Истинската любов не се подарява, а се печели
Единадесета история
14 Юли 2009
Реклама
Беше месец януари 2008 г. Мислех си, че това е просто поредната съботна вечер, в която ми се налага леко по задължение да отида на рожден ден в култово софийско заведение. Казвам по задължение, защото някои хора изкарват детството си при баба и дядо на село, други по зелени училища, а аз от 17-годишен до ден днешен петък и събота на ул. М. 12. Всъщност отивах на рожден ден на момиче, с което се бях запознал едва преди около 2 месеца в един сайт за нощния живот. Разбира се, поради тази причина отивах с единственото намерение да я уважа, да си поднеса скромния подарък и класически към 3-4 сутринта да се прибера пеша по алеята от х. Р. до Красно село. Това беше стара традиция, която ми даваше възможност първо да изкарам алкохолните пари, второ да спестя някой лев и трето да направя обширен контент анализ на вечерта. Тук е времето да кажа, че бях заклет ерген и няколко пъти публично пред приятели и познати се бях заричал, че Г. С. е заклет "гларус" и няма начин да се излъже по която и да е девойка, освен за повече от една вечер, или в най-добрия вариант - до другата седмица в събота. Пределно ви е ясно, че когато човек се зарича, предизвика съдбата до такава степен, че има шансове целия му живот да се завърти на 360 градуса.
Часът бе някъде около 23’00, а мястото бе добре познато. Точно по това време се опитвах да пазя алкохолна диета и по план не трябваше да се прекалява и все пак така потръгна вечерта, че след 2 ч. сутринта всичко беше бяло петно. Прибрах се съвсем незапомнящо как и най-навярно съм си легнал. Минало не минало време, рожденичката започнала да праща снимки наляво надясно и да разказва как е минало всичко на тези, които или не са имали честта да бъдат там, или просто са били някъде в чужбина. Не пропуснала да покаже снимките си и на бившата си съученичка от гимназията М. И. или просто казано Мими. Е, май вече се досещате накъде отиват нещата. Ф. и Мими били големи приятелки, но в момента се виждали доста рядко и чували тъй като госпожица И. от 6 години учела Икономика в Германия. Съдба, какво да я правиш. Не щеш ли моето слънце, тогава още М. И. взела, че попитала: "Абе Ф., кой е този небръснатият сладур със сините очи и разбунтуваната прическа?" Представете си колко небрежен съм бил. Ф. рекла "Един дето май ме сваля, запознах се с него преди около 2 месеца, но не ме вълнува особено. Много е надут и се мисли, че Света се върти около него." Поразгледали снимките и Слънцето дори поискало още няколко в случай, че Ф. има. Е как да няма? И така, стигаме до момента, в който вече има интерес от едната страна, за което аз дори и не подозирам.
Пренасяме се директно на датата 21 януари. Просто поредната вечер, в която си киснех вкъщи и чупех време пред компютъра, разговаряйки с Ф. Не искаш ли тя се изпуска или просто нарочно ми спомена, че имала приятелка, която ме е харесала и ме попита дали не искам нейния скайп, та да й пиша няколко реда. Разбира се, поисках снимков материал и след като го получих, не останах особено заинтригуван. И така, Ф. излезе от нета и аз се чудех около 2 часа какво да правя. По едно време си казах: я дай тука да счупя малко време с тази, ей така, просто за лафчето. Ако знаех какво ме чакаше в последствие, мога да се зарека, че нямаше да се захвана. Ако трябва да си призная, не очаквах много да се проточи разговорът, но останах доста изненадан, след като пишех, пишех, а не исках и да си помисля дори за лягане. Брей, какво нещо е това животът! Истината е, че от много време не си бях писал толкова яко с момиче, което дори не познавах. Помня, че падна голямо писане и неусетно минаха 5-6 часа. Тук е моментът да кажа, че съм огромен, да не казвам заклет Бон Джоуви фен и най-якото беше, че те тръгваха на турне из Европа само след няколко месеца и това ми беше стара мечта за реализиране. Всеки ден си пишехме, но аз бях много резервиран и не допусках да пламне нещо в мене, може би, защото няколко пъти преди това бях нараняван, после аз наранявах само и се пазех просто от чувствата. От дума на дума стигнахме до яката идея, тоест Слънцето предложи, ако се организираме с нейната приятелка, може да отидем на гости до Фрайбург и да съчетаем хем да разгледаме нещо, хем да отидем всички на концерта. Помня, че доста бързо купихме билетите и започнахме да търсим самолетни билети. Не след дълго купихме и тях и се просто се чакаше заветната дата 28 май. Слагам си ръката на сърцето и споделям сега, че дори не съм си представял какво щеше да се случи само след няколко месеца.
Месец март е. Лично за мен пролетта е магически сезон. Само след месец имах рожден ден, а разговорите с госпожица И. се точеха от сутрин до вечер и неусетно ставахме все по-близки и по-близки. Аз продължавах да се държа все така дистанцирано, докато усещах, че от другата страна може би вече има нещо повече от интерес. Но как да знаех аз какво може да се случи, без да сме се виждали, и спокойно си чаках май месец. Една вечер се прибрах доста уморен от работа и моето Слънчице ми сподели, че ми е купила подарък за рождения ден и лично ще дойде да ми го подари. Жест, който аз явно не оцених достатъчно в момента и дори се скарахме доста за това как можело да ми купува подарък, като още не ме виждала, как така ще си идва сега и т.н. Въпросната М. И. доста ми се разсърди, дори смея да твърдя, че ми се обиди и беше изключително огорчена. Предполагам, че тя не можа да си представи как тя иска да направи нещо с толкова много желание за някой, а той се държи така вулгарно. Нещата бяха стигнали до там, че топката бе прехвърлена в мен и аз трябваше да реша какво искам, искам ли нещо въобще, пука ли ми и още куп такива въпроси. Един или два дни не се бяхме чували и това ми даде възможността да оценя някои неща. Кажете ми вие в днешно време колко такива момичета се срещат, които те канят да им гостуваш в Германия, за да те водят на концерт, да ти купят нещо за рождения ден и дори да дойдат да ти го дадат лично. Няма такива или са останали много малко толкова свестни момичета. Два дни мислих и реших за себе си просто да се спусна по реката и каквото иска да става. На следващия ден се прибрах и побързах да и се обадя, за да мога да й споделя моето становище. Казах каквото имаше да казвам и не знам дали тя бе просто в добро настроение, или от чутото изпадна в нещо като възторг, и от тук нататък всеки разговор и всеки допир ставаше все по-истински и все по-хубав.
Денят е 4 април – ден, който мисля, че няма начин да забравя. Много неща преди това съм забравял в живота си, но точно този ден остава някъде в сърцето ми завинаги. С вече познатата ви Ф. трябваше по план да отидем, след като свърша работа, и да я вземем от летището, и разбира се, като добра приятелка й беше предоставила един апартамент, в който да имаме 3 дни да се опознаем по-добре. Аз се бях приготвил тактично с шише шампанско за вечерта и нищо повече. Часът е около 5 следобед, пролет е и всичко беше цъфнало и ухаеше, както никога преди. Звъни ми телефона поглеждам аз и Ф. ми казва: “Г., идвай да ходим към летището”. Честно да си призная, тук леко се развълнувах и леко се притесних от неочакваното. Излизам от работа и какво да видя. Няма Ф., няма летище, а самата М. седи и много сладичко мига с очи. Усмивката й дали беше от радост, че ме вижда, или просто си прикриваше притеснението. Нито за миг не се поколебах какво да направя и директно си я гушнах и цунках и не знам как така, но ако някой го е изживявал, ще разбере за какво говоря. Имах чувството, че летя и сияя целия само от мисълта, че тя е до мен. От първите 3 разменени изречения на живо усетих колко много си допадаме, дори ей така, без да сме се виждали. От тук нататък ще съкратя доста от последвалите събития, тъй като приказката е започната и предстоят много уникални моменти. Спрях да мисля какво е било, какво е и какво ще бъде. Единственото, което исках, е тези 3 дни, за които се бе прибрала тя, да бъдат изживени на 100%. Така и стана, всичко беше просто приказка. Не можех да повярвам колко много й се радвах. Ако трябва да си го кажа, усещах как потъва кораба. Всичко е уникално, но рано или късно идва и краят. Просто неусетно минаха тези 2 вечери заедно. Със заминаването й идваше и голямата дилема какво ще се случи с нас, защото беше април, а тя по план трябваше да завърши септември същата година. Не ми се искаше да си тръгва, но нямаше как, трябваше да завърши. На летището тя се разчувства много и дори заплака. Именно тогава вече бях сигурен в себе си, че каквото и да става, ще се боря за това един ден да сме заедно постоянно. Тя потегли към терминала, аз се обърнах да я видя за последно, и се качих хем с приповдигнато настроение в таксито, хем доста тъжен, че тези 3 дни минаха така неусетно. Всеки ден се чувахме нонстоп. От работа право на компютъра и най-хубавото бе взаимността. Усещах, че всичко, което се случва, е взаимно. Много тегаво минаваше времето, а нейното прибиране бе само след няколко седмици за Великден. Ако щете вярвайте, но това бяха най-дългите ми две седмици в живота, а едва започваше голямото чакане.
Тя се прибра за цели две седмици в България, през които времето все не ни стигаше и не стигаше. Постоянно бяхме заедно от сутрин до вечер, и сякаш нищо друго нямаше значение освен това, че сме заедно, макар и за малко. Но това е животът - борба, борба и пак борба. Човек трябва да се бори с всичко и особено с времето в такива случаи като нашия, когато разстоянието и времето са способни да убиват. Иска се много воля, много търпение и милион компромиси, защото дори не искам и да си спомням как се подържа връзка от разстояние. Трудно е, повярвайте ми. Отново тези две седмици преминаха като пролетна буря. Две седмици ми се сториха буквално като 2 часа. Както и да е, идваше моето първо заминаване за Германия и култовият концерт, който сякаш вече имаше второстепенно значение.
С течение на времето Ф. се отказа от идването в Германия и така имахме отново една седмица на разположение. Това със сигурност е 2 от 3 дни в живота ми, които никога няма да забравя - денят на заминаването. Полетът ми бе в 2 на обяд, а аз в 11 тръгнах към летището. Нямах търпение да стигна във Фрайбург и просто да си прегърна Слънчицето. Имах късмета, че пътувах с едно българче студент в тази посока и той ми помогна доста за придвижването, но това не е толкова важно, колкото фактът, че със стъпването ми на немска земя, се влюбих не само още веднъж в Мария, но вече и в Германия. Приказна страна. Не ми се говори много за тази една седмица, която изкарах там, защото до ден днешен, като се сетя за нея се разчувствам и почвам да плача. Смея да твърдя, че това бяха най-хубавите 10 дни в живота ми. Сигурен съм в това. Дори сега, когато вече сме си заедно, като се сетим за тогава, става доста меланхолично. Чувствах вече нещо, което до сега не се бе случвало с мен. Обичах, просто вече я обичах и мисълта за поредното ни разделение за около месец ме съсипваше. Ето, стана факт и поредната ни раздяла. Не знам или поне не помня колко много пъти съм плакал просто ей така, от сърце, защото не можем да сме заедно.
Измина и този един месец и Слънцето се прибра за цял един месец, в който се случи и нещо доста съдбоносно, за което аз няма да ви пиша такива романи.
Мисля, че вече доста се отегчихте от тези раздели и събирания, но какво да се прави, това е животът. Само да уточним, че с течение на времето нейното дипломиране се отложи за март месец 2009 г., а с това се удължи и голямото чакане. Последваха още няколко мои визити до Германия, всеки месец за по 5-10 дни и малко по малко наближи и месец март 2009 г.
Сега вече всичко е доста по-различно, от март 2009 година живеем на семейни начала и всичко хубаво предстои пред нас. Подредихме си новото жилище по начина, по който винаги сме си го представя ли, и мислим за дългосрочните ни планове, в които влиза, живот и здраве, и сватба - когато е писано - тогава. За финални думи искам да благодаря най-вече на съдбата, която ни събра, но преди на съдбата, на моето си Слънце, което вече толкова много време ме търпи и ме кара да се чувствам горд с нея, със себе си и най-вече с нас, с това, което сме постигнали заедно. Това, което сме преживели, е безценно, но вярвайте, че когато човек премине през толкова много трудности, той се калява и най-важното е, че след това всичко му се струва много по-сладко. Не знам до колко и в каква степен нашата история отговаря на вашите изисквания, но само аз си знам колко много сме жертвали, колко много сме се борили и колко много сме дали, за да имаме това, което сме сега. Обичам те, мое Слънце и много се гордея с теб. И помнете, както казах вече, истинската любов не се подарява, а се печели с цената на много жертви.
*Историите са публикувани със съкращения
Часът бе някъде около 23’00, а мястото бе добре познато. Точно по това време се опитвах да пазя алкохолна диета и по план не трябваше да се прекалява и все пак така потръгна вечерта, че след 2 ч. сутринта всичко беше бяло петно. Прибрах се съвсем незапомнящо как и най-навярно съм си легнал. Минало не минало време, рожденичката започнала да праща снимки наляво надясно и да разказва как е минало всичко на тези, които или не са имали честта да бъдат там, или просто са били някъде в чужбина. Не пропуснала да покаже снимките си и на бившата си съученичка от гимназията М. И. или просто казано Мими. Е, май вече се досещате накъде отиват нещата. Ф. и Мими били големи приятелки, но в момента се виждали доста рядко и чували тъй като госпожица И. от 6 години учела Икономика в Германия. Съдба, какво да я правиш. Не щеш ли моето слънце, тогава още М. И. взела, че попитала: "Абе Ф., кой е този небръснатият сладур със сините очи и разбунтуваната прическа?" Представете си колко небрежен съм бил. Ф. рекла "Един дето май ме сваля, запознах се с него преди около 2 месеца, но не ме вълнува особено. Много е надут и се мисли, че Света се върти около него." Поразгледали снимките и Слънцето дори поискало още няколко в случай, че Ф. има. Е как да няма? И така, стигаме до момента, в който вече има интерес от едната страна, за което аз дори и не подозирам.
Пренасяме се директно на датата 21 януари. Просто поредната вечер, в която си киснех вкъщи и чупех време пред компютъра, разговаряйки с Ф. Не искаш ли тя се изпуска или просто нарочно ми спомена, че имала приятелка, която ме е харесала и ме попита дали не искам нейния скайп, та да й пиша няколко реда. Разбира се, поисках снимков материал и след като го получих, не останах особено заинтригуван. И така, Ф. излезе от нета и аз се чудех около 2 часа какво да правя. По едно време си казах: я дай тука да счупя малко време с тази, ей така, просто за лафчето. Ако знаех какво ме чакаше в последствие, мога да се зарека, че нямаше да се захвана. Ако трябва да си призная, не очаквах много да се проточи разговорът, но останах доста изненадан, след като пишех, пишех, а не исках и да си помисля дори за лягане. Брей, какво нещо е това животът! Истината е, че от много време не си бях писал толкова яко с момиче, което дори не познавах. Помня, че падна голямо писане и неусетно минаха 5-6 часа. Тук е моментът да кажа, че съм огромен, да не казвам заклет Бон Джоуви фен и най-якото беше, че те тръгваха на турне из Европа само след няколко месеца и това ми беше стара мечта за реализиране. Всеки ден си пишехме, но аз бях много резервиран и не допусках да пламне нещо в мене, може би, защото няколко пъти преди това бях нараняван, после аз наранявах само и се пазех просто от чувствата. От дума на дума стигнахме до яката идея, тоест Слънцето предложи, ако се организираме с нейната приятелка, може да отидем на гости до Фрайбург и да съчетаем хем да разгледаме нещо, хем да отидем всички на концерта. Помня, че доста бързо купихме билетите и започнахме да търсим самолетни билети. Не след дълго купихме и тях и се просто се чакаше заветната дата 28 май. Слагам си ръката на сърцето и споделям сега, че дори не съм си представял какво щеше да се случи само след няколко месеца.
Месец март е. Лично за мен пролетта е магически сезон. Само след месец имах рожден ден, а разговорите с госпожица И. се точеха от сутрин до вечер и неусетно ставахме все по-близки и по-близки. Аз продължавах да се държа все така дистанцирано, докато усещах, че от другата страна може би вече има нещо повече от интерес. Но как да знаех аз какво може да се случи, без да сме се виждали, и спокойно си чаках май месец. Една вечер се прибрах доста уморен от работа и моето Слънчице ми сподели, че ми е купила подарък за рождения ден и лично ще дойде да ми го подари. Жест, който аз явно не оцених достатъчно в момента и дори се скарахме доста за това как можело да ми купува подарък, като още не ме виждала, как така ще си идва сега и т.н. Въпросната М. И. доста ми се разсърди, дори смея да твърдя, че ми се обиди и беше изключително огорчена. Предполагам, че тя не можа да си представи как тя иска да направи нещо с толкова много желание за някой, а той се държи така вулгарно. Нещата бяха стигнали до там, че топката бе прехвърлена в мен и аз трябваше да реша какво искам, искам ли нещо въобще, пука ли ми и още куп такива въпроси. Един или два дни не се бяхме чували и това ми даде възможността да оценя някои неща. Кажете ми вие в днешно време колко такива момичета се срещат, които те канят да им гостуваш в Германия, за да те водят на концерт, да ти купят нещо за рождения ден и дори да дойдат да ти го дадат лично. Няма такива или са останали много малко толкова свестни момичета. Два дни мислих и реших за себе си просто да се спусна по реката и каквото иска да става. На следващия ден се прибрах и побързах да и се обадя, за да мога да й споделя моето становище. Казах каквото имаше да казвам и не знам дали тя бе просто в добро настроение, или от чутото изпадна в нещо като възторг, и от тук нататък всеки разговор и всеки допир ставаше все по-истински и все по-хубав.
Денят е 4 април – ден, който мисля, че няма начин да забравя. Много неща преди това съм забравял в живота си, но точно този ден остава някъде в сърцето ми завинаги. С вече познатата ви Ф. трябваше по план да отидем, след като свърша работа, и да я вземем от летището, и разбира се, като добра приятелка й беше предоставила един апартамент, в който да имаме 3 дни да се опознаем по-добре. Аз се бях приготвил тактично с шише шампанско за вечерта и нищо повече. Часът е около 5 следобед, пролет е и всичко беше цъфнало и ухаеше, както никога преди. Звъни ми телефона поглеждам аз и Ф. ми казва: “Г., идвай да ходим към летището”. Честно да си призная, тук леко се развълнувах и леко се притесних от неочакваното. Излизам от работа и какво да видя. Няма Ф., няма летище, а самата М. седи и много сладичко мига с очи. Усмивката й дали беше от радост, че ме вижда, или просто си прикриваше притеснението. Нито за миг не се поколебах какво да направя и директно си я гушнах и цунках и не знам как така, но ако някой го е изживявал, ще разбере за какво говоря. Имах чувството, че летя и сияя целия само от мисълта, че тя е до мен. От първите 3 разменени изречения на живо усетих колко много си допадаме, дори ей така, без да сме се виждали. От тук нататък ще съкратя доста от последвалите събития, тъй като приказката е започната и предстоят много уникални моменти. Спрях да мисля какво е било, какво е и какво ще бъде. Единственото, което исках, е тези 3 дни, за които се бе прибрала тя, да бъдат изживени на 100%. Така и стана, всичко беше просто приказка. Не можех да повярвам колко много й се радвах. Ако трябва да си го кажа, усещах как потъва кораба. Всичко е уникално, но рано или късно идва и краят. Просто неусетно минаха тези 2 вечери заедно. Със заминаването й идваше и голямата дилема какво ще се случи с нас, защото беше април, а тя по план трябваше да завърши септември същата година. Не ми се искаше да си тръгва, но нямаше как, трябваше да завърши. На летището тя се разчувства много и дори заплака. Именно тогава вече бях сигурен в себе си, че каквото и да става, ще се боря за това един ден да сме заедно постоянно. Тя потегли към терминала, аз се обърнах да я видя за последно, и се качих хем с приповдигнато настроение в таксито, хем доста тъжен, че тези 3 дни минаха така неусетно. Всеки ден се чувахме нонстоп. От работа право на компютъра и най-хубавото бе взаимността. Усещах, че всичко, което се случва, е взаимно. Много тегаво минаваше времето, а нейното прибиране бе само след няколко седмици за Великден. Ако щете вярвайте, но това бяха най-дългите ми две седмици в живота, а едва започваше голямото чакане.
Тя се прибра за цели две седмици в България, през които времето все не ни стигаше и не стигаше. Постоянно бяхме заедно от сутрин до вечер, и сякаш нищо друго нямаше значение освен това, че сме заедно, макар и за малко. Но това е животът - борба, борба и пак борба. Човек трябва да се бори с всичко и особено с времето в такива случаи като нашия, когато разстоянието и времето са способни да убиват. Иска се много воля, много търпение и милион компромиси, защото дори не искам и да си спомням как се подържа връзка от разстояние. Трудно е, повярвайте ми. Отново тези две седмици преминаха като пролетна буря. Две седмици ми се сториха буквално като 2 часа. Както и да е, идваше моето първо заминаване за Германия и култовият концерт, който сякаш вече имаше второстепенно значение.
С течение на времето Ф. се отказа от идването в Германия и така имахме отново една седмица на разположение. Това със сигурност е 2 от 3 дни в живота ми, които никога няма да забравя - денят на заминаването. Полетът ми бе в 2 на обяд, а аз в 11 тръгнах към летището. Нямах търпение да стигна във Фрайбург и просто да си прегърна Слънчицето. Имах късмета, че пътувах с едно българче студент в тази посока и той ми помогна доста за придвижването, но това не е толкова важно, колкото фактът, че със стъпването ми на немска земя, се влюбих не само още веднъж в Мария, но вече и в Германия. Приказна страна. Не ми се говори много за тази една седмица, която изкарах там, защото до ден днешен, като се сетя за нея се разчувствам и почвам да плача. Смея да твърдя, че това бяха най-хубавите 10 дни в живота ми. Сигурен съм в това. Дори сега, когато вече сме си заедно, като се сетим за тогава, става доста меланхолично. Чувствах вече нещо, което до сега не се бе случвало с мен. Обичах, просто вече я обичах и мисълта за поредното ни разделение за около месец ме съсипваше. Ето, стана факт и поредната ни раздяла. Не знам или поне не помня колко много пъти съм плакал просто ей така, от сърце, защото не можем да сме заедно.
Измина и този един месец и Слънцето се прибра за цял един месец, в който се случи и нещо доста съдбоносно, за което аз няма да ви пиша такива романи.
Мисля, че вече доста се отегчихте от тези раздели и събирания, но какво да се прави, това е животът. Само да уточним, че с течение на времето нейното дипломиране се отложи за март месец 2009 г., а с това се удължи и голямото чакане. Последваха още няколко мои визити до Германия, всеки месец за по 5-10 дни и малко по малко наближи и месец март 2009 г.
Сега вече всичко е доста по-различно, от март 2009 година живеем на семейни начала и всичко хубаво предстои пред нас. Подредихме си новото жилище по начина, по който винаги сме си го представя ли, и мислим за дългосрочните ни планове, в които влиза, живот и здраве, и сватба - когато е писано - тогава. За финални думи искам да благодаря най-вече на съдбата, която ни събра, но преди на съдбата, на моето си Слънце, което вече толкова много време ме търпи и ме кара да се чувствам горд с нея, със себе си и най-вече с нас, с това, което сме постигнали заедно. Това, което сме преживели, е безценно, но вярвайте, че когато човек премине през толкова много трудности, той се калява и най-важното е, че след това всичко му се струва много по-сладко. Не знам до колко и в каква степен нашата история отговаря на вашите изисквания, но само аз си знам колко много сме жертвали, колко много сме се борили и колко много сме дали, за да имаме това, което сме сега. Обичам те, мое Слънце и много се гордея с теб. И помнете, както казах вече, истинската любов не се подарява, а се печели с цената на много жертви.
*Историите са публикувани със съкращения
