Здравейте, много ми хареса тази идея и реших и аз да разкажа моята история, въпреки че е трудно тя да се разкаже и да се опише с думи. Ще пробвам и се надявам да предам поне една малка част от това, което съм изпитала.
Истинската любов?
Бях на 15 години, когато се преместих да уча в гр. Х. Тази стъпка промени живота ми, колкото и силно да звучи това. Първият учебен ден в новото училище беше напрегнат и вълнуващ, но ме успокояваше това, че сестра ми също учеше в това училише (тя е една година по-голяма от мен). И така, както знаете, така наречените зайци (т.е.аз - част от тях) биват посрещани с хвърляне на моркови. Мен също ме улучи, но не разбрах кой от цялата тълпа беше, да си призная, не се зарадвах много на това. По-късно разбрах, че човекът, който ме е оцелил, е едно момче от класа на сестра ми. И така, започнах с голямо желание учебната година, всичко беше ново и вълнуващо. Един ден на път за училише се засякох с две момчета от класа на сестра ми, които живееха близо до нас. Тогава разбрах, че един от тях е той - К., момчето, което ме оцели с морков. И така аз се запознах с К. След няколко дни, на връщане от училише чух, че зад гърба ми се подсвирква, но въобще не обърнах внимание, защото по пътя, по които се прибирах, това беше нормално. Но след малко си чух името, учудих се и реших да се обърна, това беше той - К. Спрях се и го изчаках да вървим заедно, а той като ме настигна ме попита "ти си сестрата на Д., нали?" Аз се усмихнах и отговорих положително. Вървяхме и си говорихме за училище, за сестра ми, защото първата година не се разбираха много много. Разделихме се с усмивки и приятни чувства от случайната ни среща. От този ден започнахме да се поздравяваме и да си говирим като се засечем по коридорите на училището. И така, докато една вечер сестра ми и нейният приятел, които също познаваше К., се бяха разбрали да излезнем четиримата на кафе, уж да ни сватосват, разбира се, без мое съгласие. Вечерта излезнахме, но в нито едно кафе нямаше място и решихме да отидем да играем билярд. Още от началото усетих, че той ме подценява и си мисли, че не мога да играя добре, дори искаше да ми покаже как да държа щеката и как да удрям топката. Това подценяване ме подразни, защото аз по принцип съм си мъжко момиче, въпреки че на външен вид не изглеждам така, и не обичам когато делят хората на мъже и жени и когато се подценяват жените. И така, аз му показах, че съм по-добра, от колкото си мисли и дори го бих на билярд :-) Бях горда, защото доказах че не трябва да ме подценяват.

Започнахме да излизаме все по-често ние четиримата на кафе и да играем блярд. Ставахме все по-близки, но аз го визприемах само като приятел. Виждах, че при него не е само това. Една вечер се събрахме да играем на карти вкъщи, като се наиграхме започнахме да разглеждаме снимки да си говорим и да се смеем. Както се смеехме изведнъж сестра ми и приятелят й станаха и казаха, че отиват до кухнята за малко. Аз както се смеех изведнъж се стъписах, защото знаех какво ще стане. Веднага разбрах, че К. иска да ми предложи да бъдем заедно, да станем гаджета. Аз все още го възприемах само като приятел и любезно му отказах, така че колкото се може по-малко да го нараня. Думите които ме грабнаха и които може би ме накараха да променя отношението си към него бяха: "Въпреки всичко няма да се откажа и ще се боря за теб". Тези думи наистина ще ги помня за цял живот, не само защото за пръв път някои ми ги казваше, а и защото бяха много искрени. Трудно е когато някои ти откаже нещо ти да го приемеш и да отвърнеш с тези думи... Нашите отношения си продължиха пак по старому, но с всеки изминал ден усещах как отношението ми към него малко по малко се променяше и започвах да гледам на него като на нещо повече от приятел. Една вечер приятелят на сесетра ми С. имаше рожден ден и ни покани да излезнем. Беше много интересно и забавно (да ви издам една тайна, аз бях победител в пиенето на кока кола с колкото се може повече лимонов сок в нея). След това решихме да седнем пред нашия блок на пейките да си говорим. Седнахме, но малко по-късно аз реших да се прибирам, защото бях изморена, но не ме пускаха. К.ми беше взел ключовете и нямаше да ми ги даде, докато не се съглася да ме изпрати до вратата. Но аз не се давам лесно, мислех си, че ще го убедя да ми ги даде, като казвах че не ми трябват ключове, че мога да се кача по терасите и така да си вляза. Не успях и накрая се съгласих да ме изпрати. Изпрати ме, дори ми отключи вратата. Аз влязох, а той затвори вратата и я заключи отвън. Издразних се, но ми стана и много смешно и го попитах няма ли да си ми върне ключовете. А нашият човек ми отвръща, че щял да ги даде на сестра ми Д. Какво да правя, съгласих се, не че имах друг избор де. Сложих си пижамата и си легнах, но след малко някои звънна на вратата. Кой мислите че е - К. моли да отворя вратата, аз пък леко с изнервен глас казвам, че нямам ключове, за да отворя. А той ми казва, че ключовете на Д. са на шкафчето. Съгласих се да отворя от интерес какво толкова има да ми казва, и да му потърся сметка за номерата, които ми извъртя. Пуснах го и започнахме да си говорим в коридора. Прегърна ме, дори се опита да ме целуне няколко пъти, но аз се дърпах и не му позволих. Да му позволя значеше да се съглася, но аз се колебаех. Страхувах се, че всичко може да се окаже лъжа, страхувах се от болката, коята може да си причиня при една евентоална раздяла. Не знам как, но може би, с искрените си думи, успя да ме убеди да му повярвам, но казах, че ще си помисля и ще му отговоря утре сутрин, на път за училище. Трудно е да ви опиша колко бях развълнувана, как почти цяла нощ не съм спала, но и така не можах да взема твърдо решение какво ще отговоря, все пак съм зодия везни, а девизът ми е: „Аз се колебая”. На сутринта тръгнахме за училище, но не казавах нищо, защото не бяхме сами. Почти бяхме стигнали до училище, като той ме прегърна и ме дръпна, за да вирвим малко по-настрани от останалите, за да му кажа какво съм решила. Попита ме, а аз, сякаш без да се замислям, отговорих: ДА. Това беше началотона нашата връзка. Бяхме неразделни отивахме, връщахме се заедно от училище, дори си помагахме в ученето, защото аз съм добра по математика и му помагах, въпреки че съм една година по-малка, а той ми помагаше по литература. Гледахме да съчетаваме ученето и нашата връзка, така че да не оставяме нито едното, нито другото на заден план. И така, времето си минаваше, неусетно дойде краят на учебната година. Тогава и двамата трябваше да си отидем на село, и нямаше да може да се виждаме дълго време. Ден преди да се разделим, той имаше рожден ден, бях му взела мече панда и много балони, които бях надписала. Прекарахме си много хубаво. А на следващия ден дойде време да се разделим, сякаш за двама ни дойде краят на света. Бяхме много разстроени, не можехме да спрем сълзите, сякаш никога повече няма де се видим (ваканцията беше 2 месеца и ни се струваше много дълго време). Мислих се за силна, мислех че ще мога да прикрия болката, а разбирах, че не е точно така. Чувахме се всеки божи ден, пишехме си, а скоро и той ми дойде на гости и след това и аз на него и така. Най-дългият период, през който не се виждахме, беше седмица (за наша радост). През това лято се разделиха майка ми и баща ми. Той ме подкрепи, успокои ме, даде ми сили. В края на лятото, на нещо като лагер на морето, бяха едни от най-вълнуващите и щасливи моменти от моя живот. За първи път се осмелих първа да кажа „обичам те”. Вечерта на брега на морето, спомням си го, като че ли беше вчера, а са минали вече цели три години. И така, времето минаваше неусетно сякаш, дори и годините. Като имаше някакъв проблем, го обсъждахме и правехме всичко възможно, за да го разрешим. За годините ни нашата връзка беше много сериозна, започнахме сякаш да се плашим, да си задаваме въпроси дали това наистина е човекът за нас, да се колебаем дали ще успеем да запазим любовта си, въпреки всички изпитания, които ни очакваха. К.завърши и отиде да учи като студент в друг град, виждахме се всяка седмица, чувахме се всеки ден, но като че ли това не стигаше (бяхме свикнали да сме заедно всеки ден). Като че ли започнахме да се отчуждаваме. Искрено си поговорихме и решихме да се разделим и да бъдем само приятел(за неопределено време). Беше трудно, от начало сякаш не знаех как да живея, как да продължа без него, въпреки че се чувахме всеки ден и се виждахме, когато бяхме в един град (това ставаше почти всяка седмица), но това не ми стигаше. Нямах право да го докосна, а от това сякаш най-много болеше.

През това време се връщах безброй пъти назад и осъзнах какви грешки съм допуснала. Сякаш съм го обсебвала, искала съм да е само с мен и то постоянно, ограничавала съм не само него, но и себе си. Особено последните месеци, преди да се разделим, всичко това сякаш беше достигнало пределната си точка. Любовта е най-хубавото, но и най-болезненото нещо. Когато обичаш, сякаш не си на себе си, не можеш да се контролираш. Бяхме разделени половин година, но през това време също бяхме най-добри приятели. Аз вярвам, че има причина за всяка нещо, което се случва и за това също. Тази раздяла ни накара да разберем колко сме цени един за друг, как един съвсем обикновен на пръв поглед човек осмисля цял един живот. Събрахме се, но решихме да я караме по-спокойно, да не се държим като женени и да си даваме свобода. Надявам се да успем да запазим всичко това, което имаме и да успеем да победим всички проблеми заедно, защото оттук нататък става все по-сложно. Мечтаем за много неща и се надяваме да ги постигнем заедно.
Надявам се, че и вие, след всичко прочетено, ще се усмихнете радосно и ще си кажете: истинска е, да!!!

*Историите са публикувани със съкращения