава обичта, привързаността, остава майчината любов, която е до гроб!
Може би точно това осъзнах в живота си след развода.
Всеки от героите в сериала е изгарян от своята ревност и подчинен на семейството, на своята любов и като че ли никой от героите не е напълно щастлив.
Може би и богатството не е щастие. Сами по себе си нито богатството, нито образованието като че ли нямат стойност, ако се провалиш в брака си. Огромна е отговорността към децата и това, което наранява най-много обичта ни към тях, са техните провали и неуспехи. Част от моите преживявания в краткотрайния ми брак!
Истината, която Ахмед показва и доказва със своето увлечение, е че човек в такъв триъгълник не може да бъде щастлив. Режисьорът, сценаристът и актьорите в сериала търсят и намират решения за различните проблематични ситуации във филма. В живота ми ситуациите са сходни, но изискват много повече умения, за да ги решиш сам.
Не случайно животът е толкова пъстър и така неповторим за всеки от нас! Младостта е безумна; зрялата възраст също не е застрахована от вземане на неразумни решения, а старостта е възраст, в която човек е склонен да философства, без да търси вината в себе си.
Сериалът ме разтърсва с провокиращите си емоции, мисли и чувства и ме кара да го следя внимателно, сякаш точно там е отразена и част от моя живот!

Л. С. А.

*Историите са публикувани със съкращения